„Направиха ми…“? О, не, вие сами си го направихте!

Има едно изречение, при което неволно изтръпваш и си мислиш: „Пак ли?!“. А след това?… След това се напрягаш и търпеливо започваш да обясняваш нещо, което вече хиляди пъти си обяснявал. И го обясняваш с твърдата увереност, че няма да те разберат, защото просто не желаят да те слушат.

На повечето свещеници тази фраза е до болка позната: „Отче, представяте ли си, „направиха” ми…“. Понякога скритата в него информация се облича и в друга форма: „Струва ми се, че комшийката се занимава с магии“, или: „Някой постоянно ни слага карфици по вратата“, или: „Някой ме е урочасал, сигурна съм, чувствам го!“. Но същността не зависи от формата и тя е: „Нищо не ми е наред, защото някой ми завижда и използва в борбата си с мен, или своите или чужди окултни практики“.

Не е моя работа да отричам реалността в нашия пропаднал свят на демонични сили: за да го правиш просто трябва да си невярващ. Също така признавам, че има хора, които благодарение на своите душевни качества, намерения, цели, са своеобразен проводник на тези тъмни сили. Но едно не мога да призная и в измамността, на което с всички сили се стремя да уверя разказващите подобни истории и то е фаталната, мистична обреченост на „жертвата“ и възможността да се помогне само по изключително мистичен и при това външен начин.

По принцип кой разказва историите за магии? Понякога това са постоянни енориаши, хора, които познаваш отдавна. Но много по-често това са хора, които идват за първи път в храма или влизат веднъж в годината и то по големите празници, или когато имат голяма нужда. Това са хора, вярващи по своему, но повече вярващи, че „има нещо”. И това „нещо“ е с толкова неопределен характер, че са способни да повярват в смъртоносната сила на злото, но в никакъв случай не искат да повярват в благостта и милостта Божия, както и че нищо не се случва извън волята Му.

Те говорят за бедата, която ги е сполетяла, за своите преживявания и чакат помощ от свещеника. На тях им се струва, че той може да направи нещо, за да ги избави от въздействието на чуждите „лоши очи“. Да се помоли, да отслужи нещичко там, да сложи ръцете си на главата им, да им даде „особена“ светена вода или да произнесе някакви заклинания. Но свещеникът може и е длъжен да направи едно единствено нещо: да попита как живеят дошлите при него хора в нужда и какво място заема Бог в живота им. И не само да попита, а да се опита да разбере какво наистина се случва с тези хора.

Вникваш, изясняваш си… и се оказва например, че мъжът има няколко брака, от първия брак има син, от втория – дъщеря, издръжка не плаща, защото бившите съпруги „сами са си виновни“, изневерява на новата си жена, но „нищо страшно няма, тя не знае, а той я обича и се грижи за нея“. Или че жената е направила няколко аборта, защото „времето беше такова, трябваше да се прави кариера“, а сега има син, с който трудно се разбира, защото още от самото начало не се е опитвала да го разбере. Или… Можем да разкажем за още много такива „или“— животът ни ги поднася ежечасно като на тепсия. И при всичко това мирянинът, с когото беседваш, никога не е идвал на изповед и не вижда никакъв смисъл в нея. Та нали живее като всички – не по-лошо, а даже по-добре от повечето. А и за какво е това посредничество, нима не може самостоятелно, директно да се общува с Бога? Той никога не би дошъл при свещеника, но просто е решил, че той знае нещо повече, че може да направи нещо повече против магията.

Свещеникът знае — как може да не знае? Той даже знае, кой и какво именно е направил, така че той няма право да мълчи.

– Та вие сами всичко сте си направили! – възкликвам.

– Аз?! – удивление – Как така Аз?

– Да, целият ви живот е едно постоянно, нито на минута не спиращо въстание против Бога, вие, както казва апостолът, нарочно сте решили да Го изкушавате (Деян. 5:9). Кому е притрябвало да ви „прави” нещо, когато вие сам, със своите собствени ръце толкова години сте разрушавали благополучието си?..

Не споря: случва се, че човек действително се е сблъскал с нещо истински тъмно и мрачно — дори по-тъмно и мрачно от собствения му небогоугоден живот. Но откъде това тъмно и мрачно е получило силата да му вреди и властва над него? А точно оттам – от неговия живот, от неговите постъпки, от отказа от най-главното: от Бога и Неговите закони. И никакви „външни въздействия“ няма да му помогнат, докато не реши да си помогне сам. Докато не достигне до необходимостта да преосмисли изминатия път. Докато не се реши на истинско покаяние, основано на това преосмисляне и чувство за вина пред Бога. Докато не реши да стане друг — такъв, какъвто иска да го вижда Господ Бог.

За пореден път говориш за тези неща и се чувстваш участник в някакъв безсмислен кръговрат. Но продължаваш да говориш и говориш. И, слава Богу, понякога се получава – достигаш до сърцето на дошлия при теб за помощ. Но често не се получава, каквото и да правиш, каквото и да говориш. Човекът си тръгва, разочарован и от теб, и от Църквата. Но не си отива вкъщи, а при някого другиго, който, според него ще му помогне, за разлика от теб. При някого, който действително, според неговия разум, ще му „направи”.

Колко е трудно да повярваме, че всичко зависи само от нас, че ние, бидейки вече сътворени, сме творци на своята собствена съдба! Така ни се иска, без обаче да губим подарената ни свобода, да прехвърлим и свързаната с нея отговорност за собствения си живот върху някого другиго!

…Участваш във всичко това, разочарован си, но разбираш, че повече нищо не можеш да направиш, че това не е случайност, не е грешка, а избор. Избор, на който свободният човек има право и за който обезателно ще се наложи да носи отговорност. | www.pravoslavie.ru.

Превод: презвитера Жанета Дилкова–Дановска