Вселенският събор като държавно-църковна институция
Зорница Гюрова e преподавател в магистърската програма „Църква и медии“ към Богословския факултет на СУ
Организираната от Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ и от списание „Християнство и култура“ дискусия на тема „Всеправославният събор: между геополитиката и църковността“, която се проведе в Новата конферентна зала на Алма Матер на 18 февруари 2016 г., остави недоразвит един важен и съдържателен въпрос относно характера на Вселенските събори.
Участниците в срещата повдигнаха въпроса за ролята на монархическата институция за Вселенските събори, но темата остана да бъде доизяснена. Без да правя обзор или анализ на всичко казаното по време на форума, редица изразени мнения за Църквата изискват задълбочен богословски отговор. Тук бих искала само да предложа информация за Вселенските събори, която събрах като малка част от моята магистърска работа по богословие на тема „Иконография на Вселенските събори“. Трябва да подчертая, че на български език все още липсва научно изследване за историята на Вселенските събори – единственият богословски труд у нас е на проф. Тотю Коев, „Догматическите формулировки на седемте Вселенски събора“. Благодарна съм на европейската програма „Еразъм“ и на академичната колегия на Софийския богословски факултет, които ми дадоха възможност няколко месеца да ползвам необходимата ми научна литература по темата за съборната иконография в Солунския богословския факултет. Голяма беше моята изненада, когато разбрах, че всъщност Вселенският събор по замисъл и действия е държавна имперска институция, която постепенно се еманципира църковно.
Протосът, първият, председателстващият Вселенските събори, е самият император, който еднолично свиква Събора, той изцяло плаща разходите по него, а след това само той слага подпис под едикта, с който се посочват еретиците и се утвърждава правилната вяра. Църковните епископи по време на Събора дават своя глас като стават на крака и произнасят мнението си по поставените въпроси публично, под формата на сентенция като римски сенатори, и след това се подписват под съборните решения или църковния томос. Ето защо фигурата на императора на трон е централна в изображенията на Вселенските събори, а около него са насядали епископите на Църквата, в техните крака са еретиците, а зад гърбовете на всички стои императорската стража.
Предлагам на вниманието на читателите откъс от моето изследване, което несъмнено има връзка със свикването на Велик и Свят събор на Православната църква на о-с Крит, защото голяма част от вярващите християни са притеснени какво ще произлезе от предстоящия форум и доколко той може да бъде възприет като Вселенски събор. Изрично трябва да бъде подчертано, че свиканият за юни 2016 Всеправославен събор няма да бъде Вселенски, защото липсва нещо особено съществено – римски или византийски император, който да ипостасира върховния съдия на вселената т.е. империята, и който да облече в общодържавен закон решенията на Църквата. Всъщност от днешна перспектива, всички християни добре знаем кой е истинският Пантократор и Върховен Съдия на вселената, но по онова време такъв се е наричал императорът.
Като човек, ангажиран с публична комуникация и журналистика, трябва да споделя, че иконографията на Вселенските събори има много общо с имперската пропаганда, със съвременните пиар техники за формиране на имидж, с политическата употреба на религиозните истини и събития. Не бива обаче да се забравя, че когато се оформя православната визуализация на Вселенските събори, християнската вяра не е била изтикана в частното пространство на личността, както е ситуацията в постмодерната съвременност, а връзката с Бога е била съсредоточие на целия публичен, държавен и духовен живот. Винаги е имало „партии“ и в рамките на църковните среди. Винаги е имало „фили“ и „фоби“ спрямо императора, патриарха или пък някой духовен старец, който е разобличавал морала на аристокрацията. Винаги е имало изкушения от ереси в Църквата. Особено сега, във времената на повсеместна секуларизация и явна политическа немощ.
Раждането на Вселенския събор като институция – Първият вселенски събор
Бенедиктинският монах Бернард Боте пише, че молитвените събрания на християните от първите векове се характеризират с есхатологичност и харизматичност [1]. Есхатологичните очаквания се изразяват във вярата в скорошното Второ пришествие на Господ Иисус Христос и в Неговите думи: „И тъй, бъдете будни, понеже не знаете, в кой час ще дойде вашият Господ” (Мат. 24:42). Чистосърдечно отдадени на своя Спасител, християните избягват да се привързват към земни богатства и да правят дългосрочни планове. Харизматичността се проявява чрез гласололия, пророкуване, чрез различни благодатни дарове на Светия Дух като лечителните способности например. Радостта от живота при християните се отличава от законничеството на юдеите. Спонтанността на вярата обаче постепенно преминава в организирани молитвени форми. За няколко столетия Църквата се оформя освен като благодатна общност и като социална институция – изработва свои правила, създава своя йерархия, оформя свои ритуали, календар, изкуство. Като жив организъм, тя се адаптира към новите социално-политически условия и посреща нови проблеми и предизвикателства. Боте пише по този повод: „Когато виждаме Църквата от 325 и 451 година да обединява серия от събори и да се организира юридически, някой може да каже, че тя калкира своя конституция върху тази на Римската империя. Тя реагира на импулса на императорите, които искат да направят от Христовата Църква един вид дубликат на империята” [2].
Но всъщност Църквата е богочовешки организъм, чиято Глава е Словото, а тялото – всички християни. Тя се гради върху Светия Дух и Дванадесетте апостоли, които са стените на Небесния Йерусалим (Откр. 21:14). Братската любов, живото устно и писмено наследство на последователите във вярата, преданието като културна и нравствена норма, апостолското приемство като учение и живот във вяра, примерът на епископите и духовните старци – това са духовните тухли на Църквата. С християнизацията на империята, решенията на Вселенските събори стават не по-малко важни за Църквата дори от Свещеното Писание. Според Бернард Боте св. Игнатий е първият, който говори за Εκκλησία Καθολική (Католичната църква) [3].
Църквата съборно изработва своите истини чрез благодатта на Светия Дух в открит сблъсък с неистините. Така става при първия сблъсък с юдейското законничество, така става при решаването на Пасхалните въпроси, така се случва и по въпроса за завръщането във вярата на отпадналите след гоненията. И всеки път Църквата посреща съборно и единно предизвикателствата, като пази единството на вярата и апостолското приемство.
В годините преди свикването на Вселенските събори, на локално равнище се провеждат редица поместни събори – през 175 г. срещу монтанистите, през 190 г. по повод дните за честване на Пасха (в Рим), през 251 г. по повод отпадналите по време на гоненията християни (в Картаген), през 252 г. срещу Новициан (в Антиохия), през 264-268 г. срещу Павел Самосатски (в Тарс), през 268 г. отново срещу Павел Самосатски (в Александрия), през 313-316 срещу донатистите. Докато траят държавните преследвания срещу християните, липсва истинско общение между западните и източните катедри на Църквата, трудно се разпространяват и ересите.
След 313 г. епископът на Кордоба Осий става императорски съветник на св. Константин Велики по религиозните въпроси. Историкът Ортис де Урбина пише, че първоначално св. Константин се заблуждава относно арианството – мисли, че става дума за малък проблем и се опитва чрез налагане на мълчание да въдвори ред в църковните среди. Но след неуспешно помирително пътуване на Осий из империята, св. Константин решава да свика събор по два важни въпроса – по повод Арий и датата на Великден. С императорски декрет той самовластно свиква Първия вселенски събор. Епископите, благодарни за обявената свобода на християнската религия след дълги години на жестоки преследвания, приемат императорската покана за Никея. Това е изключителен повод за общение както между самите епископи, така и между тях и държавната власт. Де Урбина твърди, че участието на 318 епископи на Църквата в Никейския събор от 325 г. е по-скоро библейски символично число (колкото е броят на Авраамовите слуги), отколкото да отразява истината за членовете на събора [4].
Римският папа Силвестър е представен на събора от Осий Кордобски, чиято е заслугата император Константин да защитава православната позиция по време на заседанията. Свещениците Вит и Вионсент [5] влизат още в римската делегация. Свети Александър Александрийски, Евстатий Антиохийски, Макарий Йерусалимски, Спиридон Кипърски са епископите от големите източни митрополии. Освен Осий Кордобски, епископи от западните провинции, участващи в Първия вселенски събор са още Сесилиен Картагенски, Марк Калабрийски, Никес Галски и Домний Панонски [6]. Сред множеството присъстващи дякони и свещеници, се забелязва участието на младия Атанасий от Александрия, който смело защитава автентичната православна вяра. Ортис де Урбина пише, че много светски философи придружават по-неопитните в диалектиката християнски духовници.
Никея е бил епископски център и седалище на царска резиденция. Църковният историк Евсевий сравнява Никея с град – корона от йерарси, направено от красиви и различни цветя. Съборът започва своята работа в главната зала на двореца, което определено предполага едно силно влияние на Константин като домакин върху съборните решения. Ортис де Урбина подчертава, че епископите стават на крака да посрещнат императора, който не сяда на трона си, докато не бива помолен от участниците. Един епископ от името на всички [7] го поздравява с кратка реч и му благодари. Константин произнася реч, в която заявява своето искане за мир в Църквата. „Раздорите вътре в Църквата са по-катастрофални и по-опасни от войните”, заявява Константин на латински [8], след което думите му се превеждат и на гръцки език. Де Урбина смята, че императорът почетно председателства работата на Събора по време на дискусията по повод арианската ерес и празнуването на Великден. Действащ църковен председател на Събора е епископ Осий Кордобски. По време на официалната трапеза, която императорът дава на отците по повод годишнина от своето възкачване на власт, св. Константин Велики произнася великата фраза – че епископите са за това, което е вътре в Църквата, докато той е епископ (надзорник), сложен от Бога, за външните дела. След речта си, той ги дарява със скъпи подаръци.
Царска сватба между империята и Църквата – така Ортис де Урбина определя Никейския събор, който е първият от поредицата Църковни форуми с вселенско значение. Предимствата и недостатъците от този брак виждаме в течение на вековете.
Вселенският събор като Сенат
Подобно на Сената, който още преди св. Константин Велики и до ХІІІ в. функционира като висш трибунал за високопоставени лица, обвинени в предателство, църковните Вселенските събори съдят еретиците и ги отделят от евхаристийно общение [9]. Изследователи на църковната история и право [10] изтъкват, че няма нищо странно във факта, че между светските и религиозните институции съществува паралел, защото Църквата не се изолира от държавата и не изгражда чужда за обществото организация, а адаптира по благодатен начин живия социален опит. Сенатът и общинските събрания в Римската империя са модел за църковните събрания и синоди. Вселенските събори функционират като трибунали, като взимат решения в съгласие с Вселенския Съдия. На тях всеки участник произнася своята сентенция (устно волеизявление) в знак на съгласие с общото решение.
Предоверявайки се на добрата воля на императорите, отците на Църквата в първите векове на християнизираната вече империя, предават в ръцете му своите вътрешни проблеми и разчитат на неговата независим арбитраж. Предупрежденията на св. Григорий Богослов, че императорите не бива да се месят във вътрешните дела на Църквата, не срещат разбиране [11]. Юстиниановата Шеста новела за симфонията на двете власти – светска и църковна, е доразвита през Х в. от св. патриарх Фотий, който провъзгласява дуализма на властта, намерил израз в символа на двуглавия орел. Между времената на св. Юстиниан Велики и на св. Фотий стои обаче иконоборската криза от VІІІ в., която дава болезнен урок на Църквата сама да решава проблемите си. И въпреки това, двуглавият орел остава византийският (вселенски) идеал за симфония между властите. Трябва да подчертаем, че дори след като християнската религия заема първо и единствено място в Римската империя, императорите продължават да се титулуват и възприемат като pontifex maximus. По този повод Кристофър Уолтър обяснява следното: „Pontifes в Рим са предимно експерти в свещеното право. Императорът като pontifex maximus номинира останалите pontifes. На запад от времето на Грациан (375-383 г.) императорите изоставят титлата pontifex maximus, която отива при папите. На изток, те запазват титлата, нейния свещен характер и упражняването на компетентност в някои аспекти на свещеното право. Преди всичко, упражнявайки своята компетентност в областта на външното правораздаване, императорите се намесват в църковните дела по време на първите векове. Ние видяхме, че епископите често дават на Константин да отсъди в техните спорове. След това Теодосий Велики въвежда разликата между еретици и католици в един едикт, който предава еретиците на мъките на гражданския (светски) закон. Някои намеси на Юстиниан Велики в църковните дела са били направени в изпълнение на задължението му като pontifex maximus, например провъзгласяването на известната Шеста новела.”[12].
Както вече подчертахме, след иконоборския период отношенията между църковна и държавна власт се променят. Църквата става сравнително по-независима и предпазлива спрямо императорските влияния [13].
През ІV в., при управлението на св. Константин, Вселенският събор се ражда като нова императорска институция. Свикването на съборите става от императорите, събраните от цял свят епископи са на издръжка на двореца, заседанията и общите служби се провеждат в рамките на императорските владения. Като викарий на Христос, императорът участва в разискванията на Събора и дори може да ръководи дебатите. Уолтър пише, че историците не са единни по въпроса за ролята на императорите в работата на Вселенските събори – едни учени, като френският историк и политик Амеде Гаске, виждат значително влияние на императорите върху съборните дела, докато други учени не намират съществено значение във факта, че императорите участват в църковните заседания. Уолтър се придържа към позиция по средата на двете крайности и пише:
„Дворник търси компромисно решение, което се основава на аналогията между Сената и събора [14]. Според неговата теория, римският легат е princeps Senatus; така първенството на римския престол е запазено. След като императорът не гласува в Сената, той не гласува и на събора. Макар че, според Тасит, император Тиберий гласувал в Сената, и дори ако този случай е изключение, епископите претендират със сигурност за повече авторитет в църковните дела, отколкото сенаторите в делата на държавата” [15].
Уолтър смята, че, като императорска институция, Вселенският събор е принуден от държавната власт да търси такова единомислие и решение на споровете, че да се постигне политическо решение, което идейно да обедини широки слоеве от население върху чисто църковно вероопределение. По време на царуването на Теодосий Втори (408-450) понятието за Вселенски събори се изяснява предимно в полза на църковния интерес. В Ефес през 431 г. епископите осъждат Несторий и следват своята църковна мисия, а не толкова задоволяват политическите очаквания на императора. Съборът в Халкидон, свикан от император Маркиан и императрица Пулхерия през 451 година, се смята за образец на Вселенски събор, защото религиозната истина побеждава политическия интерес. Римокатолическият свещеник и изследовател на православното богослужение Севериен Салавил пише, че Четвъртият вселенски събор е първи по време литургично честван от Църквата [16]. Уолтър подчертава, че Рим възпоменава този Събор като сравнява Никея, Константинопол, Ефес и Халкидон с четиримата евангелисти [17].
Понятието за Вселенски събор се оформя в началото на V век. В процеса на историята Църквата определя редица събори за вселенски, които в по-късно време губят подобно високо признание [18]. Тук ще припомним, че решението дали даден събор ще бъде определен за вселенски, принадлежи на следващите църковни поколения и тяхната оценка т.е. новият събор трябва да признае предходния за Вселенски.
Кристофър Уолтър прави паралел между Сената и Вселенските събори. Подобно на римския Сенат, който от 29 г. преди Хр. се събира в Curie Julienne, смятана за храм, Вселенските събори се организират в свещеното пространство на някой храм или в императорския дворец. Първият вселенски събор в Никея се събира в императорската базилика, Вторият събор в Константинопол се помещава (вероятно) в храма „Света Ирина”, Третият събор в Ефес се провеждат в базиликата на Света Богородица, а Халкидонският събор – в базиликата на св. Евфимия [19]. Абсидите от дворцовите помещения и от храмовите пространства съответно намират отражение и в иконографията на съборите. Вторият събор в Константинопол се провежда в secretarium на „Света София”, Вторият никейски събор започва работа в църквата „Свети Апастоли” в Константинопол, после заседава в храм „Света София” в Никея, и завършва в двореца Магнаур.
Подобие между Сената и Съборите, Уолтър намира и в разположението на местата. При Сената председателстващите събранието стоят срещу вратата – двама консули, по средата им евентуално императорът, докато останалите са наредени до стените. Също е разположението на местата за сядане и при съборите – отците са разположени по продължението на кораба, председателстващите са пред олтара. Вероятно зад столовете на епископите е имало издигнати практикабли за стоящите прави дякони и презвитери. В императорските салони, като в двореца Магнаур, тронът на императора е издигнат няколко степени (шест) над другите места [20]. Служители на императора участват в Съборите с организационни задачи (писане на протоколи), с цел охрана на императора и въвеждането на ред в заседанията.
„Ние сме сигурни, че Евангелието е поставено на трон по време на Ефеския събор. Свети Кирил обяснява Неговото присъствие и значение в обръщението, което отправя към император Теодосий Втори: синодът е настанил Христос като Колега и Началник; в присъствието на истинското Евангелие върху трона, епископите трябвало да съдят между светите евангелисти и думите на Несторий. Евангелието е изнесено също в Халкидон. Съществува известен намек за Неговото присъствие по време на третия събор в Константинопол” [21].
Както вече споменахме, според Андрей Грабар и Кристофър Уолтър, практиката да се поставя Евангелието като символ на Христовото присъствие, може да се обясни чрез символизма на императорския трон и традицията да се поставят императорски портрети по време на неговите трибунали.
„Юстиниан І нарежда Евангелието да бъде изнесено във всички трибунали, за да напомня на съдиите тsхното задължение за безпристрастност. Със същата цел, по време на една тържествена церемония, император Андроник ІІІ дал на четиримата главни съдии по един меч и Евангелие” [22].
По време на Античността и Средновековието липсва ясно разделение на властите на законодателна, съдебна и изпълнителна, както ги познаваме в днешно време. Цялата власт е концентрирана в ръцете на императора и това намира отражение и в църковната уредба. Ето защо и думата „съдене“ има широк смисъл – от изказване на мнение за определена доктрина, за личност или за политика до правораздавателна и политическа дейност. В миналото църковните събори са били третирани най-вече като трибунали срещу еретиците, като Светият Дух е внушавал единомислието на участници в Съборите и е гарантирал истинността на решенията.
Големият въпрос, който трябва да повдигнем тук е, доколко насилието на държавната власт е съвместимо с налагането на религиозната истина в Църквата, където само Христовата любов и благодат е платформата за правилното съдене… Превръщането на еретиците в политически дисиденти крие рискове за последващо насилие и преследване на истинските православни. Къде минава границата между църковното единомислие и пропагандната публичност на държавата? Имаме ли право да наречем църковните спорове политически, след като държавата има пряко участие в религиозните дела? Възможна ли е победата на Православието без властта на императорите и без законотворчеството им? Лесно е обаче да поставяме тези въпроси от дистанция на времето и е много трудно да дадем правилните отговори, особено днес.
Бележки
1. Botte, Bernard. Le concile et les conciles. Contribution a l’histoire de la vie conciliaire de l’eglise. Editions de Chevetogne – editions du CERF 1960, p. 2-3.
2. Botte, Bernard. La collegialite dans le Nouveau Testament – Le concile et les conciles. Contribution a l’histoire de la vie conciliaire de l’eglise. Editions de Chevetogne – editions du CERF 1960, p. 4 .
3. Ibid. p.15.
4. De Urbina, Ortiz. Nicee et Constantinople. Paris, Editions de l’Orante. p. 54.
5. Имената ги срещаме още и като Витон и Викентий. Виж: електронен ресурс към януари 2015 [http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=universe_sum.xml].
6. De Urbina, Ortiz. Nicee et Constantinople. Paris, Editions de l’Orante. p. 55.
7. Това е бил или Евсевий, според Созомен, или Евстатий Антиохийски, според Теодорет.
8. Ibid. p.60.
9. Walter, Christopher. L’iconographie des conciles dans la tradition Byzantine. Institut Francais d’etudes Byzantines, Paris 1970, p. 127.
10. Gaudement. J. L’Eglise dans l’Empire romain (Histoire du droit et des institutions de l’Eglise en Occident). Paris. 1958; Piganiol. A. L’Empire chretien (Histoire generale, Histoire romain ІV) Paris 1947; Batiffol. P. Le reglement des premiers conciles et le reglement du Senat, Le bulletin d’ancienne literature et d’archeologie chretienne, 11, 1913, p. 3-19.
11. St Gregoire de Nazianze, Oratio IV contra Julianum I, PG 35, 600B; Orato XVII at cives nazianzenos, PG 35, 976ª, Cf. Walter, Christopher. Ibid.
12. Walter, Christopher. L’iconographie des conciles dans la tradition Byzantine. Institut Francais d’etudes Byzantines, Paris 1970, p.129-130.
13. В по-късно време, следствие на юридическата реформа на Андроник Палеолог, който през ХІV в. въвежда четирима универсални съдии на ромеите, църковните лидери постепенно засилват своята правораздавателна функция и власт за сметка на светските лица. Виж: Petit. L. La reforme judiciaire d’Andronic Paleoloque (1320), Echos IX 1906, p.134-138, Cf. Walter,Christopher. Ibid.
14. Dvornik. F. Emperors, Popes and General Councile. DOP 6, 1951.
15. Walter, Christopher. L’iconographie des conciles dans la tradition Byzantine. Institut Francais d’etudes Byzantines, Paris 1970, p.134-135.
16. Salaville. S. La fete du concile de Chalcedoine dans le rite byzantin. Das Konzil von Chalkedon. Wurzburg, 1953.
17. Walter, Christopher. L’iconographie des conciles dans la tradition Byzantine. Institut Francais d’etudes Byzantines, Paris 1970, p.139.
18. Dvornik, F. Which conciles are ecumenical?, Journal of Ecumenical Studies, 3, 1966, p. 314-328; Jugie, M. Le nombre des conciles oecumeniques reconnus par l’eglise Greco-russe et ses theologiens, Echos 18, 1919, p. 305-320.
19. Ibid. p. 145.
20. Ibid. p. 146.
21. Ibid. p.147.
22. Ibid. p.148.
