БПЦ отхвърли майчинството, не даде автокефалия
Миналата седмица при мен дойде един журналист, с когото се познаваме от неотдавна (но спокойно мога да го нарека приятел) и ме попита дали мога да напиша коментар по повод писмото, което МПЦ изпрати до БПЦ, искайки едностранно признаване на самопровъзгласената автокефалия. Отговорих му, че първо искам да предизвикам размисъл в него и продължих на разбираем за съвременния човек език със следния въпрос: какво би казал за ситуацията, в която нашите власти изпратят писмо до властите на Словакия с апел едностранно да ни признаят за пълноправна държава-членка на Европейския съюз и да се ангажират да „промотират“ това наше „членство“ пред всички други членки на Европейския съюз?
„Бих казал, че тези управляващи са несериозни и безотговорни”, ми отговори той. С това нашият разговор приключи и си казахме „до нови срещи“.
МПЦ дотолкова свали нивото, че това, което е очевидно в политиката, по отношение на църквата се превръща в кукичка, около която се развихря истинска бъркотия.
Не знам какъв е онтологичният статус на хората, които хвърлиха примамката с църквата-майка, но се създава впечатлението, че това предизвика у тях световъртеж. И не само у тях, но и у анализатори и експерти, които се качиха на въртележката и така им се объркаха полюсите, че се изпълниха думите на Светислав Басара: „Зашеметените от световъртежа ще нарекат пропастта издигане“. Богословието търпеливо изчаква движението на въртележката да спре.
МПЦ, искайки да привлече внимание, изгуби доверие.
Когато конкретна област по каноничен начин добива самостоятелност да организира своите действия, тогава църковната катедра, от която е получила тази самостоятелност, се назовава с името “църква-майка”. На въртележката се повтаряше изразът „църква-майка“, но явната продажба завърши само с опит често повтаряната неистина да стане реалност. Докато в реалността Охридската архиепископия не е имала църква-майка! Тя не е получила самостоятелност от друга църква, бидейки всякога автономна в състава на Константинополската патриаршия, а нейната организация е възстановена с императорски декрет през 1018 г. от Василий II Българоубиец.
В Православието няма независими църкви. Можем свободно да кажем, че автокефалните църкви са автономни, тоест не са самодостатъчни църкви. Казах и ще повторя: например ако автокефалната Сръбска православна църква несправедливо лиши от чин някой техен епископ, той има правото да се оплаче на Константинополската патриаршия, като се свика събор на епископите от всичките поместни църкви. Ако се утвърди, че чинът на епископа е отнет неправомерно, тоест без основание, тогава на СПЦ ще й се наложи да го приеме обрагно; и ще е длъжна да го направи.
Православната църква съществува като едно семейство, но, за жалост, МПЦ е твърде дълго извън семейството и затова няма представа какво се случва вътре в него. БПЦ, знаейки, че не е възможно едностранното признаване на автокефалията на МПЦ, приема да бъде посредник пред СПЦ и другите църкви. Посредничеството е добре дошло! То започна с архиепископ Христодул, който през 1998 г. посредничеше да започнат преговорите между МПЦ и СПЦ, а досега, много пъти конструктивно посредничаха Вселенската патриаршия и РПЦ, напътствайки МПЦ в диалога със СПЦ и ПОА.
Реалността обикновено показва, че когато един организъм губи равновесие се намират отговорни, сериозни личности с добри намерения, които да го наплискат с вода, за да не изгуби напълно свяст и почва под краката си. Западно- и Средноевропейският митрополит Антоний (който е член на новосформираната комисия на БПЦ за посредничество) уместно каза, че „се е получила истерия около проблема на МПЦ“. Той отбелязва, че ПОА в Македония не може да бъде игнорирана и призовава македонските граждани да осъзнаят, че процесът на признаване се случва с консенсус, а не само от една църква.
И Борислав Цеков, доктор по конституционно право и преподавател по църковно право, заяви, че проблемът на МПЦ е изключително църковен въпрос, който трябва да се разрешава без светски емоции – на коя майка ще бъде детето! “Детето” – МПЦ, според Цеков – „се е отделила от установената църковна юрисдикция на СПЦ, юрисдикция, която е призната и от БПЦ“. Затова той призовава „да не се допуска политическо вмешателство в автономията на БПЦ, която е част от съборната Църква, а не отдел на българското министерство на външните работи“.
При нас единствено Бранко Героски се обърна към съвестта на зашеметените, предупреждавайки, че „не трябва да си експерт по църковните въпроси, за да си наясно, че БПЦ няма да влезе в разкол с Православната църква, приемайки апелът на отчаяните от Скопие.“ Тоест „МПЦ трябва да се върне в литургично единство със СПЦ и едва тогава да претендира за автокефалия“ (“Слободен печат“, 23.11.2017).
В края на краищата МПЦ трябва да се запита дали й е дошло наум, че може би поместните църкви ще се поведат от изказването на официалния историк на МПЦ, Йован Белчовски, който каза пред ТВ „Алфа“ (20.11.2017): „Знаете ли как сме се сдобили с автокефална църква? Благодарение на покойния Кръсте Цървенковски. Халал да му е на човека, лека му пръст. Просто в един разговор с Тито, Кръсте му казал – ние трябва първо да си отворим академия и църквата да си я провъзгласим за автокефална“! | plusinfo.mk
