Сърбия на кръстопът

Преломът в съзнанието съвпадна с рухването на начина на живот. Човек се усещаше слисан: "с мен ли става това?" Думата "война", която изглеждаше толкова забравена, принадлежаща на друго поколение, се превърна внезапно в реалност. Преди войната Югославия беше много стабилна държава. Икономически силна — бяхме много по-добре от другите социалистически страни, от Чехословакия, от Полша.

Всичко се срина като тесте карти. Войната донесе икономическа блокада. Появи се думата "инфлация". През 1993 г. заплатата не се побираше в портмонето — трябваше ви найлонов пакет, за да напъхате в него целия куп шарени хартийки, наречен заплата. Спомням си, че веднъж дадох цялата си заплата за… килограм моркови. Плащаха веднъж в месеца, но в деня, в който получавахте заплатата, тя моментално се стопяваше. Инфлацията беше галопираща — курсът се променяше три-четири пъти на ден. Влезнеш в магазина — млякото струва толкова и толкова, повъртиш се малко из него — магазинерът вече е сложил друг етикет.

Изобщо половината трудоспособно население на Сърбия беше (пък и сега е) в т. нар. "временни" отпуски. "Временни", ама траещи вече петнайсет години. Плащат ви някакви символични пари и могат да ви поканят да поработите веднъж в годината. Сумите зависят от солидността на фирмата, но са безусловно под екзистенц-минимума. Онези, които нямат работа, се занимават с алъш-вериш, куфарна търговия.

През годините на блокадата някои предприятия помагаха на хората, като им отпускаха продоволствени пакети. Най-често хората оцеляваха благодарение на тези пакети, а не на заплатата, която се обезценяваше с невероятна бързина. Народът е изморен — изморен от войните, от обещанията, че утре ще стане по-добре, от призивите да вървим напред и от тъпченето на едно място. В началото всички активно участваха в политиката с надеждата, че ще се намерят хора, способни да прекратят целия този ужас. Но ужасът продължаваше. Надеждата се топеше, топеше и накрая се изпари. Остана само умората…

Бомбардировките

Бомбардировките доубиха окончателно страната. В душите на хората се засели страх, неверие в доброто, цинизъм. Който не е преживял бомбардировка, не може да разбере ужаса, който тя носи. Особено смазваща е тя като начин за психологически тормоз. Прилича на земетресение и… на руска рулетка. Най-страшно е очакването, когато бомбата още пада — върху теб или не върху теб? Струва ти се, че самолетите нарочно кръжат дълго, което прави очакването абсолютно непоносимо.

Бомбардировките унищожиха всички илюзии по отношение на понятия като демокрация, ценност на човешкия живот. Може ли да се говори за грешка, когато бомбардират явно граждански автобус върху мост? Пътят е празен, автобусът е яркочервен на цвят и не може да се сбърка с армейски камион, превозващ войници.

По времето на бомбардировките аз се намирах в Прищина, в Ниш бяха моите деца и аз правех совалки между тях. Ниш изглеждаше по-безопасен град: Прищина беше бомбардирана постоянно, а Ниш – периодично, което даваше на хората възможността да се наспят. Спяха денем, тъй като нападенията ставаха през нощта.

С автобуса Прищина-Ниш е свързана една история. Бях си купила билет, но майка ми още от сутринта започна да ме уговаря да го върна, имаше лошо предчувствие. В крайна сметка не отпътувах и още доста време се тюхках за изгубените пари. Докато не съобщиха, че автобусът е бил бомбардиран и почти всички са загинали.

И това не е единичен случай. "Случайно" бомбардираха влак, отново върху мост. А там шансът да се спасиш е винаги по-малък. "Случайно" удариха колона бежанци, въпреки че тя мъчно може да се сбърка с танкова колона.

От друга страна, бомбардираха сградата на генералния щаб и се хвалеха с точното си попадение — дори родилният дом до него не бил пострадал. Нали няма значение, че от взривната вълна са останали без слух двайсет и седем новородени – спукали са се още нежните им тъпанчета. Няма хуманна война. Каква подигравка: акцията, при която тонове бомби се изсипват върху страната, да се нарича мисия "Милосърдни ангели"!

Народът

Дори и в това объркано и потиснато състояние сърбите са все пак цялостни като нация. Има един подход, при който нещо се описва чрез негативни определения (както в апофатичното богословие). След всичко, което им се случи, сърбите се самоопределят по този начин: "ние сме народ, който не е…" Тъкмо тази негативност е определяща за всички сърби, независимо от политическите им възгледи и мястото на живот.

Сърбите трудно се поддават на уеднаквяване. Стараят се да запазят правото си да мислят и действат по друг начин. Правото си да бъдат други. И бранят това право с учудващо упорство.

Косово

Косово е твърде специфично образувание, трудно е да го определиш. Що е то: република, държава, протекторат?… Сърбия има задължения пред Косово, но няма никакви права. До такава степен, че дори представител на сръбската държава трябва да моли за разрешение, за да го пуснат на територия, която официално все още принадлежи на Сърбия. Дори президентът не може току-тъй да посети своята земя.

Албанците напуснаха политическия живот на Сърбия още през средата на 80-те. В началото искаха Косово да стане република в състава Югославия. След това се информираха за геополитическите игри и разбраха, че залозите могат да се вдигнат. Поискаха отделна държава. Дали си е струвало? Изглежда, че си е струвало. Проблемът "Косово" не започна с Милошевич и не завърши с него. Милошевич просто го използва, за да дойде на власт. В края на 80-те в Косово имаше много насилие. Албанците изтласкваха сърбите, като изкупуваха земята им, сплашваха ги или просто ги унищожаваха физически. Имаше много убийства, изнасилвания, издевателства. Милошевич се появи и каза: "Повече никой няма да ви бие". Това прозвуча много актуално и той получи авансово голяма любов, която впоследствие не можа да оправдае. По време на Втората световна война албанците почти успяха да очистят Косово от сърбите – в това им помагаше Италия. Но и след войната комунистите отказваха на сърбите възможността да се върнат на родна земя. Затова пък с радост я предоставяха на албанците. Когато отношенията на Тито и Енвер Ходжа, тогавашния комунистически ръководител на Албания, се влошиха, Тито напук на него започна да заиграва с албанците, предоставяйки им сръбски земи в Косово.

Някогашният албанец е селянин, овчар, общ работник. По времето на Тито албанците започнаха да се занимават с търговия, влязоха в сферата на услугите. Получиха властта в областта, университета, образователната система. След това обаче решиха, че са извън системата: създадоха свои паралелни структури и престанаха да участват в политическия и икономическия живот на Югославия. Поискаха широка автономия. Не плащаха данъци, битови такси. Но се ползваха активно от държавните дотации и помощи.

Когато се говори за антиалбански геноцид, аз просто губя дар-слово. Сърбите в Косово си плащаха сметките за електроенергия. Че как иначе? Както и всички хора по света. Дори и по времето на страшната инфлация. Получаваш сметката за ток и не знаеш да се смееш ли, да плачеш ли — заплатата ти е четири пъти по-малка от нея. После изплащаш с години натрупаните дългове. А албанците и тогава не плащаха, и сега не плащат. Цивилната администрация на Косово, сега вече международна, се опитва да ги накара — в отговор те или стрелят, или правят така, че никой не може да се доближи до селата им. Електроцентралите в Косово се намират във вътрешността на областта, работят нередовно. Когато се генерира ток, той отива най-вече към албанските райони, а сръбските стоят без ток по двайсет и два часа в денонощието. Зимата в сръбските анклави в Косово — това е борба със студа, протестни митинги и… неспособност на цивилните служби да посрещнат елементарните нужди на населението. Та нали не става дума за това дали ще можеш да гледаш телевизия, а за това дали ще оцелееш.

Наесен, без да се надяват на нищо, сърбите се запасяват с дърва и се готвят за дългата и тъмна зима. Впрочем, електроенергията не е само топлина.

Няма ток — няма и вода. Не работят помпите. И хората ползват вода от стари кладенци. За санитарно качество и не питайте. А какво друго им остава? Пият я.

Няма ток — няма и телевизия. А следователно няма и информация, толкова необходима в Косово и Метохия. Там, където няма информация, разцъфтяват слуховете. Най-често песимистичните. Няма и радио. Сръбският предавател за Косово е унищожен. Както винаги, виновните не бяха намерени. Сърбите останаха без свое радио. УНМИК и в този случай не бърза особено.

Няма ток — няма и телефонна връзка. В това число и мобилна. Тишина. Студ и мрак. Без информация. Без връзка с роднините и близките. Без хладилници и битови прибори. Добавете към това и ограничените възможности за придвижване из провинцията, за да се убедите, че приказките за някакви стандарти в Косово изглеждат като подигравка.

Особено цинична е тази подигравка, когато става дума за основните човешки права — правото на здравеопазване, правото на образование.

За какво право на образование може да става дума в студените и тъмни училищни стаи?
А ето как изглежда правото на здравеопазване: в болницата започват операция на светло (вехтият агрегат-генератор още работи), а завършват при светлината на свещ (агрегатът е издъхнал).

Няма система за "бърза помощ". Както през средновековието, много от болниците са към манастирите, защото те се охраняват. Но що за болница е това, която се разполага в барака, често без ток, а от медикаментите има само йод, памук. Това по-скоро е фелдшерски пункт. Единственото място, където можеше да се получи квалифицирана помощ, беше руската военна болница. Хората плачеха, когато руснаците напускаха Косово.

Навремето телевизията показа влизането на руските танкове в Прищина. Това беше посрещане, каквото не мога да опиша с думи. Така сигурно са посрещали руснаците през 1945 г. освободените градове. Руските войници бяха слисани от това посрещане. За съжаление телевизията не показа как руснаците напускаха Косово. Това бе такъв изблик на мъка, че не може да се опише. Сръбските жени плачеха като на погребение. И наистина след заминаването на руснаците мнозина изгубиха своите къщи, териториите, които по времето на руснаците бяха безопасни за сърбите, минаха под контрола на албанците. Изчезна и болницата.

След руското заминаване албанците налетяха като вихър, доунищожавайки последните сръбски села, храмове. Средновековният манастир "Св. Троица", построен през XIV век, е разрушен до основи. Средновековната църква "Успение Богородично" (със стенописи), 1315 г., е разрушена до основи. Средновековният манастир "Св. Марко" в село Кориша е напълно разрушен. Средновековният манастир "Св. Архангел Гавриил" в село Бунач, построен през XIV век, е разграбен и изгорен. Средновековният манастир "Девич" ("Св. Йоаникий") е разрушен. Манастирът "Св. Архангел", XIV век, в района на село Горно Неродимле, е подпален и заминиран; гробището е разрушено, боровата гора, посадена през XIV век, е изсечена и изгорена. И колко още… Храмове от XV, XVI, XIX, XX век, нови и стари, имащи културна стойност или такива, които са само религиозен символ. Думата разрушен не е точната дума. Разрушен — значи има руини, по които храмът може да се възстанови. Ами ако "разрушен" — това значи куп разбити отломки, където не можеш да намериш и една цяла тухла? Ами ако "разрушен" — това е яма, изкопана с багери на мястото, където е бил манастирът, и която е предназначена за… сметище? Така изглеждат местата в Метохия, където е имало храмове. Пълното име на областта — Косово и Метохия — днес се използва рядко, а именно така се е наричала тя още от XIV век. Метох е гръцка дума за манастирска земя. Албанците наричат областта Косова… а за Метохия предпочитат да не споменават, зовейки тази територия "Дукаджинит" или "Проклетие". Проклетие — това са планините, разделящи Албания и западната част на Косово. 130 сръбски села имаше в Метохия. Останало е само едно.

Може ли да се реши проблемът "Косово"? Не знам. Та нали това не е просто едно спорно парче земя. Косово заема значително място в културния код на всеки сърбин. И затова нито един политик не смее да сложи подписа си под договор, предаващ Косово на албанците. Този, който подпише собственоръчно предаването на Косово, ще впише името си с черни букви в сръбската история. Освен това всички ги е страх от популярната балканска традиция на политическото убийство. Съдбата на Джинджич е пример за това. Никой засега не е готов да подпише предаването на Косово. От друга страна, никой не знае какво да прави.

Косовските сърби

Всичките ни документи са оттам, от Косово, въпреки че вече седма година живеем в Ниш. Ако Косово се отдели, ще излезе, че мъжът и децата ми са чужденци… Нашият апартамент беше в центъра на Прищина. Днес в него живее мой – така да се каже – колега, преподавател по албанска литература в местния университет. Молих го поне книгите да ми върне – напразно. Така че в момента събирам третата библиотека в своя живот. Между другото, когато посетих дома си заедно с представители на миротворците, той съвсем не отричаше, че е заел чуждо жилище — да, но такива са обстоятелствата, сърбите изгориха моята къща. Лично вие, разбира се, не сте виновна, но…

Интересно обстоятелство: аз трябваше да доказвам, че това е моят апартамент. И това, че имах всички документи за собственост, не задоволи съда. Неотдавна получих окончателното решение, според което службата ХАБИТАТ, занимаваща се с проблема за окупираните сръбски жилища, не признава правото ми върху моя апартамент. Мотивите? Няма достатъчно документация, доказваща, че този апартамент е мой. Нотариалният акт не беше взет под внимание. Поискаха ми платени годишни сметки — за ток, телефон и т. н. А откъде да ги взема, след като бях принудена да се изселя от апартамента си за половин час. За секундомер служеше Калашников…