Религията и либералният хуманизъм*
.jpg)
Феноменът "11 септември" не може да бъде разбран, ако не се има предвид реакцията на ислямския свят срещу стремежа на Запада, в частност на САЩ, да му натрапи своите мирогледни и поведенски стандарти. Невъзможно е да се отрича фактът, че най-агресивните представители на съвременния ислямски тероризъм черпят вдъхновение от религиозната парадигма, възприемайки действията си като отговор на тоталния западен стремеж към хегемония. И докато Западът претендира за световен монопол, налагайки своите стандарти като безалтернативни, задължителни за целия свят и всички народи, дамоклевият меч на тероризма ще продължава да виси над цялата западна цивилизация.
Основният въпрос на днешния диалог между цивилизациите е въпросът за ценностите. От неговия отговор, от това какви ценностни ориентири ще бъдат признати като основополагащи, зависи настоящето и бъдещето на човечеството.
В ценностната битка на нашето съвремие от двете страни на барикадата се оказват хората, които се ръководят от религиозния идеал, и тези, чието светоусещане е формирано от секуларния хуманизъм. Мирогледният гръбнак на съвременната идеология на глобализма е хуманистичната представа за абсолютното достойнство на човека и съществуването на универсални, "общочовешки" ценности, които трябва да легнат в основата на единната световна цивилизация. Към тези общочовешки ценности обаче биват причислявани не само онези духовно-нравствени ориентири, които са общи за всички религии или са поне еднакво задължителни както за религиозните, така и за невярващите хора ("не убивай", "не кради", "не лъжесвидетелствай" и т.н.), но и множество спорни от религиозна гледна точка идеи, вкоренени в либерално-хуманистичния морал.
Сред тях е и твърдението за "правото на всяка личност да живее както си иска, стига да не вреди на другите". От гледна точка на хуманистичния морал единственият ограничител на свободата на човека е свободата на другите хора: нравствено е това, което не вреди на интересите на другите; безнравствено е това, което ощетява тяхната свобода. Понятието за абсолютна нравствена норма, както и понятието "грях" липсват напълно в съвременната хуманистична етика. Религиозната традиция, напротив, се гради върху представата за абсолютния, тоест богоустановения нравствен закон, и за нарушаването му, наречено "грях". От гледна точка на религиозния човек далеч не всичко, което не ощетява непосредствено интересите на другите хора, е нравствено допустимо. За вярващия човек истинската свобода не е всепозволеност, а освобождаване от греха, вътрешно преодоляване на всичко, което пречи на духовното издигане.
Редица политолози, историци и философи основават своите теории върху представата за либерализма като начин на мислене и начин на живот, дошъл на смяна на традиционния религиозен ред. Типичен представител на този подход е американският политолог Франсис Фукуяма, чиято историософия е основана върху учението на Хегел за края на историята и Ницшевата идея за "последния човек". Смятайки, че либералното светоусещане няма алтернативи, Фукуяма смята, че може да игнорира предизвикателствата към либерализма, "изхождащи от разни смахнати месии", сиреч от представителите на традиционните религии, ако го преведем на нормален език. Фукуяма разглежда религията като пречка за всеобщия триумф на демократичния либерализъм и изграждането на една световна държава без граници. Най-подходящата основа за тази държава според Фукуяма е духовно-нравственият релативизъм, успешно насаждан чрез образователната система на повечето западни страни: "Съвременното образование… освобождава хората от верността към традицията и авторитета… С други думи, съвременното образование стимулира определени тенденции към релативизъм, тоест към учение, според което всички хоризонти и ценностни системи са относителни, свързани със своето място и време, и никакви свещени слова не са истина, а само отражение на предубежденията или интересите на онези, които ги произнасят. Това учение, което твърди, че няма привилегировани гледни точки, пасва много добре на желанията на демократичния човек, който вярва, че неговият начин на живот не е нито по-добър, нито по-лош от другите… Последният човек в края на историята знае, че няма смисъл да рискува живота си заради някаква велика цел, защото смята историята за сбор от безполезни битки, в които хората са воювали, решавайки един безсмислен въпрос – дали да бъдат християни или мюсюлмани, протестанти или католици…"
"Либерализмът укроти религията в Европа… Религията се оказа изтикана в сферата на частния живот – изгонена, и, както изглежда, завинаги, от политическия живот на европейците", пише с нескривано удоволствие Фукуяма. Той смята, че "вярванията повече разделят, отколкото обединяват хората, защото има твърде много алтернативи. Разбира се, човекът може да встъпи в една от многото верски общности, но тази общност едва ли ще съвпадне с неговия кръг от приятели и познати по работа или по местожителство. А когато вярата стане неудобна – ако родителите лишат вярващия от субсидии или се окаже, че гуруто бърка в общата каса – то тогава вярата просто ще отмине като пореден стадий на пубертетното развитие".
Реалността обаче свидетелства за това, че за милиони хора по земното кълбо вярата не е просто етап от пубертета или нещо, мотивирано от родителската воля или внушенията на някой гуру, а въпрос на съзнателен избор, определящ жизнената им позиция. За тези хора съвсем не е безразлично дали ще бъдат християни или мюсюлмани, протестанти, православни или католици. И много от тях са готови не само да "рискуват живота си заради някоя велика цел", но, ако е необходимо, да дадат живота си за своята вяра, както направиха десетките хиляди мъченици и изповедници на вярата в Русия през XX век. Техният подвиг, а също и безпрецедентното по своите мащаби възраждане на вярата през последните десетилетия в Русия и другите страни на Източна Европа са свидетелство, че религиозният етап в развитието на човечеството съвсем не е минало и че вярата е способна да мобилизира човешкия дух в наши дни по същия начин, както и преди столетия.
Затова можем с пълна определеност да твърдим, че секуларната идеология не е нещо, което просто идва на смяна на религиозния мироглед. Със сигурност религиозната система от ценности ще съществува и занапред заедно с либерално-хуманистичната. Невярно би било да тълкуваме сблъсъка на тези двете ценностни системи като сблъсък на два свята: стария, традиционен свят и съвременния демократичен свят. Ако това беше така, противоборството на двете ценностни системи нямаше да е налице – щеше да има само историческа приемственост, при която някогашните традиционни ценности се трансформират в нови, отговарящи на новите световни реалности, а такива са тъкмо тъй наречените либерално-демократични ценности. Става дума съвсем не за приемственост на ценностите в тяхното историческо развитие, а именно за противопоставяне между тях, стигащо понякога до политически, религиозни и военни конфликти.
Взривоопасността на днешната ситуация на конфликт между цивилизациите е обусловена до голяма степен от това, че западната либерално-хуманистична идеология възприема себе си като универсална и се натрапва на хората, които са възпитани в други духовно-нравствени традиции и имат други ценностни ориентири. В тоталния диктат на западната идеология тези хора виждат заплаха за своята идентичност. Ярко изразената антирелигиозна обагреност на съвременния либерален хуманизъм предизвиква неприемането и съпротивата на всички, които възприемат нормата на вярата като норма на живота, т.е. на хората, чието поведение е религиозно мотивирано и чийто живот се гради върху основата на религиозния опит. Тук става дума не само за отделни индивиди, чиято вяра е въпрос на собствен избор, а за цели нации, култури и цивилизации, формирани под влиянието на религиозния фактор. Именно на ниво нации, култури и цивилизации противопоставянето на секуляризма и религията може да прерасне в открит сблъсък.
Няколко са вариантите на религиозния отговор на предизвикателството на тоталитарния либерализъм и войнствения секуларизъм. Най-радикален отговор дават представителите на крайните направления в исляма, обявили джихад срещу западната "постхристиянска" цивилизация с всичките й т. нар. "общочовешки ценности". Феноменът "11 септември" не може да бъде разбран, ако не се има предвид реакцията на ислямския свят срещу стремежа на Запада, в частност на САЩ, да му натрапи своите мирогледни и поведенски стандарти. Свикнали сме със заявления, че тероризмът няма нито националност, нито вероизповедание, и никой не се съмнява, че сред основните причини за терористичните актове са неразрешените проблеми от етнически или политически характер. Но в същото време невъзможно е да се отрича фактът, че най- агресивните представители на съвременния ислямски тероризъм черпят вдъхновение от религиозната парадигма, възприемайки действията си като отговор на тоталния западен стремеж към хегемония. И докато Западът претендира за световен монопол, налагайки своите стандарти като безалтернативни, задължителни за целия свят и всички народи, дамоклевият меч на тероризма ще продължава да виси над цялата западна цивилизация.
Друг вариант на възможния религиозен отговор на предизвикателството на секуларизма е опитът самата религия, включително нейната догматика и морал, да се приспособи към съвременните либерални стандарти. По този път са поели някои протестантски общини, които вече няколко десетилетия целенасочено вграждат либералните стандарти в своето вероучение и в църковната си практика. В резултат се размива самата догматична и нравствената основа на християнството – свещениците не вярват във възкресението на Христа, оправдават или венчават т. нар. "еднополови бракове", встъпват сами в такива бракове, богословите пренаписват Библията и създават безбройни версии на "политкоректно" християнство, ориентирано към либералните ценности. Преразглеждането на вековната църковна традиция в угода на феминисткото движение доведе тези общини до въвеждане на женско свещенство, което прокара още една дълбока бразда между тях и представителите на традиционното християнство.
Най-сетне третият вариант на религиозния отговор на предизвикателството на секуларизма е опитът да встъпим в мирен, неагресивен, макар и принципно неравен диалог с него, с надеждата да стигнем до някакъв баланс между либерално-демократичния модел на западното обществено устройство и религиозния начин на живот. Този път избраха християнските църкви, оставащи верни на традицията, а именно Римокатолическата и Православната църкви, а също и представителите на някои нехристиянски религии, в частност на юдаизма, будизма и умерения ислям. Разбирането, че е необходим диалог с църквите и религиозните общности, печели позиции и сред политиците с либерално-демократична ориентация, осъзнаващи колко бременна с конфликти е ситуацията, когато религиозните общности се оказват лишени от правото на обществена самоизява. Все по-голям брой политици търсят контакт с религиозните лидери, разбирайки, че мнението на църквите и религиозните общности не може да се игнорира при разработването на основите, върху които ще се гради "новият световен ред".
Характерен пример за такова разбиране е Европейският съюз – един от главните катализатори на интеграционните и глобалистките процеси в съвременния свят. По своята мирогледна същност Европейският съюз е секуларна свръх-държава, изградена върху либерално-хуманистичните принципи на Просвещението. До неотдавна опитите на църквите и религиозните общности за запвързване на диалог със структурите на Евросъюза бяха почти изключително инициатива на самите тези църкви, те не срещаха що-годе разбираем отговор от страна на европейските организации. Не съществуваше и не съществува структура, която да позволява на вярващите да водят систематичен и конструктивен диалог с Евросъюза. И все пак след приемането на новата европейска конституция такава структура трябва да се появи, защото проектоконституцията предвижда "открит, транспарентен и редовен диалог" на Евросъюза с църквите и религиозните общности.
Светът днес се нуждае именно от сериозен и задълбочен диалог, а не от по-нататъшно продължаване и задълбочаване на конфликта между религиозния и хуманистичния светоглед. Тъкмо такъв диалог предлага традиционното християнство. То не е против хуманизма като такъв, а против неговата либерална, атеистична версия. Църквата не приема онзи вариант на хуманизма, който, по думите на неговите създатели, "изключва всяка мистика и религия". На атеистичния хуманизъм Църквата противопоставя религиозния хуманизъм, основан върху духовните ценности. Именно в различното, понякога диаметрално противоположно разбиране на такива ценности като достойнството и свободата на човека, е същината на противоборството на двата вида хуманизъм – религиозния и атеистичния, църковния и светския, традиционния и либералния.
Историята на човечеството е демонстрирала не е един път утопичността и пагубността на онези хуманистични теории, които са изградени върху лъжлива антропологична парадигма, върху отричането на традиционните ценности, отхвърлянето на религиозия идеал и низвергването на богоустановените морални норми. И все пак до неотдавна теориите от този род можеха да се осъществят на дело само в отделно взети страни. А идеята за "планетарния хуманизъм" е опасна с това, че претендира за световно господство, натрапвайки се като норма, която трябва да се приеме и да се усвои от всички хора, независимо от тяхната национална, културна или цивилизационна идентичност. Насаждането на идеологията на секуларния хуманизъм на планетарно ниво може да доведе до грандиозен колапс, но вече не в рамките на една или няколко страни, а в рамките на целия свят.
През 1946 г. Николай Бердяев писа: "Хуманизмът, а значи и достойнството на човека могат да се възродят само от дълбините на религиозното… Достойнството на човека предполага съществуването на Бога". Тези думи на великия руски философ, казани скоро след края на Втората световна война, са израз на едно разбиране на хуманизма, характерно за традиционното християнство. Църквата отхвърля монопола на атеистите върху понятието "хуманизъм". Църквата протестира срещу дискредитирането на традиционните ценности уж в името на утвърждаването на свободата и достойнството на човека. Църквата се противопоставя на опитите да обявят религията за остатък от миналото и да я изгонят от общественото поле пак в името уж на тържеството на хуманизма. Църквата отхвърля мита за науката, която уж доказала погрешността на оснивните положения на вярата. Църквата смята своето разбиране на свободата и достойнството на човека за най-висша форма на хуманизма – не по-малко "научна" и "прогресивна", отколкото антропологическите теории на съвременните агностици и атеисти.
*Доклад, прочетен по време на Седмицата на православната книга във Варна
Превод (със съкращения): Андрей Романов
Великолепен анализ, но парадоксът е, че отричайки американските мирогледни и поведенски стандарти, Русия в последно време се опитва да натрапи нейните дори със сила, което не е нищо друго, освен копиране на американската агресивност.
В третия абзац се съдържа твърдение, което ми се струва съмнително, а авторът го обявява за пречка в диалога ни със света. Той твърди, че формулата „правото на всяка личност да живее както си иска, стига да не вреди на другите“. е неприемлива от християнска гледна точка, защото: „Религиозната традиция…се гради върху представата за абсолютния, тоест богоустановения нравствен закон и за нарушаването му, наречено „грях“. От гледна точка на религиозния човек далеч не всичко, което не ощетява непосредствено интересите на другите хора, е нравствено допустимо. За вярващия човек истинската свобода не е всепозволеност, а освобождаване от греха, вътрешно преодоляване на всичко, което пречи на духовното издигане.“ Според мен, това не е вярно, доколкото в посочената светска формула става дума не за нравствените отговорности на отделния човек към Бога – Създател на нравствените норми и изискващ ДОБРОВОЛНОТО им спазване от всеки човек поотделно, а за регулиране на отношенията между хората в обществените структури. Това противоречи на Павловото „Всичко ми е позволено, но не всичко ме ползва“.Църквата НЕ БИВА да изисква от Държавата законови санкции на греха, ако той наистина не нарушава правата на останалите членове на обществото. Така Държавата би си присвоила съд, който е изключително в Божиите ръце. Да бленуваме за теистична държава в този век, след като сме видели горчивите плодове от подобни намеси в католицизма е проява на слабо упование в Божията грижа за всеки поотделно…
Проблемът ни със съвременния секуларен свят е другаде, а именно: Светът всъщност ЛЪЖЕ, ЧЕ ЗАЩИТАВА И НАШИТЕ ПРАВА – НА ВЯРВАЩИТЕ. Всъщност, съвременния модел не защитава истински правата на никого, освен ако това не съвпада с някакви интереси относно успехът на управленския модел.
Преследвайки тези си цели, светът например забранява на някого да носи „религиозни символи“ (най фрапантното – забрадка), като ЛЪЖЕ, че носенето им нарушава нечии други права. Не мога да си представя как носенето на кръст, одежди и др. подобни елементи би нарушило чувствата, правата или щастието на психически здрав член на дадено общество.
В същото време светът ЗАЩИТАВА шумно отразяваните прояви на т.н. „сексуални малцинства“, които наистина нарушават религиозните чувства и спокойствие на почти всички религиозни общности. Би могло поне да се ограничи отразяването им по средствата за информация, но тук веднага се изтъква „правото“ на всеки да бъде информиран (ще – не ще!!!) къде се е провел гей парад, като се показват кадри на развилнели се содомити.
Спомнете си и наскоро въведената ЗАБРАНА в ЕС – училищата да се преподават други (НАУЧНИ!!!) теории за произхода на човека освен Дарвиновота теория.
Премълчава се един факт – атеизмът не е липса на религиозно становище, а ИМЕННО религиозно становище, което противоречи на нашето и като такова не може да се въвежда като задържително, защото нарушава нашите права…
Именно лъжата, че се защитават някакви права се налага да изобличаваме, а не да представяме смехотворни изисквания в законодателството да се въведе съставът „грях“, защото, видите ли, това било „абсолютния, тоест богоустановения нравствен закон“, вменен ни от Бога. Тогава светът лукаво ще ни попита: „На кого да угодим? На християните ли, които проповядват едноженството, или на мосюлманите, които допускат многоженството, та да го санкционираме със закон?“
Вмесно това ние, дето седнем и дето паднем трябва да повтаряме на съвременните законодатели: „Вие твърдите, че защитавате равни права за всички човешки личности – правото им на живот и щастие… Ако бяхте искрени в тези декларации, а вие не сте, щяхте да забраните убийството на ембриони под каквато и да е форма, защото те, според нашето учение са личности, а никой не е опровергал това досега успешно“.
И след това…да спрем да им говорим, убедени в тяхното лицемерие.
няма позиция, която да е неутрална; всяка оценка утвърждава едно и отрича друго. Съвършената свобода в Бога е вашето определение за това, кое трябва да се отрече в разбирането на всеки човек на думата свобода. Както атеизмът, така и вие претендирате да определяте какво човека трябва да утвърждава и какво да отрича. Интерпретацията на това, което за вас е свобода, за друг е тежко робство, дори съществува (и в повечето случаи, това даже преобладава) „несъзнателно“ внушение както при атеистите, така и при религиозните хора, което е предшествано от самовнушение за „истинността“ на едно или друго действие или бездействие.
Така например, аз определям за себе си, че Вие не сте в състояние да ми защитите правата, каквото и да разбирате под „права“; следва ли, че Вие, понеже сте убеден за себе си, че можете да го направите, аз да го приема и да абсорбирам Вашата „истинност“. Същото е и с атеизма. Проблемът е в НЕПРЕСТАННИЯ баланс между различните „виждания“ за света, който се утвърждава в противоборството между тях. Ценностното съждение, иска или не иска, ще трябва да се сблъска с всички „чужди“ определения за „истинност“, тук всяка, абсолютно всяка едностранчивост е ираз на психологичско неразбиране на утвърждаването/оценяването на каквото и да е.
Лъжата, егалитарността, личността, правата и т.н. всичко това се НАЛАГА, дали от атеистите или от вас „клерикалите“, батерията е ЕДНА И СЪЩА, полюсите са различни.
Не разбрах къде според Вас греша…
С повечето от нещата, които разбрах от Вашия постинг съм съгласен, но не разбрах:
1. Аз ли претендирам да определям „какво човека трябва да утвърждава и какво да отрича“? Ако смятате, че съм аз, то отричам да е вярно. Ако пък приписвате тази претенция на Църквата, то точно срещу такива претенции от нейни представители възразявам. Църквата е длъжна да определя, изказва, но не бива да налага чрез светски закони спазването на Божиите разпоредби, тъй като те биха се разпрострели и върху хора, които не са нейни членове и не ги припознават за задължителни, ако не са задължителни под формата на граждански закон. Например убийството. То е в състава на Божиите заповеди, но е в състава на гражданските закони като тежко престъпление.
2. Кое за мен е свобода, а за друг тежко робство? Аз дори не съм ползвал думата свобода. Какво от моето изказване имате предвид?
3. Не съм съгласен, че лъжата се налага, що се отнася до Църквата. Аз не мога да забраня на светското управление да лъже, но отстоявам правото си да разобличавам лъжата на това място и където сметна за полезно.
Нали няма да повишаваме температурата на дебата?!
Това е православна медия и имайки това предвид, се обръщам към членовете на Православната църква с мнението си. А ако Вие не сте такъв, и като извънцърковен ме възразявате, то къде според Вас да изразя мнение?
Ако желаете – обявете какъв сте и ми посочете с какво съм накърнил правата Ви.
Защото православието ни е събрало в този сайт, писано е: „Ето делата, които вие трябва да вършите: говорете истина един другиму“ (Кн.Захар.8:16)
Единственото, което целях с поста си е да ви кажа, че вашата принципна позиция на църковник и вярващ СЪЩО накърнява нечии права, това е неизбежно. Защитавайки Вашите права, Вие отричате други. Защитавайки правото да биете камбаните в 17:00 часа, нарушавате моето право да не ИСКАМ да ги чувам (същото важи и за мюезина и т.н.), а Вие не може да ме накарате да се махна. И БЕЗ светски закони Църквата НАЛАГА възгледи, с които може да се накърнят правата ми (няма да ми стигне мястото да изброявам).
Свободата е “същността” на цялата ви вяра, изразена с любов (виж другите коментари за любовта). Това, което вие определяте като “любов” за друг е мижитурство и безгръбначност – начин на интерпретация, дори и да няма законови (светски) определения – ТЯ ВЛИЯЕ!
Лъжата, Вие сте в абсолютното си право да я изобличавате, така също и атеистите (и не само те) са в ПРАВОТО си да казват ,че вие ЛЪЖЕТЕ! Пак интерпретация на някаква оценъчност, с оглед на субективна ЦЕЛ!
Не сте ми накърнили никъде правата, не сте ме разбрал правилно; БИХТЕ могли да го направите и без светски закони, понеже отстоявате позицията, че сте разпоредител на Божията Истина.