В търсене на самооправдание
Повод за тази реплика е поредният гей-скандал в Църквата и отвореното писмо на Пламен Иванов до предаването ”Господари на ефира”, което предизвика множество противоречиви реакции.
Когато се случват срамни за Църквата неща (а те се случват не само у нас: например наскоро в Русия пиян свещеник налетя с колата си върху автобусна спирка и прегази няколко души), реакцията на общественото мнение е еднозначна: взрив от негодувание, подигравки, гняв. Припомнят на Църквата всичките ѝ грехове от Понтий Пилат досега. Сякаш ни разпъват отново.
А ние – какво? И нашата реакция е предвидима. Всичките ни оправдания и самооправдания са известни предварително. Нещата обикновено се случват по следната схема:
X, който е духовно лице – епископ, свещеник, монах – се е освинил безобразно. Всички са възмутени до дън душа. Какво казваме ние?
1. Това е единичен случай. Ние не отговаряме за него. Всеки си отговаря само за себе си. (Това вече е близо до максимата: всеки да оцелява, както може). Защо нормалните свещеници да са виновни за греховете на един свой покварен събрат? С една дума:
Какво сме виновни ние? Оставете ни на мира!
2. Свещениците са хора като всички останали. Те не са спуснати от небето. Същите са като мен и теб. Какво искате от тях? Какво искате от нас? Вие да не би да сте по-добри? Същите боклуци сте, дори и по-зле! С една дума:
Всички сме един дол дренки!
3. Лошият свят ни мрази. Лошите медии ни мразят. Това се раздухва нарочно. Правят го в определени моменти. Всичко е режисирано. Печелят пари и рейтинг на наш гръб. Искат да ни съсипят. С една дума:
Врагът е навсякъде!
Защо тези три точки, тези три форми на самооправдание не ме задоволяват?
Ще се опитам да обясня.
1. Църквата не е механичен сбор от атоми, от свободно реещи се в пространството индивиди, които се спасяват поединично. Една такава представа би била странен еклисиологичен минимализъм, индивидуализъм и номинализъм (философско учение, според което съществуват само единичните неща). Напротив, ако сме общност, ако сме едно Тяло, ако сме един духовен организъм, то всеки орган отговаря за всички други и болестта дори само на една клетка е болест на всички тъкани. Интересно, колко избирателно подхожда човек към доброто и лошото! Когато някой член на Църквата е герой, мъченик, светец, ние не казваме, че това е единичен случай, че той няма никакво отношение към нас и ние към него, напротив! с удоволствие приемаме върху себе си отблясъка на неговата слава! А ако нашият съчлен, нашият събрат е грешник, ние веднага му обръщаме гръб и претендираме, че той не ни е никакъв, че той е нищо за нас. Хубава логика, няма що! Съжалявам, но това не минава. И какво значи ”единичен случай”? Една микроскопична доза отрова може да убие човек. Една капка катран разваля буре чиста вода. Едно мръсно петно загрозява цялата дреха. Какво бихте казали за човек, който ви обяснява:
– Хей, какво сте се втренчили в това черно петно на носа ми, в тази мръсна мацаница на ревера ми? Я по-добре вижте колко чисто е всичко останало!
С други думи: ако изхождаме от разбирането за Църквата като онтологична цялост, като органична общност, ние не можем да избягаме от отговорността за никой наш събрат. Неговият грях е наш грях. Неговата вина е наша вина. Неговият срам е наш срам. Един за всички, всички за един – не в смисъл, че трябва да го спасяваме от наказанието му, а в смисъл, че трябва да го поемем заедно с него.
2. Да не банализираме свещеническото призвание. Свещениците са особен разред хора – и от тях съвсем естествено се иска много повече от останалите. Народът има правото да очаква, че моралът на свещеника ще е по-висок от средния морал на средния човек. Ако това не е така, то вярата не само на една душа ще се сгромоляса в пропастта. Ако свещениците не са по-добри от нас, обикновените грешни люде, то тогава за какво изобщо са нужни те? Чии и какви пастири ще са те?
Знам, че ще ми възразят: личните качества на свещениците нямат значение. Те са само посредници, ретранслатори на благодат и т. н. Но това становище е унизително преди всичко за самите свещеници. Това значи да виждаме в тях жреци, някакви своеобразни ”машини за благодат” – натискаш копчето и получаваш искания ритуал или тайнство. Не такова е призванието на православния свещеник! Той е духовен ръководител, пастир, водач на душите. Свещеникът е личен представител на Иисус Христос – и ако той Го представлява зле, то това е оскърбление за Бога и предизвикателство към хората. В Тялото Христово той е светилото: ”Светило за тялото е окото. Затова, ако твоето око бъде чисто, и цялото ти тяло ще бъде светло; ако пък твоето око бъде лукаво, цялото ти тяло ще бъде тъмно. И тъй, ако светлината, що е в тебе, е тъмнина, то колко голяма ще е тъмнината?” (Мат. 6:22-23).
Ето защо появата на недостоен свещеник (монах, епископ) е трагедия за цялата Църква и няма какво да се правим на ”света вода ненапита” и да се преструваме пред хората, че то не е трагедия и за всички нас.
3. Да, светът лежи в зло (1 Йоан. 5:19). Да, обществото ни е дълбоко болно. Да, разбира се, трябва да отдадем дължимото и на дебелото религиозно невежество на нашия народ, на оглупяването му, моралното му подивяване, и на професионалния цинизъм на медиите, свикнали всеки ден да ”хранят животното”, т.е. нас като читатели и слушатели – какъв мил професионален израз! – с клевети, миазми и сензации. Но оправдание ли е всичко това за нас? Или по-скоро укор? Не са ли християните отговорни за всичко, което се върши около тях, не са ли те светлината на света (Мат. 5:13) и солта на земята (Мат. 5:14)? Ако светът е тъмен и земята – безсолна, то кой, за Бога, е виновен в това? Не се ли оказва, че нашата сол ”е изгубила сила и вече за нищо не става, освен да се хвърли навън и да се тъпче от човеците” (Мат. 5:13)? Светнала ли е ”светлината ни пред човеците”, за да ”видят добрите ни дела и да прославят Небесния наш Отец” (Мат. 5:16)? Това не са празни, теоретични или академични въпроси. За състоянието на нашето общество и нашия народ сме си виновни самите ние. Да, и Църквата също – и дори най-вече Църквата – е виновна за трагедията на народа. Ако хората търсят святост, а намират пустота, ако търсят праведност, а намират фарисеи, ако търсят помощ и закрила, а намират равнодушие, ако търсят извор на жива вода, а намират само сух пясък – то кого другиго да обвиняваме, освен самите себе си?
И така, приятели, да не търсим проблема у другите. Обществото и хората не са ни виновни. Не можеш да се качиш върху амвона разсеян, или пиян, или заекващ, и да очакваш, че ще те слушат с благоговение и ще попиват думите ти като небесен дар. Не можеш да проповядваш за истина и добродетел, когато народът вижда, че нямаш нищо общо с тях. Думите добиват тежест от делата. Християнството не е ”концепция”, сбор от догми, то е живият човек, който е пред теб, когото виждаш и можеш да докоснеш; неговото лице е лицето на християнството. Ако това лице е празно или жестоко, мъртво или безизразно, то такова ще бъде и самото християнство. Затова хората не искат да чува постни думи от тлъсти физиономии, не щат да слушат слова за мир, любов и благодат от личности, в чийто живот тези понятия не означават нищо.
Ето такова е, приятели, скромното ми мнение за тези разпространени у нас форми на самооправдание. Питам се каква ли е ползата от тях. Може би ще се оправдаем в собствените очи – но дали ще се оправдаем пред Бога? Търсенето на самооправдания не е търсене на правда и праведност – и едва ли може да ни помогне за нещо.
