Учтивите хора – пет истории за деликатността на светиите



Пет истории за деликатността на светиите: св. Паисий Светогорец, св. Сергий Радонежки, св. Теодосий Печерски, св. Григорий Двоеслов, св. Макарий Велики

Светостта и смирението са качества, които са неразделни и които взаимно се предполагат. Освен това, интересното е, че праведникът, който е успял да преодолее в себе си гордостта и егоизма, придобива такава духовна чувствителност, че думите и действията му разкриват в него духовен аристократизъм. С такова чувство за мярка, сдържаност и учтивост светията би могъл да е събеседник на всеки човек! При това учтивостта на праведниците винаги е свободна от светско лицемерие. Тя не е фалшива, престорена, а се основава на дълбоко и искрено уважение към всеки човек. Към това ни призовава свети апостол Павел: „…бъдете един към други нежни с братска любов; преваряйте се в почит един към други” (Рим. 12:10).

Това са няколко истории, в които виждаме проява на святата учтивост…

„Здравей, работнико!”

Преподобни Макарий Велики (ок. 300 – 391) влиза в историята на християнството като един от основоположниците на аскетическия живот. Още като млад монах, когато той живеел в Скитската пустиня (на североизток от Либийската пустиня), монасите от братството го наричат „юношата – старец”– дотолкова безукорен бил той в монашеския подвиг. Изглежда, в очите на околните той бил светец, загърбил всичко суетно и станал „ангел в плът”. Обаче учтивостта, мекотата, деликатността (изцяло земни и може да се каже, социално ориентирани качества) останали за него най-важна част от личния подвиг през целия му живот. Нещо повече, ние знаем един случай от живота на стареца, в който неговата учтивост е открила на друг човек красотата на християнството.

Веднъж преподобни Макарий и неговият ученик се изкачвали в планината, връщайки се в манастира. Светецът искал да остане насаме със себе си и помолил своя спътник да избърза напред. Ученикът послушно ускорил крачка. След определено време ученикът срещнал един езически жрец, който носил вързоп дърва. Монахът пламнал от „праведен гняв” и завикал с пренебрежение: „Къде отиваш, демоне?” Жрецът хич не харесал такова отношение към себе си – той пребил монаха и го оставил да лежи полужив на пътя.

Малко по-късно преподобни Макарий срещнал езичника. „Здравей, работнико!” – доброжелателно поздравил светецът. Езичникът бил направо смаян от такава неочаквана учтивост. Той виждал, че го поздравява християнин и монах, т.е. човек с напълно противоположни убеждения, който всъщност би било нормално да се отнася към него като към мрачен и необразован „тип”. „Защо така мило ме поздравяваш?” – попитал жрецът. „Защото виждам, че се трудиш” – отговорил старецът. Езичникът бил до такава степен поразен от тези думи, че помолил преподобния да го заведе в своя манастир. Той усетил истинската святост в учтивия монах и му казал: „Направи ме такъв, какъвто си ти.” По пътя те вдигнали пребития ученик и го отнесли в обителта.

Какво било изумлението на монасите, когато видели своя игумен придружен от езичника. Скоро братството на манастира се увеличило с нови монаси: жрецът се кръстил и приел монашески постриг, а после и други местни езичници последвали неговия пример.

Самият преподобни Макарий във връзка с този случай казал на братята: „Знайте, че лошата дума и добрите прави зли, а добрата дума и злите прави добри”.

„Не се покланяй, авва!”

Върху гробницата на свети Григорий Двоеслов, папа Римски, е издълбана епитафията: „Консул на Бога” – до такава степен е бил почитан епископът от християните, които са го познавали. Той възглавява римската катедра в мрачна епоха. В този период завоеватели обсаждат „вечния град” от всички страни. В древната столица цари нищета и глад, които се засилват от периодичните пропуски в доставката на провизии и от фактическото бездействие на администрацията. Единствено папа Григорий, като се възползва от огромния си политически авторитет и безупречна духовна репутация, застава в защита на местните жители и им осигурява безопасност (например, през 593 г. той оглавява защитата на Рим от обсаждащите го лангобарди) и за сметка на Църквата поддържа икономическата жизнеспособност на града. Но тези широки властови пълномощия и авторитетът не пречат на епископа да бъде вежлив, учтив и открит в общуването с обикновените хора. Самият папа Григорий наричал себе си: „раб на Божиите раби“ (servus servorum Dei). Ярък пример за това намираме на страниците на прочутия сборник на блажени Йоан Мосх  „Духовна градина“. Тук е описан случай, в който светият папа решава да избегне излишната любезност към себе си.

Един египетски монах, авва Йоан, отишъл в Рим, за да се поклони на мощите на светите апостоли Петър и Павел. Когато бил на една от градските улици, той видял, че срещу него върви папа Григорий, придружен от свои спътници. Монахът искал да почете великия епископ и решил да го дочака и да му се поклони. Спътниците на светителя разпознали намерението на поклонника и веднага започнали трескаво да го убеждават да не се покланя (явно те вече имали личен опит в тази ситуация). „Авва, не се покланяй” – един през друг и полушепнешком му казвали те, минавайки покрай него. Авва Йоан напълно се стъписал. Той никак не можел да се досети, защо му забраняват да е учтив с човека, за чиято святост се говорело навсякъде.

Все пак той дочакал приближаването на светителя и вече бил готов да направи това, което бил намислил (каквото и да му струва!). Обаче буквално за един миг се случило нещо неочаквано (впрочем, напълно обичайно за обкръжението на епископ Григорий). Ситуацията е описана по спомените на самия авва Йоан: „Като забеляза моето намерение да му се поклоня – като пред Бога говоря, братя, – папа Григорий пръв падна на земята пред мен и не се изправи, докато аз не се изправих на крака. И ме разцелува с голямо смиреномъдрие …”. Светителят Григорий проявил такава почит към обикновен монах, дал му пари от „собствения си“ джоб и заповядал на свитата да го настанят добре по време на престоя му в Рим.
Така папа Григорий избягвал всякакви почести към себе си, а ако човекът „упорствал” в своето желание, то светителят бил готов винаги да предвари неговата любезност.

„Обикновеният” и „ленив” монах

Един от основателите на руската монашеска традиция и на Киево-Печерската лавра – преподобни Теодосий Печерски (ок. 1008 – 1074) – бил човек с високо обществено положение. Често към него се обръщали за съвет князе и влиятелни придворни особи. Обаче, въпреки този авторитет преподобният е имал навика винаги да носи неугледни, наглед направо мизерни дрехи, с което често провокирал презрение у „еснафите”. Но светията знаел това и не се обиждал, а напротив – радвал се. Известен е един куриозен случай, пряко свързан с външния вид на преподобни Теодосий, в който той проявява невероятна сдържаност и такт.

Веднъж преподобни Теодосий бил поканен при киевския княз Изяслав Ярославич (1024 – 1078). Пътят бил дълъг – княжеският стан се намирал далеч от града. Светията останал там до късно вечерта. За да може умореният игумен да си почине през нощта, Изяслав наредил да го закарат с каруца в манастира.

Намерили кочияш. Когато малко се отдалечили от княжеския стан, той – като съдил по неугледните дрехи на преподобния, не се досетил, че вози игумена на Киево-Печерската лавра. Небрежно и едва ли не ултимативно му казал: „Монахо, ти по цял ден нищо не правиш, а аз непрекъснато работя и едва се държа на коня. Затова нека аз да поспя в каруцата, а ти се качи на коня, тъй като можеш да яздиш”. Като имал предвид своето положение и авторитет, преподобни Теодосий би могъл да започне да недоволства и да се възмущава, но той премълчал учтиво, смирено се качил на коня и подкарал каруцата, а коларят се излегнал в каруцата и почти веднага безгрижно заспал.

През цялата нощ свети Теодосий пътувал без почивка. Когато много му се доспивало, той слизал от коня и продължавал пеша, като водел коня за юздите. Когато се уморявал да върви, се качвал обратно на коня.
На зазоряване започнали по пътя да ги пресрещат велможи, които пътували към княжеския стан. Всеки от тях, като виждал великия светия, слизал от коня и с дълбока почит се покланял на игумена. Тогава, за да предпази кочияша от възможни неприятности (защото някой би могъл да разкаже, как всъщност се е прибирал в манастира почетният гост на великия княз), преподобни Теодосий решил да събуди кочияша, като меко и нежно му казал: „Чедо, вече е ден. Стани и се качи на коня”.

Какво било изумлението на коларя, когато още сънен видял около каруцата високопоставени мъже, които се покланяли на „обикновения монах”. Той веднага се качил на коня и продължил пътя. Колкото повече се приближавали до манастира, толкова повече хора срещали по пътя. И всеки срещнат се покланял на монаха.

Постепенно коларят осъзнал, че не вози обикновен човек и го обзела паника. Той мъчително си представял какъв скандал го очаква след това пътуване и какво наказание ще го сполети. Но когато пристигнали в манастира, тайнственият монах учтиво поканил своя вече съвсем стъписан спътник да седне на трапеза, благодарил му с различни подаръци и го пратил да си върви.

Така преподобни Теодосий не само че не укорил провинилия се, но със своето добро и гостоприемно отношение го освободил от неговите притеснения. А кочияшът, изглежда, накрая се досетил, всъщност кой е бил този учтив „монах в дрипи”.

„Моите почитания на всички!”

Събота вечер. В малкия дървен храм на скрития в гората манастир се отслужва всенощно бдение. В олтара при престола стои игуменът и възглавява службата. Към всеобщата молитвена съсредоточеност плавно се вплита пеенето на хора. Внезапно един монах на клироса започва с пълен глас да поправя канонарха (църковнослужител, който преди пеенето възглася гласа и молитвословието, което след това изпява хорът). А канонархът в отговор само кратко отбелязва, че във всичко следва благословението на игумена.

– Кой е тук игумен, – възкликва монахът, – не основах ли пръв аз този манастир?

В това време игуменът не казва нито дума, остава в олтара, като очаква въдворяване на тишината. След края на службата той не отива нито в своята килия, нито в трапезарията при монасите. Игуменът напуска манастира тихо и незабележимо.

Колкото и да е странно, манастирът, в който се случват тези събития, е прочутата Троице-Сергиева лавра; игуменът, който я напуска, е самият преподобни Сергий Радонежки (1314/22-1392), а възмущаващият се монах е неговият по-голям брат Стефан. Негодуванието на последния е свързано със събития, случили се във времето, когато е бил основан манастирът.

След като починали родителите на Сергий и Стефан, преподобните Кирил и Мария, братята решават заедно да приемат монашеско пострижение и да се оттеглят в безлюдно място. В глухата гора те построяват първата килия, а по-късно и малката дървена църквица в чест на Пресвета Троица. Но след някое време Стефан напуска брат си, защото не издържа суровия отшелнически живот.

Преподобни Сергий продължава твърдо да следва избрания път и в скоро време около него се изгражда монашеска община, а след това и малък манастир. След определено време светията въвежда общежитийна реформа в манастира, която е била необходима за неговото по-нататъшно укрепване. Сега вече монасите нямали право на частна собственост (всичко трябвало да е общо), всеки е трябвало да се труди за общото благо, самата община се трансформирала в общежитиен манастир, възглавяван от избираем от монасите игумен. И ако до тогава всеки монах е можел да извършва своя подвиг по свое усмотрение, то сега вече той е бил длъжен да има пълно послушание на волята на игумена. Тези промени провокирали недоволството на някои монаси: те се възмущавали от това, че преподобни Сергий е избран за техен началник. Точно в този период се върнал Стефан във вече процъфтяващия манастир и застанал на страната на монасите, които се почувствали обидени.

Свети Сергий е знаел за това недоволство. Определено време той го търпял, но след това, което се случило по време на богослужението в храма, преподобният предпочел да напусне манастира. Въпреки че той е имал право да изгони нарушителите на манастирския устав и повечето монаси щели да го подкрепят. Но светията само смирено отстъпил своето място на игумен на онзи, който го иска.

Това напомня прочутия афоризъм на друг светец – преподобни Амвросий Оптински: „Живей и не тъжи, никого не осъждай, никого не дразни и моите почитания на всички”.

Този девиз на „почитането” на всички – и на съмишлениците, и на враговете – сякаш е предвидял свети Сергий Радонежки. С тази своя постъпка преподобният показва верността си на мирния дух на християнството.

Монасите много болезнено приели напускането на техния игумен. Някои от тях веднага се втурнали да търсят любимия учител. Когато го намерили, те го убедили да се върне и свети Сергий отново станал игумен на манастира. Впрочем и Стефан намерил своето място в лаврата. Когато се върнал преподобни Сергий, Стефан вече бил преместен в един от московските манастири, а по-късно отново се върнал в Троице-Сергиевата лавра и като обикновен монах тихо доживял остатъка от дните си. Стефан се покаял и се помирил с преподобни Сергий. А след кончината на игумена разказвал много за детството на свети Сергий на неговия агиограф, съставящ първото му житие.

А би могло да не се постигне такова мирно разрешение, ако не бяха мъдростта, смирението и тактичността на преподобни Сергий.

„Скъпи мой!”

За свети Паисий Светогорец (1924-1994) често разказват, че той показвал невероятна нежност и добрина в отношенията с всички, които търсели помощ от него. Той винаги с голямо внимание изслушвал всеки и грижливо подбирал думите за отговор, за да не разклати крехкия вътрешен свят на събеседника си.

Когато четем спомените на тези, които са имали щастието да общуват с преподобния, прави впечатление, че към почти всеки гост свети Паисий се обръщал с думите: „добрият ми”, „скъпи мой”, „чедо мое”. Независимо дали човек е вярващ или не, православен или инославен – преподобният посрещал всички без изключение топло и приветливо. Тредиционни символи на неговото гостоприемство са парченце вкусен локум и чаша прохладна вода.

Голямата праведност на стареца Паисий била известна в целия християнски свят. Трудно е дори да си представим по колко души ежедневно приемал отец Паисий! Но той никога не губел своята тактичност, като с еднакво внимание изслушвал проблемите на всеки посетител.

Веднъж свети Паисий разказал на едно от своите духовни чеда какво е истинското възпитание: „Когато някой има проблем, длъжен си внимателно да го слушаш и докато говори да не показваш умора, иначе всичко е загубено. Веднъж слушах един младеж без да помръдна цели девет часа. Тъй че вътрешностите ми се повредиха”. Друг човек разказва: „Помня, че един път го измъчих с моето нетактично поведение и дори усетих, че трябва да го помоля за прошка. На това той весело и радостно отговори: „Почакай, имаме още време до залез слънце …”

Обаче преподобни Паисий съвсем не е бил някакво „добродушно старче”. Ако гостът започне направо да хули Бога или да говори с пренебрежение за Господа, то свети Паисий незабавно го прекъсвал. И това още повече подчертава неговата невероятна духовна чувствителност, защото истинското възпитание не ни позволява да мълчим, когато нещо свещено бива унижавано в наше присъствие.

Старецът Паисий често прибягвал до шеги, за да окуражи госта си. Но също и шегите му винаги били изискани и деликатни, свободни от тежестта на сарказма – те притежавали някаква божествена лекота. Веднъж свети Паисий разбрал, че двойка млади възнамеряват да се венчаят и решил чрез своя духовна дъщеря да им предаде кратко напътствие, което прикрил в шеговита форма:

– Майко, написа ли поздравление на Димитър, който ще се жени, – попитал преподобният.

– Написах, геронда (от гръцки – старец – бел. прев.).

– Дай ми картичката, за да напиша и от себе си: „Да бъдат с вас Христос и Пресвета Богородица! Димитре, благославям те да се караш с целия свят, освен с Мария! И на Мария давам същото благословение: да се кара с всички, освен с теб!”

P.S. Свети Нектарий Егински (1846 – 1920) – един от най-известните съвременни гръцки светци ни е оставил наставление за това, как трябва да се държи вярващият човек:

„Християнинът трябва да е учтив с всички. Думите и делата му трябва – да излъчват благодатта на Светия Дух, Който живее в душата му, тъй щото по този начин да се засвидетелства неговият християнски живот и да се слави Божието име … Благодатните думи на християнина са деликатни и учтиви. Това поражда любов, носи мир и радост. А грубостта поражда омраза, вражда, скръб, желание за победа в спора, безредици и войни. И тъй, нека винаги бъдем учтиви. И да не излезе никога от устата ни лоша дума”.  | foma.ru

Превод: Евгения Николчева

 

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ: