Великден е за всички
Напоследък все повече ме смущава разделението на хората на „въцърковени” и „невъцърковени”. Точно с тази терминология се перчат вчерашните неофити в стремежа си, изглежда, по-скоро да се разделят със своето минало, със своя предишен облик. Но не се ли оказва, че по този начин те често се отричат и от своите ближни днес?
Няма да забравя една богословска конференция, където слушах доклад за етапите на катехизация. В този доклад подробно се описваше какво трябва да се случва с човек на първия, на втория, на третия етап… Ако не греша, всичко завършваше с „пълно въцърковяване”. Тогава не издържах и казах, че ако ще разсъждаваме така, то катехизацията завършва с опелото. А наскоро моя позната предположи, че и опелото не е краят на катехизацията: нали вярваме в перспективата на живота след физическата смърт, а той е преди всичко богопознание.
Разбира се, може да се каже, че всичко това е въпрос на терминология. Но нима думите, като създават езикова картина на света, не формират пространство от смисли? Нима е все едно за човека какво говори? Защото на нас е казано: „по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден” (Мат. 12:37).
Хората, повярвали преди 1988 г., която наистина беше преломна година за нашето общество, помнят, че думата „въцърковен” не се използваше толкова често, колкото сега, дори изобщо не се използваше.
Обикновено казвахме „църковен” – църковен човек, църковен живот … Аз нямам предвид това, което се нарича „въцърковяване” в тесния смисъл на думата – специалния обред на донасяне на младенеца в храма (преди или след кръщението). В по-широкия смисъл на думата въцърковеният човек е онзи, който на Запад се нарича „практикуващ християнин”, т.е. онзи, който не просто декларира, че е вярващ, не само от време на време чете Библията и книги с духовно съдържание и освен това отбелязва като лични празници Рождество Христово и Пасха. Практикуващ християнин е онзи, който ходи на църква всяка неделя, а също и на празник, който редовно се моли, спазва постите, а в апостолските църкви – се изповядва и се причастява. Но само при условие, че целият му живот преминава в руслото на вярата, че той не прави разграничение: „това го правя като християнин, а това … не съвсем …” – тогава можем да кажем, че той е църковен човек.
В най-широкия смисъл на думата „въцърковяване” е придобиване на християнска перспектива от човек, общество или култура. Перспектива, която по нормален начин съединява земното и небесното. А това е една от насъщните задачи на съвременността. Обаче често думата „въцърковен” звучи по-скоро разделящо. Така се е получило.
Нерядко тази дума се разбира само като потапяне в църковната (външна) субкултура и задължително подчинение на нейните правила. А оттук автоматично следва отделяне на вярващите от „външните” (а вие самите отдавна ли бяхте такива?!); но и отделяне на едни вярващи от други, следвайки някои формални признаци, „най-дълбокият” сред които е колко пъти човек е бил на църква, колко пъти се е изповядал и причастил за „изминалия период от време” (питат, не се срамуват, а това е личен въпрос, който може и да не искате да обсъждате със слабо познати хора). Обикновено признакът на разграничение е още по-прост: как се облича човек, как пости, редовно ли и в какъв обем „изчита” утринното и вечерното молитвено правило (а това е нещо още по-лично, това не е отчетен показател, а разговор на човека с Бога и той може да се обсъжда само с духовника или по желание – с близък приятел – това в Псалмите се нарича „да имаш искрени разговори” (виж Пс. 54:15). Може да те питат в кой храм се черкуваш, при кого се изповядваш и да погледнат преценяващо.
Има някаква профанция в това. Все пак да оставим статистиката на социолозите. Тя помага да се видят някои тенденции за въцърковяването на обществото, но статистиката не може да проследи пътя на човешкото сърце към Христа. Човек може да влезе в храма съвсем невярващ и да излезе различен човек, Христов приятел. Разбира се, това се случва рядко. Но кой може да прекара граница между енориашите и просто посетителите на храма? Кой знае кога и как едното преминава в другото? И къде в този процес е Христовата любов и любовта към Христа?
От думите „аз съм въцърковен” лъха някаква неправилна завършеност. По повод на такива хора една църковна жена беше казала: „те, разбира се, са православни. Но дали са християни?!”
На Възкресение в Църквата се четат проникновените слова на свети Йоан Златоуст: „Затова всички влезте в радостта на своя Господ! И първи, и последни, приемете своята награда! Богати и бедни, заедно ликувайте! Трудолюбиви и лениви, почетете този ден на всемирното тържество! Постили и непостили, възвеселете се сега! Трапезата е богата: наситете се всички от нея! За блудните синове Небесният Отец е заклала угоен Телец: никой да не излезе гладен! Всички се насладете от този пир на вярата, всички се възползвайте от богатството на благостта”( Похвално слово за Пасха). Разбира се, не бива да използваме тези изпълнени с любов думи за оправдаване на нашата духовна леност. Но не е добре и да ги забравяме. Не си заслужава да се кичим със своята въцърковеност като с орден.
* * *
Помня един случай от самото начало на църковната свобода. Празнувахме Пасха в храма, който тогава беше единственият отворен храм на територията на музейния комплекс. При музея имаше милиционерски пост, при църковния вход стоеше милиционер. Струва ми се, че за „въцърковеност” тогава изобщо не бяхме и чували и затова енориашите го поздравяваха с „Христос Воскресе”. Милиционерът кротко отговаряше „Воистину Воскресе”, а после събра смелост и прошепна: „Как бих искал да целуна кръста …” Енориашите не бяха запознати с устава на караулната служба и веднага радостно го поканиха да влезе в храма, но той грамотно отговори, че носи оръжие и не може въоръжен да влезе в храма. И какво мислите? Обадиха се на поста, дойдоха разводачът и милиционерът от другата смяна, картотечното оръжие беше предадено по всички правила, милиционерът се поклони на кръста и получи обратно своя пистолет. И на всички ни беше добре
И тъй, заслужава ли си да смятаме нашата въцърковеност за статут, който автоматично ни прави по-чисти и по-добри от другите? Явно не си заслужава, както и да превръщаме въцърковеността си в елемент на самопрезентация. Златоустият светител ни казва, че Бог очаква всеки. Великден е за всички. | Foma.ru
Превод: Евгения Николчева
