Евангелието и парите
„И влезе Иисус в Божия храм, изпъди всички продавачи и купувачи в храма, прекатури масите на менячите и пейките на гълъбопродавците, и казваше им: писано е: „домът Ми дом за молитва ще се нарече“, а вие го направихте разбойнишки вертеп” (Мат. 21:12–13).
Четейки този фрагмент от Евангелието, у нас резонно възниква въпрос – а за какви менячи говори Спасителят? Тогава в Юдея действали няколко парични системи. Римските денарии и гръцките драхми били в обръщение заедно със статирите — монети, които юдейските управници от династията на Макавеите секли в град Тир. Това били онези същите сребърници, получени от Юда за предателството на Христа. В ежедневието се употребявали и трите вида — и денарии, и драхми, и статири. Данъците за римския император юдеите плащали с римски денарии. А ежегодният данък на Йерусалимския храм и въобще всяко парично пожертвование в храмовата съкровищница е могло да бъде принесено само в сребърници. Затова и поклонниците трябвало първо да обменят парите си. Точно това правели менячите, които поставяли масите си точно пред входа на Йерусалимския храм. За услугите си вземали комисионна, равна на почти две трети от обменяната сума. Но с това ограбването на поклонниците не завършвало. С получените статири те били длъжни да закупят животни за жертвоприношение в двора на Храма. Тук те стрували няколко пъти по-скъпо отколкото в града, но хората купували именно оттук, защото храмовите служители проверявали всички принесени жертви за липса на дефекти (за проверката също се плащало). Чужда стока след такава експертиза крайно рядко получавала положително заключение. За да се избавят от тази процедура, хората били принудени да купуват жертвените животни пред храма, скъпо и прескъпо. Затова и Иисус нарекъл менячите и продавачите банда разбойници, обиращи богомолците.
Защо лептата е ценна?
„И седна Иисус срещу съкровищницата и гледаше, как народът пуска пари в съкровищницата. Мнозина богати пускаха много. А една бедна вдовица, като дойде, пусна две лепти, сиреч, един кодрант. Като повика учениците Си, Иисус им рече; истина ви казвам, че тая бедна вдовица тури повече от всички, които пуснаха в съкровищницата; защото всички пуснаха от излишъка си, а тя от своята немотия тури всичко, що имаше, цялата си прехрана” (Марк 12:41–44)
Изразът „да внеса своята лепта“ отдавна се е настанил в нашия речник. Обикновено това означава скромен принос. Христос обаче оценява двете лепти на вдовицата по-високо от всички богати приношения. На какво се е равнявала тази сума — две лепти във времето на земния живот на Спасителя?
Лептата е най-малкият номинал за обозначение на парична сума през онази епоха. Названието на монетата е римско. Но фактът, че вдовицата е пуснала своя дар в съкровищницата на Храма, показва, че монетата е юдейска. Освен тирските статири, римските окупационни власти са разрешавали на юдеите да секат и дребни медни монети — прути. Вероятно споменатата в Новия Завет лепта е била разновидност на юдейската прута. Както виждаме в текста на Евангелието, две лепти са правели един кодрант— също дребна медна монета. Четири кодранта са правели един меден асарий. А шестнадесет асария са се обменяли за един сребърен денарий. Това е била заплатата на един наемен работник за един ден, като за тях се е купувало едно агне. Тоест вдовицата е пуснала в съкровищницата 1/64 от стойността на дневната заплата на работника. Но тя е имала само това. По-голяма нищета едва ли можем да си представим. Обаче Господ въздава награда, обръщайки внимание на това не колко човек е пожертвал, а колко му е останало след тази жертва. Затова и днес не трябва да се смущаваме, че не отделяме достатъчно средства за милосърдие, но можем и трябва да помагаме на ближните си според възможностите си. Нека да е с малка сума, във всеки случай по стойност тя няма да бъде по-малка от двете лепти на вдовицата, но в очите на Господа нейната стойност ще е съизмерима с тяхната стойност.
Кой е най-важният талант?
„Затова царството небесно прилича на цар, който поиска да си разчисти сметката със слугите си. Когато почна той да разчистя сметката, доведоха при него едного, който му дължеше десет хиляди таланта; а понеже тоя нямаше, с какво да заплати, господарят му заповяда да продадат него, и жена му, и децата му, и всичко, що имаше, и да заплати; тогава тоя слуга падна и, кланяйки му се, казва: господарю, имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. А господарят на този слуга, като се смили, пусна го и му прости дълга. Слугата пък, като излезе, намери едното от другарите си, който му дължеше сто денария, и като го хвана, давеше го и му казваше: изплати ми, което ми дължиш; тогава другарят му падна пред нозете му, молеше го и думаше: имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя; но тоя не рачи, а отиде и го хвърли в тъмница, докле да изплати дълга. Другарите му, като видяха станалото, много се огорчиха и дойдоха, та разказаха на господаря си всичко, що се бе случило. Тогава господарят му го повика и казва: рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше пи и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе? И като се разгневи господарят му, предаде го на мъчители, докле да му изплати целия дълг. Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му.” (Мат. 18:23–35)
Днес думата „талант“ се възприема изключително в контекста на друга евангелска притча за закопаните таланти. Разбира се, това е някаква получена по рождение способност, която не трябва да се закопава в земята, а трябва да се развива. Обаче в античния свят думата е имала по-прозаичен смисъл, била е мярка за тегло. В Гърция един талант бил равен на една стандартна амфора с вода, около 26 литра. С течение на времето с таланти започнали да измерват и парите. Например при юдеите сребърният талант тежал около 44 кг. Но това не означава, че е съществувала огромна монета с такова тегло. Талантът бил изключително бройна единица и се употребявал при пресмятане на много големи парични суми. Във времената на земния живот на Спасителя един талант бил равен на 6000 денарии. Не е трудно да изчислим, че длъжникът от притчата трябвало да заплати на господаря си шестдесет милиона денарии. И тази абсолютно невъзможна за плащане сума му е била опростена, след което той отказал да прости на своя длъжник неизмеримо по-малък дълг, за което и бил наказан.
Понятно е, че в притчата Господ говори за прощаването на всякакви прегрешения, в които са виновни пред нас нашите ближни. Във времена на финансови и икономически кризи буквалният смисъл на тази притча става много актуален: по различни причини хората започват да дължат един на друг пари, които не са в състояние да върнат в обещания срок. Навярно, днес му е времето да си спомним притчата за немилосърдния заемодател, за да разберем, че колкото и пари да имаме, те не са наши, а са получени от Господа да ги управляваме и Който все още не изисква отчет за това как ги използваме. Но рано или късно този отчет ще трябва да бъде представен от всеки от нас. И тогава е напълно възможно, единственото оправдание пред Него да е простеният или отсрочен от нас дълг, за който не сме измъчвали длъжника, подобно на безжалостния заемодател от притчата. I www.foma.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
