В Деня на българската просвета и култура: просветени ли сме за истините на православната вяра
Неслучайно Църквата е нарекла светите братя Кирил и Методий „равноапостолни“ – тяхната духовна дързост и силата, с която са преобразили света край тях в изпълнение на мисията си, могат да се сравнят с тези на първите Христови апостоли. Свети Климент Охридски в похвалните си думи за св. Кирил Философ казва, че учителят като нов апостол, като извор на живи слова, е изпратен да напои „изсъхналата наша сухота“; да ни освободи от нашето невежество и духовна тъмнина. Но днес, столетия по-късно, нямаме ли усещането, че отново се е спуснал мрак…
Често говорим за това как трябва да направим „информиран избор“ – от това за кого да гласуваме до това какво да купим в магазина. Като че ли обаче днес не изпитваме особен интерес да разберем повече за вярата, която са искали да ни преподадат светите братя. И още повече – не оставяме и децата си да се докоснат с ума и сърцето си до красотата на Православието, за да може утре духовният им избор действително да бъде „информиран“, проникнат от интелектуална дълбочина и сърдечна мъдрост, а не повърхностен…
Преди няколко седмици бе оповестено проучване на „Пю рисърч център“ (Pew Research Center) за религиозните нагласи в Централна и Източна Европа. Взимайки за отправна точка статистическите данни, за духовната ситуация на времето и българските реалности разговаряме с двама православни свещеници – отец Стефан Стефанов от русенския храм „Св. Николай Чудотворец“ и отец д-р Добромир Димитров от великотърновския храм „Св. Мина“…
Знак за какво за вас е резултатът от проучването на Pew Research Center, който показва, че близо 70% от българите свързват изповядването на православието с националната идентичност („да си българин значи да си православен“)? Данните показват още, че в това отношение Грузия, Сърбия, Гърция и Румъния ни изпреварват. Всеки ли от тези случаи трябва да се разглежда в своята историческа специфика или това е тенденция, характерна като цяло за традиционно православните страни?
Отец Стефан Стефанов: Обща тенденция има, но има и специфика за всяка от споменатите страни. У нас припознаването на православието с националната идентичност се заражда през Възраждането, което започва с борбите за църковна независимост, за самостоятелна национална църква. Тези борби имат колкото църковен, толкова и национален, патриотичен и политически характер. Тези борби дори стават повод за формулирането на ереста етнофилетизъм, осъдена на Събора през 1872 г. Етнофилетизмът не е само българско явление, той се развива и разпространява сред много народи в тази епоха, когато се формират нациите, като заразява и поразява отвътре Църквата, която е наднационална по своята същност. Етнофилетизмът всъщност обезсилва думите на св. апостол Павел, че „няма разлика между иудеин и елин, защото един и същ е Господ на всички“ (Рим. 10:12, Гал. 3:28).
Ние се вдъхновяваме от чистия патриотизъм на нашите възрожденци, но защо патриотизмът трябва да обезличава вярата или да се отъждествява с вярата? Когато патриотизмът води до етническо противопоставяне, той неминуемо се изражда в омраза, ненавист и може да стигне дори до етническо прочистване и изтребление.
Освен това, използването на православието като белег за националната идентичност е неправилно и безполезно, защото много различни народи преобладаващо изповядват православно християнство, както например ние с гърците, сърбите, румънците. В такъв случай, ако сведем националната идентичност до православие, това неминуемо води до вътрешно противопоставяне в съответните държави между православните и всички останали.
Отец Добромир Димитров: Безспорно националната идентичност на Балканите и Грузия е свързана с Православието, още повече, че нейните корени са исторически обосновани с Византия, а по-късно – и от положението на християните по времето на турското робство. Трябва обаче да се подчертае, че самата идея за формирането на националното съзнание е по-късна. Тя се заражда едва през XVIII – XIX век и стъпва не само върху православното християнство, но и върху етноса и езика. Тези общи белези са основата за формирането на балканските народи и желанието им за обединение в отделни държави. Тези процеси са катализирани от западането на Турската империя.
За съжаление, случилото се през XIX и XX век показва, че националното съзнание взима превес над общата православна вяра, която се оказва безсилна да обедини духовно балканските народи. Доказателство за това е схизмата, наложена заради споменатия от отец Стефан “етнофилетизъм“ [1] на Българската църква, както и Междусъюзническата война (1913 г.), която е доказателство за последиците от схизмата и недоверието между православните народи, продължаващо и до днес на Балканите.
От друга страна, смея да твърдя че национализмът в Православието, колкото и да е облечен в имперските одежди на Византия, е най-големият проблем на нас, православните, днес. Достатъчно е да обърнем поглед към наскоро провелия се Събор в Крит, за да видим реалните последици от това разделено съзнание. На всички ни е ясно, че са още живи “мегали идеята” [3] на гръкоговорящите църкви, имперските интереси на Руската църква, зараждащият се агресивен национализъм в Румънската църква (особено в Западна Европа), политическият конфликт между Сръбската и Македонската църква (която от 1967 г. няма общение с нито една поместна църква). Що се отнася до Българската православна църква, чиито чада сме всички ние, то близо двувековните историческите събития са довели до това, че епископатът на БПЦ е твърде предпазлив в общуването с поместните църкви, което често пъти води до капсулиране. Говоря всичко това с болка, а не като осъждане, тъй като за нашата българска действителност трябва да бъдат отчетени последиците от наложената схизма, външните влияния на комунистическия режим и разкола.
Глобално погледнато, проблемите, засягащи Православието днес, са изключително големи, и мисля, че би било лицемерно ако като поместни църкви помежду си нямаме диалог, а искаме той да съществува с римокатолиците и протестантите.
Националното самосъзнание е нещо различно от църковното съзнание. Разбира се, това обаче не означава да не обичаме народа си, обичаите, езика си. Става въпрос за крайност, която се проявява в това националното съзнание да се трансформира в естествена религия. Това означава, че живата православна вяра е подменена с национална идеология, т.е. станала е квази-вяра.
Що се отнася до Запада (30% от немците например твърдят, че да бъдеш „християнин“ е важно за националната идентичност), трябва да се отбележи, че историческите процеси там са били различни, както и последвалите ги проблеми. Според мен вярата на западния човек днес се е превърнала изключително в индивидуален акт, а не е белег за национална идентичност, както показва и проучването. Нито националната идеология, нито индивидуалистичното християнство могат да се нарекат църковен живот, който винаги е общностен и наднационален.
Данните показват и следното: 77% от българите заявяват, че вярват в Бога, но едва 5% посещават храма често (редовно), спазват църковните практики като постите например. За сравнение, при нашите съседи румънците процентът на редовно посещаващите храма християни е 21, а при католиците в Полша например процентът е 45%. Как бихте коментирали това и като цяло явлението на невъцърковените християни, мнозина от които биха заявили: „Вярвам в Христос, но за това църквата не ми е необходима“?
Отец Стефан Стефанов: От една страна, „извънцърковното“ християнство се разпространи у нас през времето на комунизма, когато принудително беше налаган атеизъм, който е част от неговата идеология, посещението на храма създаваше проблеми в тоталитарната държава, в много случаи дори църковните тайнства и обреди се извършваха скришом по домовете.
От друга страна обаче, това показва липса на елементарна духовна просветеност, защото
Църквата на живия Бог не е някакъв придатък към християнската вяра, а неин „стълб и крепило“ (І Тим. 3:15)
И няма как да вярваш в Христос, а да не вярваш в църквата, съградена от Него (Мат. 16:18). Но за отсъствието на духовна просвета основната вина е на презвитерите, т. е. пастирите, които трябва да пасат Божието стадо не заради гнусна корист, но от усърдие (срв. І Петр. 5:2).
Има още много причини за тази печална диспропорция между „вярващите“ и „посещаващите храма“. За едни от тях Бог е някакво смътно понятие, някаква „сила“, „нещо“; за други е някакъв универсален и безличен демиург; за трети вярата се свързва основно с традиции, обреди, ритуали, палене на свещи, провиране под масата, върбови клонки, боядисване на яйца, месене на козунаци, клане на агнета и пр.; за четвърти християнството се свежда до националната идентичност и т. н. Причината за всичко това отново се свежда до липса на елементарна духовна просвета. Тези 5 процента са истински печални, когато се сравняваме с другите народи, но трябва да имаме предвид, че статистиката е „уловила“ тези 5 процента номинални християни, посещаващи храма няколко пъти годишно за кръщение или погребение, или просто да запалят по една свещ, а реалният брой на „верните“ е много по-нисък и това прави цялостната картина още по-трагична.
Не бива да забравяме, че християнската вяра и живот се свеждат до конкретни и реални дела, а не просто до „посещаване на храма“. „Както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва“ (Иак. 2:25); „…да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм“ (І Кор.13:2).
Отец Добромир Димитров: Абсурдно е изповядването на християнство без Църква, както би било абсурдно да се числим към семейство, без да познаваме родителите, братята и сестрите си и да не общуваме с тях…
Да вземем за пример “Символа на вярата” [4], който би трябвало да се знае от всеки православен християнин, тъй като в него е формулирана основата на това, в което вярваме. В “Символа” първо ние изповядваме вярата в Бог Отец, после вярата в Господ Иисус Христос и в Светия Дух като личности (лица) в едно божествено естество, т.е Триличностен (=Триипостасен) Бог, а след това веднага изповядваме вярата си в Църквата и кръщението, чрез което сме станали част от нея и участваме в нейния светотроичен живот. В това изповядване на вярата няма и дума за нации и език. Според този символ християнството е немислимо извън литургичното събрание (=Църквата), извън светотайнствения й живот. Смея да твърдя, че въпреки 2000 години християнство, думите на Христос за “малкото стадо”(Лука 12:32) са актуални и днес.
Що се отнася до нашата родна действителност, трябва още да се отбележи, че 28 години след падането на комунистическата власт, Православната църква в България е припозната от държавата, главно като институция, запазваща нацията, морала и традициите, но нищо повече. Единствено поради националната си ценност тя е поддържана.
Отказът от религиозно образование в училищата и липсата на подкрепа от страна на политиците и обществото в нейната мисия, говори, че
ролята й в държавата е главно декоративна, а не действена
В първите години след демократичните промени известен е големият интерес към богословските факултети у нас, към християнската литература и като цяло – към християнските послания. И като че ли след това се забеляза естествен спад към този интерес. Данните от проучването показват друго – през 1991 г. делът на българите, които се определят за православни, е бил около 59%, а към 2015 г. делът им е 75%. Какво е обяснението?
Отец Стефан Стефанов: Този спад е очевиден, но той не е естествен. Напротив, естествено щеше да бъде, ако имаше нарастване, възраждане, събуждане. Причините за деградацията са много, някои от тях назовах, но основната причина пак се свежда до пастирите и просветата. Христос казва, че кога дойде, няма да намери вяра на земята (срв. Лука 18:8), че „в последните дни ще настанат усилни времена“ (ІІ Тим. 3:1), но това не отменя отговорността на пастирите.
Самоидентификацията като „православни“ не е единственият признак за вяра, защото виждаме голямото разминаване между определящите се като такива и реално
въцърковените, но не може да не е обезпокояващо спадането на процента дори на тези, които се определят като християни в най-общ смисъл. Още по-изразителен е катастрофалният спад на кандидатстващите в богословските факултети през времето на комунизма, в първите години след политическите промени и днес. С две думи – липсва духовна просвета и това дава своите горчиви плодове.
Тачим само иконите на светите Братя Просветители, както и на продължителите на просветната им мисия светите Седмочисленици, но не следваме тяхното просветно дело. Най-очевидният печален пример е списание „Духовна култура“, което се издава от 1920 г., без да е прекъсвало през войната и през годините на комунизма, а от няколко години вече не излиза и няма надежда да възкръсне.
Отец Добромир Димитров: Аз съм част от това поколение, което влезе в Църквата в началото на деветдесете години. Спомням си, че в този период нямаше никаква богословска литература, но жаждата за духовното беше толкова голяма, че несъзнателно ставахме част от енориите и започвахме участието си в светотайственият живот. В началото на деветдесетте се появи и разкола в БПЦ, който възпрепятства духовния отговор пред жадуващото посткомунистическо общество и възпрепятства развитието на църквата в България. Разколът нанесе огромни поражения с факта, че Църквата като институция се опитваше да се справи с вътрешните си проблеми и не й оставаха сили за мисия сред българското общество. За съжаление, тези години са безвъзвратно изгубени. Въпреки трудностите, смея да твърдя, че за да има толкова много хора на литургия днес, главна роля има Божията благодат и молитвите на светиите, просияли по нашите земи. В това трудно време на деветдесетте наистина започна да се издава богословска литература, богословските факултети процъфтяваха, млади хора ставаха свещеници и епископи.
Що се отнася до последното десетилетие, демографската криза и консуматорското общество си казват думата. Поради това имаме тази идеологическа цифра 75 на сто от населението – номинални християни изповядващи едно секуларизирано християнство, основано на външни форми и символи, и образовано от медиите.
Как бихте определили нивото на религиозна просветеност и култура на българина – независимо дали той е вярващ или атеист? И какво зависи от нас, духовници и миряни, за да просвещаваме в тази посока обществото, но без да звучим назидателно?
Отец Стефан Стефанов: Споменах доста примери, могат да се посочат и още десетки за това, че нашата религиозна просветност и култура линее. Във всички други страни – Русия, Сърбия, Гърция, Румъния се издават десетки списания и книги на духовна тематика, има огромни църковни книжарници, а у нас това дело е изцяло лична и частна инициатива. В Русия от много години излиза едно обемисто илюстровано списание „Нескучный сад“ – по името на един московски парк. Но и самото то е нескучно, интересно, актуално. Давам го за пример, защото
за вярата трябва да се говори и пише нескучно, интересно и актуално, да не мирише на нафталин, да дава отговори на днешните хора, а не на хората от 19-и век, да се пише и говори със съвременни изразни средства
И разбира се – не назидателно. За съжаление, назидателността е станала наша запазена марка. Светите братя Кирил и Методий са пример за истински християнски мисионери, борят се против остарели и вредни клишета като се опълчват срещу триезичната ерес, която фетишизира трите древни езика, утвърждават правото всеки народ да чете и пише на свой език, за да бъде разбирано Божието слово от всеки. Истински апостоли, мисионери, просветители и вдъхновители, от каквито имаме нужда и днес.
Отец Добромир Димитров: Духовното ниво на българина, за съжаление, не е високо, като това се вижда навсякъде около нас. Достатъчно е да изгледаш новините вечер. За този факт отново бихме се оправдали със своята историческа обусловеност (турско робство, комунизъм, схизма, разкол). Според мен ни трябва повече увереност и вдъхновение. Трябва да си припомним , че ние, християните, притежаваме “малкото квас”, от който зависи заквасването на цялото общество. Този квас сме го получили от светите братя Кирил и Методий, а те са го получили от техните епископи, които пък са го получили от апостолите, а те от самият Христос. Това е преданието в Църквата (вж. 1 Кор. 11:23), което ние и днес притежаваме. Поради това отговорни сме всички – митрополити, свещеници и миряни, които сме призвани да “проповядваме Христа разпнатия”(1Кор 1:23). Това просвещаване е единствено, което може да промени обществото ни, като проповедта за това става не толкова чрез думи, а чрез участието в живата общност на Тяло Христово, съзиждаща се в светата Евхаристия. Участие, което освещава нас и света, в който живеем.
Бележки
1.Терминът описва формирането на национална еклисиология на Българската църква на територията на Вселенската патриаршия.
2. За първи път такъв етноцентризъм е проявен от Атинската архиепископия през 1833 г.
3. Голямата идея (μεγάλη ιδέα) е идеологически проект на гръцкия национализъм за възстановяване на Византийската империя, официално провъзгласен пез1844 г.
4. Никео-Цариградския символ на вярата е създаден в периода 325-381 г., който и до днес остава мерило за православност на вярата и догматите на Църквата.
