Тайнството на увенчаната любов

Семейството като домашна църква и възпитателен институт – в християнско осветление.

„И сътвори Бог човека по Свой образ,

по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.

И благослови ги Бог, като им рече:

плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте

над морските риби (и над зверовете),

над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя)

и над всякакви животни, които пълзят по земята.“

(Бит. 1:27, 28).

„Ти ще ядеш от труда на ръцете си: блазе ти, ще добруваш!

Жена ти в твоя дом ще бъде като плодовита лоза;

синовете ти – като маслинени клони около твоята трапеза:

тъй ще бъде благословен оня човек, който се бои от Господа!… ще видиш синове от синовете си.“

(Пс. 127: 1-6)

В онези далечни времена, незнайно преди колко милиона години, когато пламна искрата на изгряващото творение, когато в недрата на самото небитие, в неговата празнота и тъмнина, прогърмя творческото Слово Божие и блесна тихата светлина на благия Творец… там някъде, един тайнствен и незрим божествен глас изричаше малко по малко своя неповторим замисъл… А след всяка дума се явяваше нова и нова твар, все по-чудесна, все по-съвършена, все по-величествена. Накрая, всред райската градина на Едем, където се плискаха потоци искряща и чиста вода, а невъобразим птичи хор огласяше Рая, всред каскади от милиони приказни и невъобразимо красиви цветове, се появиха две същества, две великолепни и невиждани същества, прилични на самия Творец. Те бяха венецът на творението – мъжът и жената…

В първата Моисеева книга на сътворението, Битие, Бог благославя човека и от думите Му става ясно, че този човек не е сам. „Мъж и жена ги сътвори“, казва дееписателят. В богословската наука на тези думи се придава особено и важно значение, а именно: нито мъжът сам е човек, нито жената сама е човек. Истинското Божие творение са мъжът и жената – заедно. Върху този древен и важен постулат се изгражда парадигмата на семейния живот, общото съжителство между мъжа и жената, тъй както ги е благословил самият Творец, изпълнявайки главното си предопределение, чудната мисия на техния живот – великата тайна на брака и семейството.

„Плодете се и множете се, пълнете земята и обладайте я и господарувайте над цялото творение“. С тези слова се разгръща пред нас Божият замисъл и става ясна творческата цел: раждането и отглеждането на децата, тяхното израстване в уюта на топлата семейна среда и съзряването им до онзи трогателен момент, в който и те ще се съберат със своите „половинки“, за да осъществят на свой ред стройния и съвършен замисъл на Твореца… И те да станат творци и родители, строители и съзидатели на своята домашна Църква, на своя законен възпитателен институт, в любов и радост до насита.

Връщайки се назад, за да открия смисъла на брака и семейството в неговия далечен генезис, аз все по-сериозно се питам дали днес осъзнаваме нашата висока себестойност като хора, като одушевени части от цялото, като родители, като венец на творението и като малки творци, чието творчество и чиито дела трябва да бъдат красиви и добри, величави и достойни, разумни и трайни…

Адам и Ева са първата брачна двойка. Но какво собствено е тяхното съжителство в Рая?

Бидейки сътворен в края на самия творчески акт, след като е приключило оформянето на небето и на земята, заедно с всичките им обитатели, човекът (мъжът и жената), като че съчетава в себе си цялото досегашно творение. Те двамата са една малка вселена, те са събирателен образ и на земните творения… Тяхната физика е идентична с цялата земна физика, защото и човекът, и животните са направени от земна пръст, но идентичността им приключва дотук. Душевността на човека е безгранична като истинска вселена, а неговият дух е частица от самия Творец, божествен и недостижим. Първоначално човекът е създаден безгрешен по природа, но свободен по воля, като бог (Св. Йоан Дамаскин, 7 в.). Той е цар на цялото творение, земен и небесен, временен и вечен (Св. Григорий Богослов, 4 в.).

Още от самото начало човекът се различава от другия земен свят и от „живите души“, с които е населена земята: Той е словесен.¹ Именно човешката словесност и разумност пораждат потребността от общуване.² Това е най-важната, първа и последна човешка потребност. Без нейното удовлетворяване всички други човешки придобивки губят своя смисъл. Заради нея Адам не намира „помощник, нему подобен“, макар че Бог представя пред него целия животински свят, и Адам назовава всяко животно, като му дава име. Не, той има нужда от личност, която може да възприема произнесеното слово (Ив. Николов, 2016) и това е жената. Тя е създадена именно за това и има същата природа като мъжа си, но и същата потребност – да общува с него. Същественото тук е това, че Бог създава жената или втората половина от човека с различен пол/юс. Според вечните природни закони различните полюси се привличат силно. Съвсем естествено тук се появява въпросът за чувствата между мъжа и жената и най-вече откъде и как произтича любовта помежду им, и как се появява тя.

Разсъждавайки за времето преди грехопадението, когато Адам и Ева са в Рая, и разлиствайки преинтересните страници на книга Битие, ние откриваме определени стихове, чрез които можем да отговорим на този сложен въпрос. Още с първия поглед, когато Адам вижда Ева, той усеща колко сродна му е тя. Силната радост, която обладава Адам, намира израз в поетичните, вдъхновени от Бога, слова: „Ето това е кост от костите ми и плът от плътта ми… затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си и ще бъдат двамата една плът. И бяха двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха.“ (Бит 2:23-25). Древните тълкуватели ни разкриват един много дълбок смисъл на тези думи, който се корени в Божиите образ и подобие. Всред целия жив и красив божествен свят те са вложени и скрити единствено и само в човешката природа на Адам и Ева. И макар „печатът“ на Троичния Творец да се открива в цялото творение, то само при човека той е жива възможност и предполага възможност за развитие в руслото на човешката свободна воля. Именно тази природа се разкрива и открива напълно и изцяло между двата пола, създадени един за друг чрез любовта. Мъжът и жената могат да усетят напълно красотата на своите телесни чувства, на своя разум и на своите думи посредством връзките на любовта. И понеже разглеждам все още времената преди грехопадението, то няма как да не осмислим тази любов, всеизпълващото преоткриване на мъжа и жената в тесните връзки на предопределеното от Бога общуване между тях, като истинска евангелска любов, блажения стремеж към най-ценното в човека: към Божия образ в него (В. Леонов, 2013). В по-широк смисъл тази любов е любов към Бога, към Твореца, който е създал мъжкия и женския пол и е вложил в тях истинския Божий образ, но скрит дълбоко в тяхната същност. Осъзнавайки, търсейки и преоткривайки тази най-висока човешка ценност и себестойност, в семейството на Адам и Ева от начало се разгаря истинското тайнство на любовта, и така се зачеват и раждат, но напълно невинно, непорочно и безстрастно, първите техни потомци. Човешкият род започва бавно и сигурно да населва и обладава лицето на земята.

Правейки паралел между времето на първозданието и нашето съвремие, съвремието на православните християни, търсещи път към постигането именно на онова обожение и близост до Твореца, и при брачните, и при безбрачните, истинската християнска любов е една и съща: стремеж към единение с истинското Божие битие. Истинската любов към съпруга/та, братолюбието и любовта към Бога са проявления на една и съща любов, истинския стремеж към Бога.

И тъй като мъжът е създаден по-напред от жената, св. ап. Павел казва: „не мъжът е създаден за жената, но жената за мъжа“ (1 Кор. 11-9). Това заключение е казано в интересен контекст, а именно: „Но все пак нито мъж без жена, нито жена без мъж бива в Господа. Защото, както жената е от мъжа, тъй и мъжът е чрез жената, а всичко е от Бога (1 Кор. 11,12). От казаното става ясно основно това, че съжителството на мъжа с жената е благословено от Бога и до голяма степен в него откриваме равнопоставеност още в далечния първи век, когато живее апостолът.

В Стария свят, след грехопадението, не е така. Жената не се приема като равна на мъжа. Законите спрямо жената са по-строги, тя е лишена от много права, а всред повечето народи и племена се практикува многоженството. Равнопоставеното съжителство между мъжа и жената се оформя в класическия брак на новото време твърде късно, дори и на Европа, но издигането на женското достойнство на висотата на първозданието, безспорно се осъществява най-напред сред християнските общини на територията на ранната Римска империя и то заради Павловите думи „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28). Разбира се, те са в унисон с Христовото благовестие. Нещо повече: в нито една религиозна или нравствено-етична система не съществува пълнокръвният и незаменим образ на света Богородица, която е „по-чтима от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите“, поставена по достойнство дори и над светите ангели, защото от нея ще се роди Спасителят на света, Христос.

На полето на тези разсъждения ние наблюдаваме издигането, появата на Спасителя, който е Дете в семейството на Йосиф и Мария, но където свещенодейства самият Бог – безстрастно, чисто, невинно, непорочно, както е ставало зачеването преди грехопадението в Рая. Но дори и днес тази тайна на живота е пак в Божиите ръце, защото отново Той е този, който влага духа в човешката плът. Това семейство, святото семейство на Богородица, нейния пазител (обручник) и чудното им божествено дете, разгледано от научна, както и от религиозна гледна точка, става образец и структурен пример за всяко следващо семейство. Историята на това семейство, събитията, свързани с него, също са общовалидни, те са закономерност и урок за виждащия и чуващия…

Дева Мария е дете, родено по чудесен начин – от престарели и бездетни родители. От библейската история знаем, че Светата Дева от младини пребивава в храма, където се учи, а училището и възпитанието при древните евреи са били изключително строги. Нейното предаване на храма я превръща в ученик с особен статут, тя самата е посветена на Бога, или както у нас наричат тези деца – „харизани“. Най-важното в случая е било пазенето на нейната чистота, на нейното девство, безбрачие, като особена служба на Бога (такъв е бил и ап. Павел). Но понеже тогава монашеството все още не е било установено, тя, след навършване на пълнолетие, което при евреите е ставало на двайсетгодишна възраст, а за мъжете – на тридесет, тя се предава на престарелия Йосиф, неин роднина. Оттук в християнския брак се поставя традицията мъжът да е по-възрастен от жената, а също така – бракът да следва периода на училищното образование, което днес често завършва и с висша степен на обучение.

Напълно естествено е брачното съжителство и семейният живот да са съпроводени с определени трудности и изпитания, с каквито е изпълнен дори животът на светото семейство: знаем от евангелието, че когато Йосиф отива в родния си град Витлеем за поредното преброяване, защото такъв е бил законът, точно тогава на Светата Дева идва часът ѝ. За тях няма място в родния дом на съпруга ѝ, защото там вече са се настанили неговите сродници; няма място и в претъпканата с хора странноприемница, и тя ражда своя божествен Син в една пещера-заслон, където пастирите от онова място са прибирали нощно време малките животни. Св. Богородица няма къде да сложи своето първородно и единствено дете. Тя го повива в дрехи и го полага в яслите, а младите добичета го сгряват с дъха си. Значи не е страшно, ако някое семейство днес претърпява бедност и трудни периоди, стига да има вяра и надежда на Бога, Той ще промисли и ще спаси този, който е за спасяване, както спасява и светото семейство, когато по-късно, на следващия ден, то се настанява в дома на Йосиф.

Не се минава много време и се налага семейството на Йосиф да бяга в Египет, поради смъртна опасност, но и оттам Бог ги завръща здрави и невредими. А когато те, вече непритеснявани от никого, се установяват във Галилейския градец Назарет, виждаме тихия и скромен живот на святото семейство: Йосиф практикува усвоения от по-рано занаят, дърводелството, и се грижи за прехраната; Светата Дева, макар с високо и ценно образование, домакинства, занимава се с ръкоделие и украсява техния дом, шие дрехи за своето дете, а то възраства в доброчестина и „покорство“ на своите родители, които се грижат най-вече за неговото възпитание. Преданието разказва, че Иисус също се е трудил в дърводелската работилница, като е помагал и на своя престарял баща.

Така в Библията, в Стария и Новия завет, ние можем да открием живите примери на достойното християнско семейство, които ще залегнат в оформилите се през вековете традиционни семейни морал и етика. За изясняването и развиването на функциите и основния смисъл на християнското семейство имат заслуга и светите отци на Църквата. Високото достойнство на семейството в целия християнски свят му дава заслуженото име: Домашна Църква (Рим. 16:3,4). Бракът е издигнат на висок пиедестал и след установяването на Венчанието като едно от седемте тайнства на Христовата Църква, чийто самостоятелен ритуал се утдвърждава твърде късно, чак през 9 в. (Й. Майендорф, 2021). Но независимо от самия ритуал, който по времето на знаменития Цариградски патриарх и светец, Фотий, е имал три варианта, самият съвместен живот на съпрузите според него представлява „съюз между съпруг и съпруга и тяхно единение за цял живот; той се осъществява посредством или благословение, или венчаване, или договор“ (Епанагога, 9 в.). Така лека-полека се оформя и съвременното схващане за Венчанието и християнския брак като тайнство на увенчаната любов, като най-тържествения момент в живота на двама млади, като традиционен елемент на естествено развитие в живота на всички хора, едва ли не – без изключение… Функциите на съпрузите и децата в семейството, макар последните с времето да променят и развиват своя облик, от християнска гледна точка са несложни и ясни: съпругът трябва да обича съпругата си. Тя пък трябва да му се „покорява“, т.е. да го уважава. Децата трябва да слушат родителите си, а пък родителите – да ги възпитават добре. Всички трябва да се подчиняват на общовалидните и непреходни християнски норми и етични правила, съвпадащи напълно с нашето законодателство и традиционната общочовешка етика. Макар и на пръв поглед простички – тези правила до голяма степен изчерпват основните задължения на членовете на семейството, но семейната педагогика, като наука, си поставя доста по-обширни цели, като предлага богата теоретично-практическа палитра с механизми и средства за реализирането на по-успешно и резултатно семейно възпитание.

Възпитанието на децата е една от основните задачи в семейството и от християнска гледна точка. Към това основно задължение ги напътстват както новозаветните, така и старозаветните учители. Но именно тук се наблюдава една силна разнопосоченост между учението на Римопапизма и Православието. За първите основната цел на брака са децата. Според православните свети отци обаче епицентърът на християнския брак не са децата. В този смисъл дадена ситуация, при която липсват деца, или пък те са с тежки психосоматични проблеми, не прави този брак по-несъстоятелен или безпредметен от другите. Същината на християнския брак е в усъвършенстването на съпрузите, тяхното развитие и съзряване във взаимопомощ и съдействие по пътя на духовното им израстване. Всъщност основната цел на брака е нравственото възрастване и неотклонният стремеж към достойно наследяване на вечен живот в царството Божие. Брачни или безбрачни, от християнска гледна точка, ние трябва да извършим собствен духовен подвиг като следваме нашият спасител Христос (Св. Максим Изповедник). И тук бракът идва на помощ на човека, за да не е сам в този подвиг, чийто път е стръмен и тесен, а да има „помощник, нему подобен“.

Що се касае до възпитанието на децата в семейството, блажени Йероним съветва една майка така: „Ти самата си длъжна да бъдеш пръв възпитател на своята дъщеря, на тебе трябва да подражава нейната неопитна младост“. От тези думи става ясно, че семейството трябва да бъде първият възпитател, първото училище за детето. Основен принцип в този възпитателен институт трябва да бъде личният пример, защото семейната педагогика не приключва с навършването на седмата година, а продължава и занапред. Затова по- нататък светецът я съветва: „В теб и в баща си тя не трябва да вижда нищо порочно“. Безспорно това би била най-успешната семейна педагогика, но наистина ли виждаме това, когато днес обърнем поглед към нашето общество, пък и не само. Със сигурност има и добри примери, но те за съжаление съвсем не са болшинство. Затова налице са и горчивите плодове на нашето съвремие: високата детска престъпност, ниската култура на поведение, ниската грамотност, множеството проблеми в брака и семейството и др.

Съвсем логично е обаче нашето общество да се погрижи за един друг проблем, който предшества възпитанието; едно жестоко и безразсъдно деяние, което се извършва в рамките на брачния живот, и което е равно на убийство – това е насилственото прекъсване на бременността, абортът. Този бунт срещу Бога и природата не остава без последствия. Ние плащаме и ще плащаме всеки ден за извършените детеубийства, тъй като невинните души на невръстните беззащитни деца търсят правда и възмездие за насилствено отнетия им живот. Макар че тази тема е от изключителна важност, аз няма да я разглеждам детайлно, защото онова, което може да се каже по въпроса, е с огромен обем, но и изключително тревожно и нелицеприятно. От друга страна то не е предмет толкова на семейната педагогика, но е един от най-съществените проблеми на съвременното семейство. То обезсмисля самото семейство като институт, превръща съпрузите в шайка престъпници, разрушава устоите на обществото, а при липса на покаяние и ясно осъзнаване на стореното, носи духовна смърт и упадък.

В нашата държава до 1953 г. абортът е бил забранен ВИНАГИ. Разрешава го социалистическата безбожна власт и оттогава до днес чрез аборт у нас са убити почти толкова деца, колкото са се родили, а може би дори и повече.

Подобни проблеми имат своя генезис в развитието на съвременните идеологии на хуманизма и либерализма. И макар тези две понятия по смисъл да са свързани с човека и неговата свобода, те донесоха на човечеството само несгоди и трагедии. Единствено истината може да направи човека свободен и само любовта към ближния, за която стана въпрос в началото, може да бъде гарант за добруването на хората и тяхното духовно възрастване. Хуманизмът и либерализмът, въпреки своите декларативни и кухи лозунги, всеки ден превръщат човека във все по-жестоко животно… Вместо да наказват безнравствените и неморални прояви, те узаконяват абортите и евтаназията… Смяната на пола в Германия може да става веднъж годишно по олекотена процедура… Дават права и свободи на престъпниците в затвора, а лишават от право на глас свободните хора, под страх от съдебно преследване, само защото са защитници на християнските ценности и традиционното семейство и пр., и пр. Съвременните развити общества поставят на първо място задоволяването на нисшите човешки потребности, дори когато са се превърнали в страсти, зависимости и болестни състояния. На техния път често застават като пречки бракът, заченатото дете или просто гласът на съвестта. Общуването стана интер(не)активно, виртуално, а духовните потребности стоят самотно на върха на пирамидата на Маслоу, но те са обрисувани с думи като „себереализация“ и „познание“. Никой не говори за вярващите християни, сякаш те не съществуват, и това в случая е най-сполучливата военна стратегия… Събарят се храмовете като сгради с отпаднала необходимост.

Семейството е общност, а съвременният човек – отделен атом, индивид, вълк-единак, който се грижи за своето оцеляване всред глутница от вълци…

„Когато бракът е действително брак и съпружески съюз, придружен с желание да се продължи родът,

тогава той е добър, защото умножава числото на онези, които благоугаждат на Бога…

Добре е за жената да почита в лицето на мъжа Христос;

добре е за мъжа да не безчести в лицето на жената Църквата.

Писано е: „ще бъдат двамата една плът“, а едната плът да

има и една чест!“

Св. Григорий Богослов

 

Използвана литература

1. Гърбов, иконом Павел, Абортът е убийство на невинно дете, Ловеч, 2012.

2. Дамаскин, преп. Йоан, Точно изложение на православната вяра, Св. Гора, Атон, 2006.

3. Леонов, прот. Владимир, Основы православной антропологии, Москва, 2013.

4. Мейндорф, прот. Йоан, Венчанието, https://dveri.bg

5. Николов, Даниел, Православният християнски брак, София, 2016.

6. Николов, Иван, Тайнството на увенчаната любов, Костенец, 2014.

Бележки