Моят път към Бога: изповед на един хирург

Известният руски кардиохирург проф. д-р Валерий Чеканов разказва историята на своя живот. Как един фанатичен атеист може да се убеди внезапно в съществуването на Бога? Какво е да си вярващ лекар по времето на комунизма? Трудният път на учения и хирурга, сблъскващ се всеки ден с тайните на живота и смъртта, ставащ често пъти свидетел на тайнствения промисъл Божи за своите пациенти, е споделен от проф. Чеканов с изповедна откровеност.

Аз бях убеден атеист

Професията на хирурга често го довежда един ден до вярата в Бога, но в много случаи преди това той е принуден да измине целия горчив път на атеизма и активното неверие. Трябва да ви кажа, че няма други такива студенти, които да попиват по време на следването си толкова груб материалистически подход към човека, както студентите по медицина. Не че ги учат специално на това. Но целият начин на преподаване на теоретическата, а след това и на практическата, приложната медицина, хирургията, неминуемо убеждава бъдещия лекар в това, че в човека няма нищо освен физиология и че няма никакъв промисъл Божи нито в появата на човешкото същество, нито в последващия му живот.

Когато вие години наред по време на следването си в медицинския институт клечите край трупове в анатомичния театър [1], когато изучавате ембриология и наблюдавате как от две невидими клетчици възниква чудесен сложен организъм, вие убедено вярвате, че всичко това се върши само според законите на природата, но не и по Божия повеля. Като студент-медик аз бях много далеч от вярата в Бога.

Студентските години

Постъпих в Ярославския медицински институт през 1957 г. Сега той се нарича Медицинска академия. Тъкмо започнахме да учим, когато още в началото на първия курс всички бяхме натоварени на камиони и изпратени за един месец на село – да прибираме реколтата. Как с помощта на учениците и студентите (в училище също ни пращаха да работим в полето) властите са разчитали да оправят селското стопанство, е загадка. Искам обаче да споделя друго.

В полето ни изпращаха в течение на цялото ни следване в института, и часовете по всеки предмет неминуемо се съкращаваха. Така постъпваха и с хирургията, и с терапията, и с всички останали клинически предмети, но само не и с политическите дисциплини, които навярно също можеха да се съкратят, само че не се намираше толкова смел човек, който да предложи това. Пък и може ли лекарят да стане истински специалист без добри познания по история на партията?

Отговорът е прост като две и две: без познания по хирургия можеш да оперираш, но без познаване на точните дати на комунистическите конгреси – в никакъв случай! За историческия и диалектическия материализъм, историята на КПСС, научния комунизъм и научния атеизъм бяха предвидени също толкова часове, колкото и за терапията, хирургията, гинекологията и акушерството.

Трябва обаче да кажа, че аз изучавах политическите науки също толкова усърдно, както и всички други, не гледах да изклинча, не се репчех на преподавателите, и за разлика от мнозина мои съвременници не мога да се похваля, че съм имал лоши оценки по тях (като един вид протест срещу властта). Бях млад и свято вярвах в онова, на което ни учеха.

Първите впечатления

С особено удоволствие изучавах анатомия. Запомнях всичко с голяма лекота. Веднага в един научен кръжок започнах първата си научна работа. Препарирането на нерва и всичките му разклонения беше доста мъчна работа, но аз се справих и получих добра основа за в бъдеще.

Постепенно свиквахме с моргата, с вида на труповете и отделни техни части във формалин. Някои от нас по време на първите занятия губеха съзнание. Двама-трима студенти така и не можаха да преодолеят тези анатомически занятия и бяха принудени да напуснат института. Завиждахме на асистентите и доцентите от катедрата по анатомия, които можеха, без да им мигне окото, да излапат някой сандвич направо в анатомичния театър, и мечтаехме, че един ден и ние ще станем като тях.

Не знам защо, но в паметта ми се е врязал студентският стол. Парите бяха малко: стипендията беше едва 22 рубли. Вярно е, че стартовото заплащане на един лекар по онова време също не беше кой знае какво – 72 рубли. Но във всички студентски столове на масите се мъдреха купища безплатен хляб. Ако в джоба ти имаше 10 стотинки за чай и масло, можеше сносно да се наядеш.

За това ли се раждаме – просто за да чакаме смъртта?

Още от първите лекции по биология и органична химия започна да ме преследва мисълта за безсмислеността на битието: за това ли се раждаме – просто за да очакваме смъртта… Това бе философията на атеизма, но нас така ни и възпитаваха – като атеисти. Колкото повече напредваше следването ми в медицинския институт, толкова по-объркани ставаха представите ми за цялостността на човешкото “аз” и духовното начало в човека.

Четях и препрочитах с упоение гениалния труд “Гнойна хирургия”, написан от светителя Лука (Войно-Ясенецки) между двете му заточения отвъд Полярния кръг. Знаех, че за този си труд великият хирург е бил награден с премията “Сталин”, но не подозирах, че той е бил едновременно и архиепископ.

Как прибирахме реколтата в Казахстан

През септември 1958 г., вместо да учим, ние отпътувахме за казахстанската степ – Кустанайска област, Узунколски район. Заминаха практически всички курсове, не съм сигурен само за последния, шестия. Бяхме цял влак студенти от Ярославъл, двайсетина товарни вагони: голи нарове и никаква храна – само това, което носехме със себе си. Но тези трудности не ни плашеха – всички горещо вярвахме, че само последиците от войната ни пречат да живеем в комунистическия рай.

Пътувахме четири денонощия. Най-после ни докараха и ни стовариха нейде посред полето, на някаква междинна станция. Там ни натовариха на камиони и ни закараха навътре в степта. Оказа се, че в единия от камионите има армейски палатки, всяка за по 20 души. Привечер палатките бяха разпънати, отвори се и армейска полева кухня.

Трябваше да помагаме на комбайнерите да прибират пшеницата. По онова време някакъв съветски учен беше доказал, че реколтата ще е по-голяма, ако пшеницата не се прибере веднага (уж много зърно се губело при това), а първо се остави да полежи три дни на земята и чак тогава да се прибере. Спомням си колко красива гледка беше: в равни редици, простирайки се чак до хоризонта, лежаха златните вълни ожъната пшеница. Минаха три дни. Работехме от изгрев до мрак. Капвахме от работа. Чакаше ни обаче нещо още по-трудно, обещаваха комбайнерите. Всичко ожънато през тези три дни трябваше да се прибере!

Беше чудесен топъл септември. Ние очаквахме четвъртия си трудов ден, и той настъпи, но не съвсем така, както предполагахме: през нощта падна сняг и всички красиви вълни лежаща пшеница се оказаха под него.

Минаха почти 20 дни от стоенето ни в степта, снегът все така си лежеше и хич и не мислеше да се топи, а под него беше цялата реколта. И ето че веднъж чуваме по новините: нашият Узунколски район рапортува на страната, че цялата реколта от зърнени храни е събрана предсрочно и с 15% повече, отколкото през миналата година! Тогава за пръв път в живота си започнахме да разбираме, че не на всяка официална информация може да се вярва.

Най-после снегът се стопи. Можехме да пристъпим към работа – да прибираме пшеницата. Но сега вече това не беше онази златиста красота, а безкрайни зелени редове покълнали стръкове: житото беше сбъркало есента с пролетта и сега щеше да се похаби под новия сняг, който много скоро заваля пак. Нямаше какво да се прави, и, загубили нахалост толкова много учебно време, ние се завърнахме у дома.

Как за пръв път в живота си стъпих в храм

В паметта ми се е врязала една случка в Ленинград – как за пръв път в живота си се оказах в храм, и то по време на богослужение. Един ден реших да посетя Музея на атеизма, който бе разположен по онова време в Казанската катедрала. Не познавах града, но не попитах никого по пътя, и когато видях някаква красива църква (дори не знам коя е била тя), влязох в нея с твърдата увереност, че това е тъкмо Казанската катедрала. За това, че на този ден се празнува Рождество Христово и във всички оцелели храмове се служи рождественска служба, аз, разбира се, нямах никаква представа.

Отворих вратата, влязох – и зяпнах от учудване. Изобщо не разбирах какво става. Навсякъде икони, стоят хора, мирише на тамян. Слава Богу, още от детските си години бях възпитан така, че на влизане във всяко помещение си свалях шапката. Свалих я и тук, така че никой не ми направи забележка. А след това видях и нещо съвсем неочаквано: съвсем близо до мен стояха, както ми се стори, поне 20 свещеници в невероятно красиви одежди. Но още по-красиви бяха самите свещеници: великолепни лица на благородници – хубави, одухотворени, спокойни. По-хубави лица не бях виждал през живота си.

И изведнъж аз разбрах, че съм в действаща църква на истинско богослужение! Ех, да можех сега да ви изповядам как ме е пронизал лъчът на озарението и аз, просветен и одухотворен, съм се обърнал с цялото си сърце и душа към Бога… Случи се точно обратното. Като луд, като дявол от тамян изхвърчах аз от църквата и тичах навярно цял квартал, а може би и два. Добре ни възпитаваха в училището и института, и аз, един истински комсомолец и продукт на съветския режим, бях съвестен ученик.

Нощните дежурства

Общата хирургия изучих отлично, в много по-голям обем от учебната програма, изчетох всичко, което беше налице в институтската и областната медицинска библиотека, знаех маса нужни и дори ненужни неща. Но главното беше, че на третия курс се появи официална възможност да дежуря нощем в Спешната хирургия и да асистирам по време на операциите.

Видях как болните пречеха на дежурния персонал, особено на санитарките, да си поспят спокойно, да си похапнат спокойно, да си прекарват времето в сладки приказки… Много санитарки крещяха на болните. Уж хирурзите трябваше да предизвикват респект, но никой не се боеше от тях, затова пък санитарките и медицинските сестри всяваха страх у болните и техните роднини.

Първата операция

Вече бях достатъчно зрял, нещо повече, струваше ми се, че съм напълно зрял – бях на 21 години. И все по-сигурен, че хирургията е моето призвание. Дежурствата в областната болница ставаха все по-интересни, и най-после ми разрешиха да асистирам за първи път по време на операция по апендектомия. Помня и опериращия хирург – Пампутис. Той правеше всичко някак леко, без видими усилия, и беше родèн учител: не се сърдеше, не викаше, дори сякаш не забелязваше моята нервност, несръчност. Поправяше ме, насочваше ме внимателно, уважавайки младежката ми амбициозност.

Как за пръв път чух за духовния свят

По време на петия курс най-голям интерес у мен предизвикваха блестящите лекции на професор Анатолий Шипов, ученик на академик Александър Вишневски, хирург от знаменитата Казанска хирургическа школа.

От професор Шипов за пръв път в живота си чух за духовния свят. Бях потресен и запомних това за цял живот. На една своя лекция, посветена на въпросите на реанимацията след клинична смърт, професорът разказа за интересен случай с един болен, когото той успявал да реанимира два или три пъти след сложни операции. След като оживял за пореден път, болният помолил професора да не го връща повече към живота: там, където се оказвал след смъртта, било много по-хубаво, отколкото на земята.

Ние, студентите, бяхме потресени и дори шокирани. Това споменаване на задгробния свят, ако стигнеше до ушите на партийните власти, можеше да струва на професора катедрата му. През 1962 г. в Съветския съюз такива волности не се прощаваха. До този момент аз никога не бях чувал нищо за духовния свят и нищо подобно не бях чел – нито научно, нито религиозно. И това се вряза завинаги в паметта ми.

Разпределението

Завърших института блестящо, мечтаех да се занимавам с наука, имах в дипломата си само отлични оценки, но бях без връзки и покровители и не попаднах нито сред оставените в докторантурата, нито в клиническата ординатура, нито в системата на градското здравеопазване (сред тях, между другото, имаше доста посредствени студенти). Един мой приятел, който се учеше през цялото време доста посредствено и с лоши оценки, беше оставен в докторантурата. Просто откровено зле представилият се 35-годишен секретар на партийната организация на института беше оставен в докторантурата.

Мен пък ме разпределиха [2] в едно селце във Вологодска област, в мъничка селска болница, и при това дори не като хирург, а като обикновен селски лекар, защото там нямаше нито хирургическо отделение, нито операционна. А главният удар за мен беше, че бих могъл да постъпя в докторантура по хирургия само след две години работа като хирург, но не и като селски лекар, така че пътят към любимата ми наука се затваряше напълно.

Запомних думите на професора, който командваше разпределението. Той каза следното: “Чух, че сред випускниците си звезда от първа величина. Ако е така, ще грейнеш и там, където те изпращаме”.

Грязовец

И тъй, ща не ща – отивам във Вологда. Пристигнах не на 1 септември, както се искаше от мен, а с един месец по-рано, и веднага заявих: готов съм да започна работа още днес, но ако може по специалността си – като хирург. Имах късмет – бях дошъл точно навреме. В градеца Грязовец, на три часа път с влак от Ярославъл, вече втора година работеше без отпуска един млад хирург от Архангелск, Игор Белов. Началникът на областния здравен отдел се обади на Белов, каза му, че може най-после да си вземе отпуска, и ме изпрати да работя в хирургическото отделение на районната болница в Грязовец.

И ето че след няколко часа с малко куфарче в ръка аз слязох от влака на гарата в този град. Пред гарата ме чакаше медицинска джипка с червен кръст на покрива. Вътре бяха махнати две седалки, а вместо тях беше сложена носилка, на която можеше да се седи или да се лежи. С този транспорт и пристигнах в болницата. Посрещна ме главният лекар – една много симпатична, мила и добра жена. Тя искаше първо да ме заведе в квартирата ми, а след това да ми покаже болницата, но Белов ме пресрещна по пътя и ние почти бегом се насочихме към хирургическото отделение.

Хирургията беше двуетажна дървена сграда с печки, една операционна, две превързочни помещения и две стаи за болни – мъжка и женска, всяка с по 15 легла. Болните бяха или току-що прекарали операция, или с фрактури, или с изгаряния. Само след няколко минути, след като ме запозна с операционната сестра Антонина Сергеевна, Белов, който се оказа симпатичен лененорус младеж на моите години, избяга стремително към дългоочакваната си отпуска.

Моят първи пациент

Точно след 30 минути в приемната докараха абсолютно пиян мъж, изпаднал в травматичен шок, с прегазен от влак крак. Сега си спомням това с ужас: аз, 23-годишен младок, току-що завършил, сам, без ръководител – и болен със страшна шокова травма, която изглеждаше като кървава мръсна каша от строшени кости, разкъсани мускули и дрехи. И никой даже не ме попита умея ли аз изобщо да ампутирам крайник, държал ли съм някога в ръка ампутационен нож, ще мога ли да отрежа с него костта и да зашия правилно чокана.

Не ме попита дори операционната сестра, и, както разбрах, беше ѝ все едно: тя е работила като операционна сестра още през войната, виждала е стотици такива ранени и навярно би могла да направи ампутацията и без мен. Тя имаше прекрасно самообладание и много добри очи. Някак още от първата минута в операционната ме обви с доверие и доброжелателство. И, слава Богу, не напразно още от третия курс бях прекарал стотици нощи, дежурейки в спешната хирургия. Всичко беше извършено правилно и приключи с добре зашит чокан, чисто бинтован със стерилни бинтове, а също и с одобрителната усмивка на опитната Антонина Сергеевна, веднага станала моя добра помощница.

Анестезиоложката леля Дуся

Преди ампутацията на болния трябваше да се даде етерна наркоза, друга през онези години нямаше. Анестезиологията по онова време тепърва навлизаше в живота, и щатно място за анестезиолог в Грязовец естествено не бе предвидено.

Наркозата се правеше от една санитарка, леля Дуся, жена към 50-те, която едва умееше да чете и пише и не знаеше нищо нито за наркозите, нито за техните усложнения и последици. Под ръководството на хирурга, тоест на мен, тя поднасяше към лицето на пациента маската на Есмарх и капваше капка по капка етер дотогава, докато по ръцете на болния (фиксирани здраво върху краищата на масата) аз не усещах, че е настъпило отпускане. Болният заспиваше – смяташе се, че всичко е наред. Ако той започваше да напряга мускули, добавяхме още няколко капки етер.

Пълна липса на хирургически ръкавици, стерилно бельо, потъмняло от безкрайни пранета и автоклавиране, безумна икономия на шевния материал… Така започна моята самостоятелна хирургическа работа с опитната хирургическа сестра (и единствена моя асистентка по време на операциите) Антонина Сергеевна и анестезиоложката леля Дуся. Това беше 1965 г.

Нито електрокардиограма, нито правилна дозировка на етера… Главното беше след операцията, когато болният започваше да повръща, да следим повърнатото да не попадне в дихателните му пътища. Слава Богу, Господ пазеше мен и болните: всичко минаваше добре, усложнения и гноясвания нямаше. Та същата тази леля Дуся преди всяка операция се кръстеше благоговейно. Тази нейна молитва също ми се е врязала в паметта.

Делниците на хирурга

След няколко часа ме закараха в дървена двуетажна къща, в стая на втория етаж, където трябваше да живея. Но не успях дори да разопаковам вещите си – пристигна кола на “Бърза помощ” и ме откара отново в болницата: постъпи болен с остър корем [3]. Така щеше да е през всичките тези години – около 2000 операции за 800 дни. Две-три операции всеки ден, плюс счупени и изкълчени крайници и рани, които трябваше да се зашиват.

Паметта ми не е запазила много неща от живота в Грязовец. В началото дори печката не можех да запаля както трябва. Никога не ми оставаше време да се запася с нарязани дърва, а и никой в болницата не се сещаше да помогне на вечно заетия хирург. Много често, преди да запаля печката, аз сам режех и цепех дървата. Когато най-после печката се запалваше, студът в стаята не си отиваше веднага. Лягах да спя и се събуждах нощем от студ, защото от страх да не се отровя с въглеокис не затварях шибъра, дървата бързо изгаряха и отново ставаше студено.

Заредиха се едни и същи дни: прием на болни, спешни операции. И силно желание да овладявам нови видове операции, още повече, че много пациенти поради липса на време или възможности не искаха да отиват във Вологда, в областната болница. А хирургическа работа имаше много. Освен спешната хирургия (остър корем, отрязани от колелото на влак ръце и крака, открити счупвания, травми на черепа), имаше леки рани и тежки наранявания (ножови, огнестрелни, нанесени от вили и брадви), изгаряния, запуснати гнойни възпаления, фрактури, изкълчвания, цялата спешна хирургическа гинекология (поради липса на хирург-гинеколог) и много други неща.

Нямаше нито една (!) нощ, през която болничната “Бърза помощ” да не дойде за мен. Ходех на кино, но нямаше случай да не ме повикат в болницата. Това ставаше винаги по един и същ начин. Внезапно прожекцията спираше, лампите светваха, в залата влизаше шофьорът на “Бърза помощ” и викаше: “Валерий Сергеевич, айде!” И никой от зрителите не се сърдеше…

Нито веднъж не успях да се измия в банята както трябва. И винаги когато излизах от дома (мобилни телефони тогава естествено нямаше), пишех на вратата на стаичката къде съм: в киното, в банята, в стола, на гости, в общината, в гората (с посочване на мястото). И почти винаги тази разходки в гората (20-30 метра от двете страни на пътя) се прекъсваха от клаксона на изпратената за мен кола.

Помня болните с фантомни болки в ампутирани крайници. Такива болни имаше няколко. Някои бяха изгубили крак по време на войната, други след железопътна травма. Ампутациите са били правени набързо или несръчно, нервът е бил обработван неправилно. След няколко години бавно растящият нерв стигаше до външните тъкани на чокана и краищата на нерва започваха да се травмират, опирайки в тях. Това винаги предизвикваше силни непрекъсващи болки, които можеха да се успокоят само с наркотици.

Наркотици не липсваха, но имаше и указание болните да не се приучват към тях. Тези постоянни сблъсъци между желанието да успокоя болките и забраната да се превишава месечната норма на разрешените наркотици нанасяха сериозна травма на младата ми лекарска психика. Особено непоносимо тежки бяха неизбежните сблъсъци с такива болни.

На село

Грязовец беше много кален град – само размекната глина. Още по-зле бяха пътищата в района. Изведнъж получавам повикване от далечна селска болница с десет легла, където няма операционна и работи млад участъков лекар без познания по хирургия, а млада жена страда от остър корем. С никаква кола дотам не можеш да стигнеш, най-многото само с трактор, особено последните 3-4 километра. Такова пътуване болната няма да издържи. И това в средата на XX век… Трябваше обаче да се бърза: остър корем е това, няма шега.

Потеглих веднага. Два километра преди селото колата ни заседна в непроходимата кал, но там вече ни чакаше (бяхме двамата с операционната сестра) трактор, с който и стигнахме до старата дървена къща, превърната в селска болница.

Оказа се, че младата жена има извънматочна бременност с разкъсване на тръбата и кръвотечение в коремната кухина. Трябваше спешно да я оперираме, което и направихме в превързочната (или по-точно процедурната) стая, без операционна лампа.

Имаше и други подобни повиквания, имаше случаи, когато бях принуден да оперирам при светлината на газени лампи или фарове на трактор, насочени към импровизираната операционна през стъклото на прозореца.

Не беше дълъг този “грязовецки” период в моя живот, но аз си го спомням с удоволствие и гордост. Свърших добра работа, помагах на хората и спасих мнозина. Щяха да ги спасят и други хирурзи, но Бог се разпореди тъй, че други наблизо нямаше.

“Воля Божия…”

В Грязовец аз се сблъсках за пръв път с едно необяснимо явление – с нещо, което беше трудно да се обясни от гледна точка на науката. Имах няколко случая, когато бях напълно сигурен, че пациентът трябва да умре: неговите травми или болест бяха просто несъвместими с живота. И все пак тези безнадеждни болни по някакво чудо оздравяваха. Чудех се и не можех да разбера: каква сила им е дошла на помощ и защо са останали живи?

Имаше и противоположни случаи: болни, които по всички показатели трябваше да оздравеят, изведнъж по неразбираеми причини ставаха по-зле, никакви усилия не водеха до подобрение и те умираха, оставяйки ни в пълно недоумение: защо се случи това?

По онова време аз не обръщах голямо внимание на думите, които чувах в такива случаи: “воля Божия…” Но колкото повече опит и зрялост придобивах, толкова по-ясно започвах да разбирам, че при едно и също заболяване, диагноза, състояние на болните, еднакво добре изпълнени операции – един болен оздравява, а друг умира. И няма за какво да се хванеш, за да кажеш: този умря поради това, а онзи оздравя поради онова, – освен същите тези думи: “воля Божия…”

Когато казват “лекар с дарба от Бога”, мисля, че става дума не само вложените от Бога знания и умения. Лекарят с дарба от Бога много често знае бъдещата съдба на болния. Познавах такива лекари. Например, академик Владимир Бураковски, кардиохирург, беше такъв лекар не само поради блестящото си умение да оперира, но и защото много пъти знаеше предварително как ще завърши операцията.

Така постепенно преставах да бъда атеист.

През последните месеци от пребиваването ми в Грязовец в нашата болница пристигна 40-годишен хирург от Москва, който търсеше именно такова едно малко тихо градче. Нещо много сериозно го бе накарало да зареже работата си в Москва и да замине с жената и детето си за Вологодска област. Оставих му пациентите си и тръгнах да постъпвам в докторантурата.

Как ме приеха за докторант

След това работех в института “Вишневски” – през онези години това беше най-добрата хирургическа школа.

Постъпих в докторантурата по следния начин. Повика ме на събеседване заместникът на Вишневски – проф. Сергей Павлович Протопопов. Това бе стар руски интелигент от аристократичен род, много фин и добър човек. Поговори с мен и повика научния секретар:

– Приемете от младежа молбата му да бъде допуснат до изпитите.

– Ама ние не можем да го приемем: той не е московчанин.

– Но аз вече подписах молбата му, как така ще се отметна от думата си?!

За 6 докторантски места претендираха 30 души. Взех и трите изпита с “отличен” и бях приет.

Последваха години на учение и труд, това може да се описва дълго, ще кажа само, че с годините станах доктор на медицинските науки, професор, заместник-директор по наука в Института за сърдечносъдова хирургия, генерален секретар на Общоруското дружество на сърдечносъдовите хирурзи. Четях лекции в Америка, в Института на сърцето в Милуоки, по хирургия на вродените пороци на сърцето. Написах 650 статии, монографии, брошури. Занимавах се с организация на програма по кардиомиопластика.

Но това сигурно няма да е много интересно на читателите; по-добре да разкажа как най-после станах вярващ човек.

“Господи, помогни ми!”

По онова време в нашия Институт за сърдечносъдова хирургия ние понякога правехме сърдечни операции в барокамера. Сърцето може да се спре за 5-6 минути и след това благополучно да се включи пак, но понякога тези минути не стигат. А в условията на барокамерата сърцето може да се спре за 10 минути, защото колкото по-високо е налягането, толкова повече е кислородът в кръвта, и, значи, сърцето получава повече време за безопасно спиране на работата си. Моята първа операция на открито сърце аз направих именно в условията на барокамера.

За тази цел в налягането в барокамерата се увеличава до три атмосфери, но това отнема цял час и през цялото това време операционният екип се намира заедно с болния в барокамерата. След час операцията започва, а когато тя приключи, трябва да се чака още час, докато налягането не спадне до нормалното си ниво – едва тогава може да се отвори вратичката.

И ето че аз трябваше да правя първата си операция на открито сърце. Обикновено, когато хирургът прави първата си операция от определен вид, той е подпомаган от опитен специалист. Това е особено важно, когато си имаш работа с човешко сърце: едно непредпазливо движение може да доведе до най-тежки усложнения, които могат да се поправят само с помощта на изключително голямо хирургическо изкуство. Опитният хирург асистира не само за да учи, но и за да предотврати или да поправи в случай на необходимост евентуалната грешка.

А на мен тогава ми дадоха за асистенти двама млади хирурзи, току-що постъпили в института. Знаех, че ако направя грешка, то минимум в течение на един час никой няма да може да ми се притече на помощ. От една страна, младежката ми амбиция ме караше да се гордея, че ми дават такава възможност, че вярват в мен като в хирург. От друга страна, много се страхувах.

И тогава за пръв път в живота си аз напълно осмислено казах:

– Господи, помилуй! Господи, помогни ми!…

И след това вече започнах да се моля преди всяка операция в барокамерата.

Отворих сърцето си за Бога

Изглежда, че постепенно в душата ми по някакъв чудесен начин се е съединило всичко преживяно: и разказът на професор Шипов за задгробния свят, и молитвата на леля Дуся, и одухотворените лица на свещениците от ленинградския храм, и думите: “воля Божия…”

И след като аз за пръв път по собствено желание се помолих, – нещо стана с мен. Сякаш отворих най-после сърцето си за Бога – и Той властно и завинаги влезе в душата ми.

Скоро след това двамата с жена ми се кръстихме. По време на тайнството Кръщение аз, за мой днешен срам, се оглеждах: няма ли в храма хора, които да ме познават и да могат да съобщят на работното ми място за моята постъпка. Комунистическата партия беше тогава още жива, и за решението си да се кръстя аз спокойно можех да изхвърча от работа или най-малкото от длъжността си заместник-директор.

През юбилейната 1988 г., когато се навършиха хиляда години от покръстването на Русия, започна възраждането на вярата в нашата страна, взеха да се отварят църквите и манастирите. Ние с жена ми вече много години редовно ходим на църква. Аз нося там послушание на библиотекар и още няколко послушания. Но, както се казва, това е вече съвсем друга история… | Pravoslavie.ru

 

Записа Олга Рожньова

 

Бележки

1. Анатомичен театър – в медицинските учебни заведения помещение за дисекция на трупове с учебна цел. Бел. прев.

2. Разпределение – в бившия Съветски съюз и социалистическа България младите, току-що завършили специалисти бяха задължително трудоустройвани, често пъти далеч от родните си места – някъде в далечната провинция или на село. Обикновено “разпределените” трябваше да отработят на това място поне 2 години, след което можеха да се завърнат у дома. Бел. прев.

3. Остър корем – синдром, който се проявява чрез силни болки в корема, гадене, повръщане, нарушен чревен пасаж, влошаващо се общо състояние и перитонеално дразнене. Бел. прев.

 

Превод: Андрей Романов