Защо един протестант би приел Православието
Какво може да накара един протестант да станен православен християнин? Подобен въпрос не може да получи отговор чрез аргументи от църковната догматика или теоретични размишления. За да стигне до отговора на такъв въпрос, човек трябва да извърви свой личен път към вярата. Прекият опит се явява най-доброто свидетелство за изминаването на този път. По същия начин можем да кажем, че по своето естество християнството не е някакво формално догматично учение, а вид съчетаване с Христос – поддържане на жива връзка с Него. Личният път към Православието, за който бих искал да ви разкажа, е моят собствен път: как един най-обикновен протестант и неговото семейство откриха пълнотата на Христос в Източноправославната Църква.
Моето християнско минало
Израснал съм в покрайнините на Мичиган като активен участник в дейността на една от автономните протестантски църкви. В редиците на тази църква се запознах и с жената, която през 2009 г. щеше да стане моя съпруга. Както баща ми – псалт и проповедник, така и майка ми възпитаваха своите пет деца, сред които аз съм четвърто, в Христовата вяра. Чрез насърченията на по-голямата ми сестра аз призовах Иисус в сърцето си още на шестгодишна възраст. Тъй като по онова време не съзирах съществена причина да приема кръщение във вярата, аз изчаках до навършването на десетата ми година. А когато станах на петнадесет, по време на пребиваването ми в Африка, Бог открито отправи призив към мен: една случка, която преобрази целия ми живот.
Приблизително през същия период бях започнал да прочитам всяка богословска или философска книга, на която попадах, започвайки, естествено, с творбите на К.С.Луис. Още преди да навърша седемнадесетата си година, бях стигнал до дълбините на Платон и Аристотел и в крайна сметка се отдадох да проследявам в исторически ред произведенията на редица философи и богослови. Тъкмо по същото време професорът, който ни запознаваше със световните религии, започна безплатно да ни преподава уроци по койне (популярна форма на гръцкия, която възниква в пост-класическата античност (ок.300 пр.Хр. – 300 сл.Хр.), числи се към древногръцкия, но се различава значително от класическия гръцки на Софокъл и Платон и от езика на Омир в „Илиада“ и „Одисея“; разликата е най-вече в опростената граматика и езиковия стил – б.пр.), а това отприщи интереса ми към изучаване езика на Библията, макар че и до ден днешен не мога да се похваля с особено добри познания в тази област. В известен смисъл си давам сметка, че Бог е използвал цялата тази моя любознателност като средство, чрез което да ми предостави възможност да открия своя път за съединяване с Него в Източното Православие.
Ако се съди по изчетената от мен литература, на осемнадесетгодишна възраст аз вече бях натрупал сериозни познания в областта на християнството. Но всичко се свеждаше до изчетени материали. Християнството беше в ума ми, не и в сърцето ми, а аз дори не съзнавах, че това може да е някакъв проблем.
В периода между 2007 и 2009 год. преминах през няколко различни етапа на развитие: бях активен проповедник на християнството, скептик, агностик, неоплатоничен дуалист, вманиачен догматик, пълен „непукист“… Разминаването между изчетените от мен материали и хода на събитията в личния ми житейски опит през онзи период внесе пълен хаос в цялото ми съществуване.
Накрая дойде денят, в който сключих брак.
Заживяхме като младоженци на около 2000 мили разстояние от родното ни място и всичко вървеше добре. Посещавахме баптистка църква и се чувствахме прекрасно. Отдадохме се на брачния ни живот и аз започнах да полагам старания да бъда „водачът“ в семейството, какъвто си представях, че би трябвало да бъде един вярващ съпруг, макар че не бях съвсем сигурен в какво точно се изразява това. Когато обаче година по-късно се върнахме в родния си град, духовният ни живот внезапно блокира – носехме се безучастно по повърхността на живота и само формално се отбивахме в храма, който бяхме посещавали от деца.
И после дойде денят, когато разбрахме, че предстои да ни се роди дете.
Прекрасен поврат
„Скъпи, тестът показва положителен резултат.“
Това беше по повод нейния тест за бременност. Тази новина ни свари доста неподготвени и двамата. Беше лятото на 2011 г., втората година от нашия брачен живот. Известието, че не след дълго ще ставаш баща, действа наистина мобилизиращо. Аз работех като сервитьор в малко кафене. Моята съпруга, по образование – медицинска сестра, работеше в здравен център за домашно обгрижване. Дотогава планирах да продължа с образованието си и да защитя докторантура по философия – метафизиката наистина много ми допадаше. Само че вече се налагаше да променя всички свои планове. Знаех, че ще се наложи да се разделя най-напред именнно с това. На дневен ред беше потребността да се сдобия със сериозно работно място, а не да се стремя към получаване на докторска титла, и то в област, която не ми гарантираше, че ще си намеря работа, и в която можеше дори да стигна до лудост, когато се изправя пред необходимостта да обяснявам значението на слънчевата светлина на хора, втренчени в мрака. Осъзнахме също така, че ни трябва по-сериозен и ангажиран подход към живота – накъде всъщност бяхме поели? И най-важна от всичко беше потребността да добием сериозно и ангажирано отношение към Бога.
Последвалите няколко месеца аз прекарах в търсене на работа и откриване на себе си. За първи път, откакто бяхме станали съпрузи, ние започнахме да се събуждаме в еднакъв час и да пеем молитвословия, да четем заедно текстове от Писанието. Започнахме също така да се молим вечер непосредствено преди да си лягаме. По онова време посещавахме храма само за да се видим със старите си приятели. Това не беше убедителна причина. Ето защо тръгнахме „да си намерим“ друга църква и открихме една нова, престижна, стриктно следваща Свещеното писание. Тъкмо каквато търсехме.
Горе-долу по същото време се роди нашият син.
Пътят от протестантството към Православната Църква
Когато за първи път вместо в храма, в който бяхме ходили от деца, посетихме новия за нас храм – макар че той също беше част от една автономна протестантска църква, – ние се почувствахме съвършено съкрушени след изповедта. Помня това и до ден днешен. После дойде една неделна вечер, през която си лежахме в леглото, и аз изведнъж почувствах как започва да ми натежава някакво ужасно неприятно усещане. Приличаше на нещо като разлагане на душата ми – чувствах се така, сякаш ако не отреагирам, постепенно ще се разтлея до изначалното човешко състояние и ще се превърна в шепа пръст. Отворих колебливо уста и започнах да изповядвам ред неща пред съпругата си. После тя постъпи по същия начин. Духът Божи очевидно беше с нас. Двамата ридаехме заради греховете си, но и се просълзявахме от радостта, изпълваща след изповед човешките души, защото тя носеше чувство на вътрешно освобождение. Продължихме да бъдем членове на същата тази църква още няколко месеца след това и не след дълго стигнахме до осъзнаване на потребността от нещо още по-ново. От нещо още по-голямо. Трябваше да има нещо по-възвишено от това, да поемаш под свой контрол и да разпределяш „удостоверения за избавяне от пъкъла“. Трябваше да има нещо по-величаво от „Бог, Който ни гледа високо от Небесата“. Един-единствен беше въпросът, постоянно изпълващ целия ми ум: как мога непрестанно да имам пред себе си Христос във всеки отделен ден, във всеки отделен миг от живота си? На практика аз исках да разбера какво всъщност означава да живееш в Христа?
До онзи момент нищо в дома ни не показваше, че сме вярващи хора – гостите в жилището ни нямаше по какво да разберат това… нямаше по какво да стигнат до този извод. Освен може би по Библията върху нощното шкафче… може би. Липсваше обаче физическо свидетелство, че сме християни. В хода на това, което ни проповядваха нашите духовници, на нас не ни беше директно заявявано, че физическата материята е нещо лошо, но представите, които формираха в умовете ни, придобиха дуалистичен характер. „Тялото и материалната вселена са нещо лошо. Земята не е нашият дом. Само духовното е добро.“ (Според Православието човешките същества са създадени да живет на планетата земя и именно земята е нашият дом; в края на времената тази уредба на нещата ще се върне отново в своята пълнота – б.а.) По такъв начин в хода на нашето обучение във вярата ние, разбира се, добихме изопачена представа и дори се присмивахме – Господ да ни прости – на всяко едно християнство, което се отнасяше с почит към физическия свят. (Когато се обърна назад, вече си давам сметка защо, след запознаването с Платон, ми е било така лесно да приема теорията за формите и да развия дуалистичната представа за света.)
Но вече не е така.
Реших да направя две неща. Първо, да окача на стената в дневната ни изображение на Христос като видим символ на Неговото присъствие. Не ми се искаше това да бъде някоя от шаблонните картинки, представящи в сладникави контури един внушителен пастир със специфични одежди, а нещо, отразяващо реалния Му образ. Оказа се, че изображението, към което ме тласкаше моята вътрешна представа, съвпада със стилистиката на иконографския образ, и това стана още по време, когато аз изобщо нямах представа какво е това икона. Второ, реших да нося кръст на шията си. Мисълта за тези две неща ме тласна и към трета: християнството съществува отдавна, значи няма как някой вече да не е мислил и по проблема, който ме терзаеше. И така, аз се заех да проучвам по какъв начин първите християни са успявали да водят живот в Христа.
Това неминуемо ме отведе към запознаване с цялостната история на християнството – нещо, към което не бях дръзвал да насочвам любопитството си преди това. Останах изумен. Защо не бях чел дотогава историята на собствената ми вяра? Макар да се имах за сравнително просветен човек, аз изведнъж се почувствах като пълен профан, когато открих доколко ограничени са познанията ми за християнската история и Отците на Църквата. Дотогава бях живял с наивната представа, че след смъртта на апостолите е настъпил безпорядък в съществуването на Църквата, приключил едва с идването на Лутер. Но открих факти, които ме изпълниха с изумление, дръзновение и духовно просветление. Безспорно в ранните църковни среди са върлували ереси и разколи, но портите адови така и никога не са надделявали над Църквата.
Защо никой не ме беше запознавал с историята на християнството? Такъв въпрос зададох аз на себе си тогава. Защо никой не ми беше говорил за отците на Църквата? Но най-поразен останах от това колко ограничени на практика се оказаха познанията ми за собствената ми вяра. Това ме накара да се отдам на още повече четене. И не спирах да чета. И нямах желание да спирам. Аз бях пленен не от някакви кухи факти за покойни архиереи. Тъкмо обратното, четейки житията на светците и запознавайки се с техния начин на живот и богопочитание, с молитвената им практика, аз чувствах до себе си присъствието на същите тези светци, за които четях, и усещах как то ме сближава все повече с Христос.
Нямаше съмнение, че от историческа гледна точка възможностите за избор са били само две: Римокатолическата или Източноправославната църква. И аз се залових да придобия максимален набор от знания за тези две църкви. И бях спечелен от Източната най-вече поради баланса между разум и опит, който съществува в нея. Горе-долу през същия период един православен свещеник заедно със своята съпруга поканиха мен с моята съпруга и син да им гостуваме на приятелска вечеря. С отец Григорий се бяхме виждали вече няколко пъти преди това. Родителите ми имаха много сърдечно отношение към него – моят баща се беше запознал с този отец една година преди аз да се посветя на интереса си към християнскато история, по време на едно негово мисионерско пътуване – и така ние всички заедно му отидохме на гости. Аз нямах намерение да коментирам нищо, но някъде към края на вечерята майка ми се обърна към отец Григорий с думите: „Мисля си, че Бен искаше да те пита нещо относно Православната Църква.“ Безмерно съм благодарен, че тя каза това, защото то даде тласък на една дискусия с отец Григорий, която продължи и по-нататък повече от година чрез мейлове и редовни срещи помежду ни.
Отец Григорий даваше отговори на моите въпроси и ми препоръчваше книги за православната вяра. Нашата компютърна кореспонденция обхваща над сто машинописни страници – надявам се в бъдеще да имам възможост да публикувам нашите мейлове в настоящия сайт, като ги пусна под заглавие „Разговори с един православен свещеник“. Аз видях Православието като източник на живот и енергия, даряващ много на хората. Фактът, че то беше издържало изпитанията на времето, ме накара сериозно да се замисля. Ако изключим, разбира се, някои незначителни изменения, Православната църква и до ден днешен извършва своите традиционни богослужения и подпомага миряните си да се радват на такъв духовен живот, какъвто е съществувал още преди 2000 години.
Така за мен всичко започна да се връща в реалния си образ.
Колкото по-подробно се запознавах по какъв начин християнинът трябва да живее, за да съхранява Христос в сърцевината на живота си, толкова повече си давах сметка, че е нужно да започна да практикувам прочетеното, вместо просто да размишлявам върху него. Ето защо взех да започвам деня си със сутрешни молитви, а преди лягане и двамата с Малори прочитахме заедно вечерни молитви. Отец Григорий ми беше подарил броеница – черна вълнена броеница със сто зърна – и ми беше дал някои разяснения за Иисусовата молитва: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния“. Не пропусках да ползвам и тази молитва. Това доведе до радикални промени у мен. Започнахме да посещаваме православния храм, в който служеше отец Григорий – разположен на около час път от тогавашното ни жилище – и не преставахме да се просвещаваме относно Православието.
С течение на времето, благодарение на ежедневните ми молитви през седмицата и на Светата литургия в неделните дни – макар на онзи етап все още да нямах правомощия да приемам Светата Евхаристия, – догматите, които преди това си позволявах да осмивам, започнаха да стават все по-ясни и по-понятни за мен. И не рационалните разяснения ме убеждаваха в тяхната истинност, а по-скоро ефектът от личния ми опит ми в тях. (При все че по никакъв начин не съм пренебрегвал и рационалното – най-благоприятно всъщност е трезвото съчетаване на двете.) Неоспорим беше фактът, че по Божия благодат аз се променях чрез практикуване на ежедневни молитви, участие в празничните литургии, благоговение пред иконите и съблюдаване на постите. У мен започна да се възвръща някаква реално осезаема жизнена сила. Впоследствие открих, че бях получил духовно изцеление, което – по Божия милост – все още пазя.
Православната църква възприема християнството и Евангелието не като съдилище, а като лечебница. По-нататък, в някой от следващите ми материали бих искал да поразсъждавам и по този въпрос, но засега е достатъчно да отбележа, че с участието си в живота на Църквата и изчетената за просвещение литература аз стигнах до съществена промяна в своя мироглед. Стана така, че във всяко нещо, което се случваше в живота ми, аз изведнъж съзирах възможност да отдавам благодарност на Бога. Христос изпълваше всичко със Своето присъствие. Виждах света по съвършено различен начин; за първи в живота си аз започнах – започнах още тогава, но не спирам и до ден днешен да полагам усилия – да се отнасям с любов към другите. Вече не позволявах така често да ме обземат изблици на гняв. Двамата със съпругата ми се залавяхме много по-бързо да уреждаме разногласията помежду си. В крайна сметка беше невероятно насърчаващо да откриваш как това, което ти поднася Църквата, има видим положителен ефект.
Нашето покръстване
Взимахме максимално участие в църковния живот. Но имаше още какво да се очаква от нас. По мое мнение беше потребно да се кръстим в православната вяра, за да участваме в пълнота в живота на Църквата. Споделих това с Малори и разбрах, че тя споделяше желанието ми, макар че не го виждаше както мен за нещо чак толкова наложително.
От онова, което съм чел, и от преките разговори, които съм водил, аз съм стигнал до заключението, че обикновено за жените е далеч по-трудно отколкото за мъжете да преминат от протестантството към Православие. Когато някой беше разпитвал Малори за това, тя отговорила така: „Ами, в началото си мислех, че това е просто поредният му преходен период. Но когато го видях, че започна да чете молитви, да участва в църковния живот, да не изпада в изблици на гняв и да не отива до крайни степени на екзалтации, аз се замислих, че очевидно има нещо особено у Православието.“ Освен това бе отбелязала как останала приятно впечатлена, че богослужението не се основава на лично боравене със словесна риторика (на „чужд огън“, може би? (срв.Лев.10:1)). Пристъпвайки в храма за участие в Литургията, ние отиваме отвъд пределите на времето и влизаме в царството, за да славословим молитвено Царя. Подемаме колкото се може по-често това богослужение в едно със светиите и ангелите, които не спират да се молят. Богослужебният календар е създаден именно за да ни подпомага да се приобщаваме по такъв начин към Царството. Чрез нашето участие в литургичния цикъл Църквата ни води по конкретен път. Изминаването на този път включва траен набор от ежедневни молитви, усвояване на Преданието за упокоената (в смъртта) и върната към живот (възкръснала) душа, съобразяване с двата постни дни в седмицата, извършване на Светата Евхаристия в неделния (осмия) ден и съблюдаване на продължителни интервали на пост през различни периоди от цялата година, които се явяват част от предпразнична подготовка (за такива празници като Рождество Христово, Пасха и др.).
Други неща, които ни впечатлиха особено много в Православието
Макар и да не знаехме това преди да поемем по пътя към Православието, оказа се, че и двамата сме имали доста разнебитена християнска нагласа и повърхностна представа за света. Без изобщо да съзнавам, аз бях живял като деист (Бог сътворил човека и се оттеглил от света). Гледах на Бога като на „Този над нас“, а на човеците – като на такива, които са „под Него“. Отец Стивън Фрийман е анализирал тази погрешна представа за християнството в своята книга „Всеприсъстващият“ и я определя с името „двуетажната вселена“. Една от последиците на този тип представа – дори когато това е неосъзнато по своя характер явление – бива изолирането на Бог от света (в най-прекия смисъл на думата). Подхождаме ли така, ние оставаме само с едните „четири стени и проповедта“. Действителността обаче разкрива, че целият свят е в Божиите ръце и именно чрез сътворения свят Бог се стреми да реализира нашето спасение. Всяка издържана богословска теория за Въплъщението би трябвало да потвърждава това, макар че логично налагащите се заключения от този факт не винаги биват признавани.
Православното богопочитание се формира (след Христовото Възкресение) въз основа на следното съждение: въз основа на факта, че по своето естество ние сме едновременно физически и духовни същества. Човешкото същество е изградено едновременно от душа и от тяло, не само от едното или само от другото. Предвид този факт е от съществено значение в богослужението да прибягваме и към двете заедно. В Източноправославната Църква използваме свещи, икони, тамян. Полагаме земни и кръстни поклони, почитаме светините с целувание. Кръщаваме децата си и им даваме възможност да приемат Светата Евхаристия, защото за спасението е важно не рационалното познание, а живото причастяване с Христос. Всички тези неща се базират на истината, че християнството е истина на опита, а Евангелието, както и човешкото естество, не е просто някакво безплътно, рационално послание на истината. Цялостната съвкупност от всички тези свидетелства предизвикаха радикална промяна у нас и нашето западно мислене. За нас това бяха стимулиращи фактори да приемем кръщение в Православието.
На 15 семптември, 2013 г., две години след началото на нашето духовно търсене, ние влязохме в пълно общение с Православната църква. Има ред други подробности, които можем да добавим към цялата тази история: в началото на нашите две години търсене отец Григорий, без наше знание, но изпълнен с усещането, че заминаването в този регион е негово призвание от Бога, изпраща писмо до своя епископ за учредяване на мисия (православен термин за църковна общност – б.а.) в Югозападен Мичиган. Две години по-късно, на 15 септември 2013 г., ставайки членове на Църквата, ние присъствахме на нашата първа Света Литургия, отслужена от отец Григорий в храма на Православната мисия в Югозападен Мичиган, известна понастоящем като мисията „Свето Възкресение“.
В заключение бих искал да кажа няколко неща. Това описание на нашата история на преминаване от протестантство към православно християнство е само една от многото подобни християнски съдби. Както и други са казвали, имам чувството, че съм едва в началото на пътя. Моята цел е не да внушавам идеята, че след покръстването вече сме станали някакви съвършени християнски душици. Нищо подобно. Тъкмо обратното, след обръщането ни всичко стана далеч по-трудно. Но изцелението е възможно и ние сме се устремили към Изцелителя, Христос.
Искам отново да подчертая, че не възнамерявам да поставям началото на някаква систематична защита на учението на Православната Църква. Именно поради това ще заявя също така, че само по себе си учението на Църквата заема изключително важно място и че Православието не само има свой специфичен рационален подход, но и се труди за прилежно и прецизно отстояване на плодовете от своето учение. Аз приемам и поддържам вярата и учението на Православието в тяхната цялостна пълнота, докато всякакъв род разновидни позиции в ученията на другите религии ги възприемам като отклонения от истината, разкрита от едната Църква. Сега вярвам в неща, които някога – като протестант – осмивах, и се срамувам, че съм допускал това. И така, какво ме отведе до противоположното убеждение? Прякото ми участие в живота на Църквата и непосредственото приобщаване към същите тези неща – фактори, които съчетавах, разбира се, с трайно и съдържателно просвещение. Защото християнството е нещо, което трябва да бъде твоя действителност и твой начин на живот, не нещо, върху което просто да мъдруваш.
В заключение ще отправя молба към всички вас да молите Бога за мен, Неговия раб, за да дарува милост на мен и моето семейство и да си спомня за нас в Своето Царство. В името на Отца и Сина и Светия Дух, на Когото слава, чест и поклонение сега и винаги и во веки веков. Амин. | www.journeytoorthodoxy.com
Превод: Анжела Петрова
