Чудото в нашия живот

Монитор

В забързаното ни ежедневие почти не е останало място за Чудото с главна буква. Чудесата отсъстват от живота ни. В самия център на София обаче, на "жълтите павета" повече от петдесет години не престава върволицата от хора, които се отбиват в Руската църква и в криптата и пускат своите молитвени писъмца до "дядо владика", както с обич всички наричат погребания там архиепископ Серафим (Соболев).

Някои наричат тези писъмца просто "желания". Все едно. Много хора е довел в Църквата нашият "дядо владика". Казвам го като един от тях…

Писането на молитвени писма има своето място в православната традиция като особен израз на молитва към някои светци. В Русия тази практика е известна във връзка с новоканонизирания преподобни Серафим Вирицки, също и със св. Матрона Московска. В България тя се свързва най-вече с името на Св. Йоан Рилски. Писмото е израз на надежда, че посланието ще достигне своя адресат. Молитвените писма са израз на нашата надежда, че Бог ще чуе молитвата на праведника и чудо ще се случи! Преди смъртта си владиката поръчал на паството си да му пишат писма, на които, ако той има дръзновение пред Господа, те ще получават отговори. Тези отговори са Божиите чудеса, които не престават да се случват и днес – много често на напълно нецърковни, та дори и невярващи хора.
От дълги години се записват и документират чудесата, случили се по молитвеното застъпничество на "дядо владика". Ето две от тях, публикувани в книгата "Живот, чудеса и завети на архиепископ Серафим".

Изцеляване от рак

Съпругата на д-р К.Я. от Нова Загора – Р., се разболяла от рак на стомаха. Като лекар мъжът є се погрижил да бъдат направени всички необходими изследвания и след като диагнозата била установена, я изпратил на операция в София. Когато пристигнала в столицата, Р. първо отишла на гроба на владика Серафим, когото много почитала. След това постъпила в болница. Преди самата операция отново є направили пълни изследвания. Но анализите показали, че тя няма никакъв рак!
Една жена, шофьорка на такси, дълги години нямала деца. Една нощ тя сънувала, че в колата є лежи бебе и плаче. Когато с недоумение попитала в съня си откъде е дошло детето, чула глас: "От бул. "Руски" 3". На сутринта тя отишла да провери какво има на този адрес и с изненада установила, че това е адресът на Руската църква. Тя влязла вътре и разказала съня си на църковните служители, а те я посъветвали да се помоли на гроба на владика Серафим. Скоро тя се сдобила с детенце и прославила Бога и неговия угодник владика Серафим.

Николай Соболев (р. 1881 г. в гр.Рязан, Русия) приема кръщелно име на Св. Николай Мирликийски. Особено привързан е той към прославилия се през 1903 г. светия Серафим Саровски, с когото е свързано и желанието му да приеме монашество. При монашеското си подстрижение Николай получава името Серафим. В семинарията той среща о. Йоан Кронщадски, който в олтара специално го благославя. Трябва да се отбележи и особената закрила на св.Йоан Рилски, както над тогавашния о. Йоан Кронщадски (на когото той е кръстен), така и над архиепископ Серафим, който, както е известно, пише акатист на св.Йоан Рилски. Днес над гроба на владика Серафим в криптата на Руската църква е изобразен именно св. Йоан Рилски.

Вече получил сан епископ в гр. Симферопол (1920 г.) Серафим е измъчван от избора дали да остане в страната, постепенно превземана от Червената армия, или да поеме пътя на "безкръвното мъченичество" – служението на Бога в изгнание. Той се допитва до прозорливия старец йеромонах Аарон, който предсказва идването му в България, която нарича "добра, хубава малка страна".

След краткотрайно пребиваване в Константинопол и остров Халки владика Серафим пристига в България, където през май 1921 г. е определен за настоятел на храма "Св.Николай Мирликийски чудотворец" при руското посолство в София и на руския манастир "Св.Александър Невски" в Ямбол. Малко по-късно той оглавява руските църковни общини тук, в България, където прекарва 29 години от живота си, и която става негово второ отечество.

Неговите грижи се простирали и върху нашата Българската Православна Църква, която била под наложена схизма от вселенския патриарх (от 1872 г.) и оставала в изолация от православния свят. С множеството свои доклади владика Серафим допринесъл за снемането на схизмата през 1945 г.

Живеейки в лишения, самият той тайно се грижел за бедните, като до края на живота си обитавал под наем скромна квартира. Грижел се ежедневно и за болния си брат архимандрит Сергий. Въпреки множеството пречки, клевети и гонения във времената на войнстващия комунистически атеизъм владика Серафим основал манастира "Покров на Пресвета Богородица" в Княжево.

Преди всичко, обаче, владиката остава в спомените на съвременниците си (някои от тях живи и днес) със своята огромна любов към хората. Наричал своите чеда "моя радост, мое съкровище, мои мили, ненагледни дечица". Любовта бликала изобилно от него, а хората получавали, както получават и днес, истинска утеха и умиление. Винаги строг към себе си и снизходителен към другите, той казвал: "В брата си трябва да виждаме ангел, а на греха му да гледаме като на болест". Обичал да цитира св. Йоан Касиан, като казвал: "между безгрешието и светостта има цяла бездна".

Човекът, който се молил за враговете си на всяка Литургия, придобил особения дар на прозорливост (предвиждане на бъдещето), който смирено криел с думите "аз не съм прозорлив, това стана случайно". Открито му било дори времето на собствената му смърт. Вече тежко болен, той шепнел на близките си „още пет дни", "още четири дни"…

Владика Серафим се представил в Господа на Неделя Православна, на 26 февруари 1950 г. Църквата не могла да побере множеството народ, желаещо да се сбогува с него. Много били плачещите в този ден, въпреки обещанието му приживе "ако имам дръзновение пред Господа, няма да ви оставя". Един монах, който особено много скърбял при неговата смърт, в сънно видение видял владиката, който му казал: "Защо плачеш? Аз не съм умрял, аз съм жив".

Архиепископ Серафим остава до смъртта си клирик на Московска Патриаршия, затова и неговата канонизация остава бъдещо преимущество на същата, но почитта му е засвидетелствана в Русия, доколкото той е вписан в чина на местнопочитаните (Рязански) светци.

Но основното е протяжността на подробните процедури по събиране на свидетелства и тяхното изследване за "доказване" на светостта, което, струва ми се, е по-скоро заемка от практиката на католическата църква.

В живота на Църквата от древни времена актът на канонизация следва църковното съзнание, а не обратно. В целостта на църковното съборно съзнание почитта на Народа Божий към светиите е израз на безпогрешното сетиво за светостта на Църквата, в която обитава Дух Светий. Многоразличната Божия благодат е онази, която прославя, и то го прави по неоспорим начин. Въобще скорошната канонизация е по-скоро рядкост в древната Църква. "Споменът за праведника е с похвали" (песнопение за св. Йоан Кръстител) – ето защо и почитта, която владика Серафим получава в съзнанието на Църквата, на Народа Божий, на вярващите, е верният и единственият "критерий" за неговата святост.

За чудесата на владика Серафим има много свидетелства, но най-важното е неспиращата върволица от хора пред гроба му. Пак ще кажем, че Църквата има сетива за светостта, понеже търси смисъла на чудесата, а не ефекта им; и внася смисъл в живота на хората, а не предлага евтини фокуси. Ето някои от чудесата, извършени по молитвите на владика Серафим: изцеряване от тежки заболявания – рак, скоротечен рак, рак на кожата, сарком и др.; спасяване от смърт; даруване на деца на майки, които според медицинските свидетелства не могат да имат такива; помощ в житейски трудности; избавяне от несправедливи обвинения; помощ в учението и мн. други, които трудно бихме изброили тук.

Господ Иисус Христос казва "искайте и ще ви се даде" (Мат.7:7), затова и човек отива в Църквата с вяра – за да бъде приет. На гроба на владиката, както и въобще в Църквата, всеки ще бъде чут – но "според мярката (на вярата) си"! Защото нашата съпричастност към (благодатта на) чудото е именно чрез вярата.

Коментари

коментара