Църквата е създадена чрез Голгота
Подвигът на живот в християнството не може да не бъде страдание, което ни е по силите. Но страданието в християнството е неизбежност на раждане, процес мъчителен, но радостен по резултати: „Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът й, но след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света“.
И нашето християнство се проверява чрез това съчетание: ражда ли се в нас в момента, сега, този „младенец на радостта“? „Защото, както изобилват в нас Христовите страдания, тъй изобилва и нашата утеха чрез Христа и нашата утеха чрез Христа“ (2 Кор. 1:5)
Когато се ожесточаваме и за щяло-нещяло мрънкаме, това е много опасен признак. Трябва да посрещаме, ако не с радост, то поне с благодушие, а ако не с благодушие, то поне с хумор, нашите неприятности и изкушения. В Христовите очи интелигентната ни „изнемога“ от живота е вече някакъв отказ от кръста. Първата историческа Църква Той възхвалява с думите: „Че си претърпял и имаш търпение, че за името Ми си се трудил и не си се уморил“ (Откр. 2:3).
* * *
“Преди честния Ти кръст поруган бе от войника, Господи, а небесното войнство се дивеше: наложиха Ти венец на поругание, на Теб, Който създаде цветята, облякоха Ти багреница на поругание, Ти, Който си облякъл с облаци твърдта, и се издигна Ти до облаците. Така стана явно Твоето благотърпение, Христе. Велика е Твоята милост. Слава на Тебе.“ [1]
Според апостола ние сме „наследници Божии, а сънаследници на Христа, и то само ако с Него страдаме, за да се и с Него прославим“ (Рим. 8:17). “И то само ако…“. Страданието се утвърждава в християнството като условие за влизане във вечния живот. Екзюпери много точно казва, че то е “средство за велик възход към Бога“ [2]. Желаещият да бъде християнин неизбежно ще открие в сърцето си някаква топла болка, животворна рана – съучастието си в живота и страданията на Христа и на хората. Ето защо призоваваме ежедневно да се молим с думите: „С любов уязви душите ни“ [3]. И християните живеят със своята скрита рана.
* * *
Отец Александър Елчанинов казваше: „Смисълът на страданията е участието в страданията на Христа (…) и в изграждането на Христовото тяло в света. Ето защо отците наричат домостроителството на нашето спасение „домостроителство на страданието“ [4].
Сега в света се наблюдава едно страшно явление: той все повече потъва в бездна от фактическо страдание и в същото време все повече мрази самата идея за страдание. Християнството предпочита обратното съотношение.
Страданието в християнството е двояко. Първо е състраданието, тоест любов, почти съсъществуване: човек състрадава на своя разпънат Бог и чрез Него – на човека и на страдащата земя. Това безспорно е неизбежно страдание, което не можем да не открием в християнина според любовта на всекиго. Второто е условното страдание на подвига. То е условно, защото често съвсем не е страдание, Господ се нагърбва с нашия подвиг вместо нас, като вижда, че се стремим към Него. Освен това светите отци учат, че някои хора се спасяват и без подвиг, тоест извън втория вид страдание, а само чрез смирение и любов. Затова тук трябва да помним думите на блажения Августин: „Където има любов, там няма страдание, а ако има, го обичаш.“ [5].
* * *
Скръбта е основната храна на любовта; и всяка любов, която не се храни поне малко с чиста скръб, умира, подобно на новородено, което биха хранили като възрастен. Необходимо е – уви! – любовта да плаче и твърде често именно в момента, когато се надигат ридания, веригите се коват и закаляват за цял живот.“ [6]
Отец Николай Голубцов казваше: „На много светии ангелите са се явявали разплакани.“.
* * *
В три първохристиянски източника намираме следните думи на Христос, незаписани в Евангелието (аграфи): “Който е близо до Мен, е близо до огъня; който е далеч от Мен, той е далеч от Царството“.
Християнството обгаря човешката мисъл чрез страданието, но без огън в човека не се ражда Бог.
Сега не само светът мрази идеята за страданието, мразят я и хора, които се наричат християни и дори църковни деятели. Тази омраза подхранва тъй наречения „християнски атеизъм“ [7], фалшивото християнство.
* * *
Догматът за човечеството на Иисус Христос е разкриване на неизречения кеносис на Бога, на Неговото страдание. Той ни е също така необходим, както догматът за Божеството Му. Трябва не да четем книги за това, а да стоим през нощта на Велика събота и да слушаме припевите на „Непорочните“, когато „Подателят на моето дихание днес бездиханен се носи“, когато „ от Триипостасния Бог плът облече Синът и на кръст изстрада горко Той за нас“, „О, преблаги Христе! О, спасителен Свет! Как тъй си се скрил в гробната тъма?!“, „Ти – Самият Живот – мъртъв в гроба си бил“, „Ти, Който си Живот, Сам, Христе, слезе в гроб; ангелските войнства в ужас тръпнеха, славейки снижението Ти до нас“.
* * *
Ако извършваме нещо, например постим или богословстваме (понякога много настървено), извън светлината на Голгота, то ние в дадения момент се намираме извън Църквата. „Който не обича брата си, пребъдва в смърт“ (I Йоан. 3:14), а значи, докато „не обича“, той не пребъдва в Църквата, тъй като „Църквата на Живия Бог“ и смъртта са несъвместими.
Митрополит Антоний (Блум) пише: „Където няма любов – няма и Църква, а само привидност, заблуда, която отблъсква хората. Ето защо пустеят нашите храмове, отпадна младежта (…) Да помага Бог да станем Църква, а не само привидно Църква“.
Църквата е създадена чрез Голгота, това е цената на създаването й и само на тази цена ние можем да влизаме в нея.
Бележки
1. Велики петък, тропар на третия час.
2. Срвн.: „Ако искаш да израснеш, остави се на противоречията да те износват, те са твоят път към Господа. Няма друг път на този свят. Съгласи се, приеми страданието и то ще ти помогне да се извисиш“ ( Сент-Екзюпери, А., де. Цитадель. Гл. XLIX).
3. Молитва от шестия час.
4. Ельчанинов, А., свящ. Записи, с. 39.
5. Източникът на цитата не е открит.
6. Метерлинк, М, Сокровище смиренньiих, гл. XI.
7. Този израз Фудел взаимства от статията на А. Рогов „За християнските атеисти и Христос космонавт“ (Известия, 1969 г., №144, юни).
Превод: Мария Хаджиева
Из книгата на Сергей Фудел „Пред стените на Църквата. До моите деца и приятели“, ИК „Омофор“ 2014
