Жертвите на културната война: православие и етика на обществената арена

През 2003 г. двамата американски православни сенатори Пол Сарбанис, демократ от Мериленд, и Олимпия Сноу, републиканка от Мейн, гласуваха срещу забраната за абортите в напреднала бременност*. Докато тази забрана в крайна сметка бе подписана като закон, вотът на тези двама сенатори повдигна много въпроси към православните. Реалистично ли е да се очаква православни християни, които са и политически лидери, да останат верни на християнската морална традиция, ако мнозина от техните поддръжници не я приемат?

Тези въпроси са актуални поради битките, които се водят в обществото ни, затова какви морални ценности трябва да споделяме. Моралният консенсус е ключов за поддържане на стабилност и  в обществото. В днешно време този консенсус е донякъде нарушен, особено що се отнася до биоетични проблеми, свързани с унищожаването и съхраняването на живота, каквито са въпросите за аборта и евтаназията.

Позициите по отношение на аборта очертават разделителната линия в тази битка. Най-общо казано, едната страна вижда нероденото като човешко същество, притежаващо всички права и привилегии на личността, ето защо според това разбиране абортът дава зелена светлина на съзнателното убийство. Другата страна настоява, че детето в утробата все още не е човешко същество и затова абортът не е убийство.

В основата на християнската морална позиция стои доброволната жертва на Христос на кръста. Св. апостол Павел ни наставлява, че силният трябва да носи тежестите на слабия, и ни насочва към жертвата на Христос като модел на отговорност, която всеки има към ближния (вж. Галатяни 6:2).

Секуларизмът отрича трансценденталния авторитет на християнската морална традиция, защото изначално отхвърля религията като източник на морал. Това създава една фрагментарна версия на морален субект, който се накланя според политическите ветрове и социалните моди на времето.

Тази зависимост на материалния ред от духовните истини е тъкмо това, което секуларистът не иска да забележи или смята, че в крайна сметка трябва да отрича. За съжаление, мнозина американци мислят изцяло в рамките на секуларисткия модел, включително и някои от православните, като например споменатите сенатори. Философията на утилитаризма пониква от тази секуларистка почва. Утилитаризмът предефинира християнската повеля за обич към ближния, като премахва това задължение да се жертваш за другия, или поставя пред него множество условия.

Категоричната повеля на християнството е изискването да обичаме своя ближен, дори това да ни струва някаква цена. Това задължение пада върху плещите на тези, които имат ресурса и силите да обичат, особено това се отнася за по-силните към по-слабите. Да възвестяваш тази повеля изразява възвишената визия за човека, заложена в божествените думи, че всяка личност има неповторима стойност.

Утилитаризмът отрича това свещено измерение. Според секуларизма ценността на един човек се базира върху изчисляването на цената, която слабият трябва да изиска от силния. Виждаме как – чрез приемането на правото на аборт – дори убийството може да бъде възприето като социално благо.

Наскоро един пенсиониран гръцки свещеник загуби съпругата си. Смъртта не беше неочаквана, защото тя страдаше от Алцхаймер в продължение на 5 години. За повече от половин десетилетие той се грижеше за нея, отивайки само за няколко часа в храма да отслужи Литургия. Той всеки ден я хранеше, носеше я от стола до леглото й и правеше всичко необходимо за нея по най-добрия начин, на който бе способен.

Грижата на свещеника за неговата съпруга бе Евангелие в действие. Неговата саможертва може да бъде окачествена дори като героична. Според секуларизма обаче подобен дълг не е нужен. Поддръжниците на утилитарната логика биха казали, че след като нейната болест изисква повече ресурси отколкото нейният съпруг може разумно да й предостави, тази жена вече не представлява ценност. Да й причиниш смърт преди естествения й край би било възприето като акт на милост.

Непрекъснато слушаме аргументите на утилитаристите. Ето например абортът е оправдаван, заради трудностите, които появата на едно дете на белия свят може да причини на майката. Евтаназията пък – защото старият и болният водят до „преразход“ на силите на здравия. Изследванията на стволовите ембрионни клетки са оправдани, защото могат да подпомогнат лечението на различни болести.

Подобни аргументи наподобяват състрадание и са бранени като добри практики, които помагат за развитието на обществото. Убеждението обаче, че политика, подкрепяща абортите, е добра за Америка, не се основава на истината. Това е равнозначно на логиката, че да имаш роби може да те предпази от фалит, но едва ли това би било морално оправдание за робството.

Състраданието на утилитаризма всъщност не е истинско състрадание. То е жалък опит за имитация на християнското разбиране с радикално погрешно приложение. Истинското състрадание забранява убийството на невинни; всъщност „редактирането“ на Шестата Божия заповед показва ясно, че по-голямата част от секуларистката визия не е християнска.

Въпреки това секуларизмът взаимства доста от християнските понятия и адаптира техните морални категории.

Понякога аргументите по отношение на смъртта изглеждат почти християнски, особено когато са поднесени като състрадание

Тази зависимост от културната памет на християнството обърква мнозина зле информирани християни, които вземат привлекателността на секуларистката етика за ключова ценност.

Културната война и американската политика

Различните култури се справят с моралните конфликти по различен начин. В Америка често конфликтът се превръща в политически. Има две главни причини за това. Първо, Америка е нация на закона, а не на социалните класи. На второ място, основателите й са предполагали, че моралните добродетели са фундаментът на правата и свободите, и са положили управлението на тази основа. В Америка няма институция в ролята на морален арбитраж, няма определени културни елити, монарси и национална църква. Вярата, вярванията, религията и ценностите са преди всичко личен избор и когато моралът, произтичащ от вярата, управлява решенията на хората, може да бъде изградено едно добродетелно общество. Такова, което осигурява просперитета на човешките права и свободи.

Секуларистите твърдят, че тъй като религиозната вяра е преди всичко личен въпрос, моралните решения, повлияни от една дългогодишна етическа традиция, нямат място в обществената сфера. Но въпреки това религията, бидейки личен избор, има важно социално измерение. Без нея не може да има подредено и ясно разбиране за добро и зло, което културата на едно общество може да споделя. Моралът става нещо индивидуално. Грешното за един е правилно за друг.

Ако секуларистите просто търсеха да докажат правотата си, нямаше да бъдат такава заплаха. Но те търсят повече от словесно надмощие. Те искат да видят своята морална визия узаконена. Техният основен съюзник в културната война са правните основания. Съдиите активисти установяват политики, които не могат да минат просто така и отварят дебат в законодателните събрания. Роу срещу Уейд** е такъв пример. Широко огласеното усилие да бъде премахната хранителната сонда на Тери Шайво*** от Флорида е друг такъв казус. Третият е решението на съдиите от Върховния съд на Масачузетс****, което узакони еднополовите бракове.

Съзнанието, че религията е просто лична работа, може би е това, което е накарало сенаторите Сарбанис и Сноу да изразят своя вот срещу правата на бебето в майчината утроба. Такава приватизация на вярата, както казва ученият от Принстън Робърт П. Джордж, „би объркала и дори шокирала хора като Джордж Вашингтон, Ейбрахам Линкълн и Мартин Лутер Кинг“. Ако Линкълн беше приватизирал религиозната вяра, той нямаше да освободи робите. Ако Мартин Лутер Кинг беше приватизирал религиозната вяра, чернокожите може би още щяха да се хранят в отделни помещения за обяд.

Основателите на Америка не са искали да създадат национална църква не за да запазят вярата „частна“, а за да може личната вяра да повлияе върху културата на обществото. Те са вярвали, че личната вяра въздейства върху индивидуалното съзнание и че едно здраво съзнание е ключово за една здравословна политика и оттук – за свободата на цялата общност. Александър Солженицин пише, че мъдростта на американските бащи на нацията се състои в разбирането, че свободата е условие за моралното съзнание и отговорността на човека, както това е зададено от християнската вяра. Очевидна е необходимостта от морални и смели гласове.

Културната война на обществената арена разкрива, че вярата, която някога е била водач на западната култура, сега е в упадък. Влиянието, което конкретно водещите протестантски общности преди са имали върху обществото, е избледняло до точката, в която сега те са малцинство. Техният упадък дори се разраства, докато отклонението им от моралните принципи на традиционното християнство продължава. Днес водещите деноминации са почти неразличими от секуларната култура.

Този упадък може да се окаже възможност пред православното християнство – не непременно за да запълни своите енории с нови членове, а да проповядва Евангелието на Иисус Христос – така, както е възприето и практикувано в нашето православно Предание. Православното християнство постига своята зрялост по същото време, когато американската култура има нужда от морална обнова. Вярвам, че това съвпадение в историческите процеси не е случайно, а се случва по благия промисъл на нашия Бог. Старите пазители на американските морални и културни традиции абдикираха от своята отговорност и бяха повлечени от духа на съвременната култура, който би трябвало да поведат. На тяхно място се появява Православието, вяра, която има и ресурсите, и разбирането да поеме това водачество, което някога е било в техните ръце. Дали православните християни ще бъдат верни на това посвещаване, остава да видим.

Православната вяра в Америка

И преди американската култура е преживявала периоди на упадък. След войната за независимост хората са покосени от опустошението и болката на раздялата и смъртта, от инфлацията, от изтощителните усилия за изграждането на нова нация. Алчността, похотта и разпадът на семейството се увеличават. Злоупотребата с алкохола става част от ежедневието. Хората престават да ходят на църква.

Но извън тази умора, се появява и пробуждането. Второто велико пробуждане (1790–1840) дава тласък на въздържателското движение, което сваля нивото на консумацията на алкохол до две трети за едно поколение. Семействата стават по-стабилни и болестите, причинени от алкохолизма, намаляват. Построяват се нови домове за бездомните, полагат се усилия в помощ на прииждащите нови имигранти от първата вълна към бреговете на Америка.

Периодите на великите пробуждания са времена на културно обновление, осъществени когато Евангелието е било възприето по съкровено личен начин. Когато американците се завръщат към Бога, всички усилия ги водят в услуга на ближния. Православните са по-близко до консервативните римокатолици, до евангелистите и дори до ортодоксалните евреи в някои отношения, отколкото те са спрямо последователите на западащите традиционни протестантски общности.

Американският експеримент и православието си съвпадат в много отношения. Американският идеал за свобода на индивидуалното съзнание може да намери своя пълноценен израз в православното разбиране за свободата на личността в Христос. Ако православните намерят начин да изразят тази свобода (която не е нищо друго, освен свободата на Евангелието), ако могат да свидетелстват за тази свобода и любов към ближния чрез собствения си живот, секуларисткият мрак ще бъде изобличен – такъв, какъвто наистина е. Секуларистките идеали ще бъдат изоставени и светлината на свободата, която Христос носи на света, ще стане явна за всички.

Какво на практика означава това?

Нека се върнем към борбата „за“ и „против“ аборта. За да носим свободата на Христос, трябва да помогнем на онези бременни, поставени в ситуация, в която убийството на едно дете може да им изглежда като единствено решение. Трагичен резултат от културния избор „за“ аборта е, че близките и приятелите могат да тласнат жената към него. Трябва да насочим вниманието си не само към бременните, но и към жените, които вече са имали аборт в живота си.

Трябва да се борим със секуларисткото мислене и в други сфери, включително и в редакторските колонки на различни сайтове, вестници и списания. Културната война е преди всичко война на идеи и християните не трябва бъда водени от предразсъдъци, че нямат глас в този дебат. Използването на тези публични трибуни е особено важно там, където общественият натиск има значение, подобно на опита да бъде убита Тери Шайво с помощта на юридическа мярка. Общественото недоволство все пак даде възможност на губернатора и на законодателната власт на Флорида да преразгледат и евентуално да отменят своеволното решение на съдията за отстраняване на хранителната й сонда.

Трябва също да се борим и за законови ограничения за всички практики, които разрешават смъртта.

Трябва да работим, за да променим мисленето на тези, които вярват, че абортът и евтаназията не са въпроси от морален характер. Така постъпиха аболиционистите, които успяха да надделеят в културните нагласи на обществото с убеждението, че робството е неморално.

И също трябва да търсим сметка от политическите лидери, когато това е необходимо. Ако сенаторите Сербанес и Сноу са гласували срещу забраната за аборта в напреднала бременност, подбудени от вътрешната убеденост, че той е приемлива социална политика, тогава те са изопачили посланията на собствената си вяра. Ако техният глас срещу забраната е даден само защото повечето от техните избиратели са „против“ тази забрана, в такъв случай те стават съучастници в обезценяването на човешкия живот и отново са се отклонили от принципите на вярата си.

Всяко поколение се изправя пред някакво изпитание, в което всеки от нас е призван да направи своя избор – между истината на Христовото Евангелие и фалша на едно псевдоевангелие. Смелостта да застанем пред това предизвикателство ще ни даде яснота на ума. Не винаги е лесно да се изправиш и да наречеш една лъжа с истинското й име, когато мнозинството твърди точно обратното. Но нека тогава си спомним за думите на св. ап. Павел: „Не се срамувам от благовестието Христово, понеже то е сила Божия за спасение на всеки вярващ, първом на иудеин, сетне и на елин“ (Рим.1:16)

Един личен пример

Преди няколко години бях поканен да говоря на една конференция пред родители на убити деца. Това се оказа едно от най-просветляващите преживявания в свещеническото ми служение. Като пастир, бях добил опит в общуването си с мъж и жена, които бяха преживяли трагедията детето им да бъде убито. Ето защо словото ми на конференцията бе посветено на травмата, която преживяват близките на жертвата.

След моя доклад, мнозина от родителите дойдоха при мен да поговорим. Тяхната мъка беше толкова голяма, болката им – толкова силна, и това в голяма степен ги бе накарало да се обърнат към Бога. Разговорите ми с тях бяха едни от най-дълбоките и истински, които изобщо съм имал някога. В тези наши разговори обаче не всичко успяхме да изясним, те ме затрупваха с трудни въпроси; търсеха покой, който не можеха да получат, докато не намерят някои ключови екзистенциални отговори за починалото си дете.

Интелектуалната острота и всеобхватност на нашата православна традиция никога не са се проявявали толкова ясно за мен, колкото тогава.

Нашата вяра разбира смъртта, защото разбира живота. И тя не бяга от тежките въпроси, а от клишетата и безсмисления пиетизъм

Успях да използвам дълбочината на нашата традиция и да отговоря на въпросите им, така че това веднага да им донесе успокоение от голямото бреме, които те са носили в продължение на години.

Като им предложих мъдростта на православната вяра, целта ми бе не обезателно да ги направя православни, а да ги привържа по-силно към Христа. Повечето от тях никога няма да стъпят в православна църква. Може би някои от тях биха имали желанието да разберат повече за православната вяра и в това им желание има вероятност да попаднат в недостатъчно зрели енории, където да не могат да получат всички отговори на въпросите си. Но това няма значение. Важното бе да усетят, че Христос е с тях в страданието им…

Евангелието е съкровището, което имаме. Когато то е проповядвано и слушано, ни разкрива Самия Христос, особено когато Той е проповядван с яснотата и интелигентността на нашата православна традиция. Православната проповед пред неправославния американец не трябва да бъде разбирана превратно. Изповядваме Евангелието не за да попълним числеността на нашите енории, а за да донесем Христа на света.

Трябва да бъдем готови в подходящо, но и в неподходящо време, да споделим надеждата, която носим в себе си, на всеки, който иска да чуе. А желаещи да чуят има много. Рядкост е да имам ден, в който да не срещна хора извън православната ми енория, които да нямат нужда от съвет или насърчение в търсенето на Бога. Да, ние не сме някакви „вербовчици“, но трябва да говорим за Божието слово по подходящия начин за тази географска точка на света. Откриваме също, че нашата отдаденост на ближния според свободната ни воля може и да напълни нашите енории, но че крайното решение е единствено в Божиите ръце. Той е Църквата и Негова е волята кой да се присъедини към паството Му.

Православните християни трябва да се заемат с острите проблеми на съвременното общество и най-вече с това „клане“, причинено от аборта. Решимостта за проповядване на Христовото благовестие може да победи нехуманния секуларизъм на нашето време. Необходимо е православните християни да изпълнят духа на съвременната култура с интелигентност, смелост и даже – със саможертвеност. Можем да издигнем на преден план доброто във великата американска земя (а много в нея все още е добро) в разбирането, че Бог я е благословил в миналото и може да го направи отново. | www.orthodoxytoday.org

Бележки

*Става въпрос за забрана за аборт в напреднала бременност, след първото тримесечие, като той се счита за умишлено убийство на частично развит зародиш. В този период на бременността абортът се извършва по хирургическия метод „дилатация и евакуация“ (разширяване и изтегляне), който се използва от 13-ата до 22-рата гестационна седмица.

**Зад случая „Роу срещу Уейд“ стои историята на Норма МакКорви. Тя е била на 22 години, безработна и бременна за трети път през 1969 г., когато поискала да направи аборт в Тексас, където процедурата била разрешена само ако животът на бременната е застрашен. Последвалият процес, известен като „Роу срещу Уейд“, води до решение на Върховния съд на САЩ през 1973 г., легализиращо абортите в САЩ. По това време Норма МакКорви вече била родила детето и го дала за осиновяване.

Решението на съда гласи, че жената има право по конституция да направи аборт по каквато и да е причина или без да изтъква причина през първото тримесечие на бременността.

Десетилетия по-късно Норма МакКорви става протестантка, след това приема римокатолицизма, и се включва в движението срещу абортите. Години след съдебния процес тя разкрива, че стои зад псевдонима „Джейн Роу“ и твърди, че това да е част от решението, довело до легализирането на абортите, е най-голямата грешка в живота й (по информация на dariknews.bg)

***Тери Шайво е млада американка, която получава инфаркт и изпада в кома. Жизнените й функции се поддържат чрез апаратура в продължение на години. Нейният съпруг Майкъл завежда дело за евтаназия в качеството си на неин настойник. Родителите на Тери се противопоставят на решението му. Те твърдят, че дъщеря им се усмихва понякога, възприема гласовете им и мести погледа си. Делото продължава години. През 2005 г. след лекарска експертиза, която доказва, че движенията на Тери са напълно несъзнателни и случайни и няма вероятност за възстановяването й, съдът отсъжда в полза на Майкъл. Хранителната сонда, с която се поддържа животът й, е отстранена и Тери умира в продължение на седмица от глад и обезводняване.

**** През 2004 г. Масачузетс става първият щат, в който еднополовите бракове са законно признати.

 

Превод: Васил Василев

 

 

Коментари

коментара