За призраците и прошката, покаянието и първенството



Отново призракът на скрити факти, на премълчана информация, на вероятно потулена истина буни нашата съвест и чувство за отговорност, хвърляйки петно едновременно върху миналото и настоящето ни, заплашвайки и бъдещето. И това, което най-често се чува днес по повод необходимото следствие от разкритите досиета на уличени владици, са думите: "Ще дадем прошка, но тя трябва първо да се поиска." Казват го вярващи и убедени християни.

А кой всъщност реално дава прошката? И има ли ред в нейното просене, в нейното даване и в нейното получаване?

Та нима Бог ни чака, за да ни прости всяко волно и неволно, знайно и незнайно прегрешение; да ни прости, след като добре знае цялото ни устройство, душевната, духовната ни нагласа, ходът на мислите и помислите ни? Та Той ни прощава ежеминутно, ежесекундно – разбира се, не винаги, не веднага и не всичко, особено, ако сами не направим поне минимална крачка. Но нима ние, в лицето на нашите предшественици сме съзнавали, че сме тънели и съзнаваме, че тънем в заблуди и грехове, за да изпрати Бог Отец Своя Единороден Син, който да измие нозете и душите ни? Нима сме съзнавали, че да поискаме прошка?

Не. Но тя ни беше дадена предварително, в аванс, априори някак – като дар. Нещо повече – Бог ни прощава изначално и непрестанно, в хода на битието ни – иначе досега нямаше да можем да издържим тежестта на многочислените ни, безчетните ни грехове. Нямаше да можем дори да живеем с тях без Неговата прошка, независимо, че може да сме били много пъти и слепи за нея.

И нима Бог не е дошъл тъкмо, за да ни подтикне към съзнание и покаяние, за да видим. Да видим себе си на първо място – каквито сме, а не като този човек, на който оприличава всички нас св.ап. Яков – "Защото, който слуша словото и го не изпълнява, той прилича на човек, който гледа естественото си лице в огледало: погледне се, отмине и веднага забравя какъв е бил". Да видим и един простичък факт, за което е нужно просто да вдигнем очи нагоре и за който ни говори още Старият Завет – че Бог изпраща своето слънце да свети и над праведни, и над грешници.

И кой трябва да е пръв тогава? И какви християни сме, ако чакаме някакъв ред и първенство? Ако чакаме другия, макар и виновен, да направи първата крачка, можем и да не го дочакаме, но да си останем само с очакването, което си е просто едно изискване, една своеобразна претенция към него, че той постъпва така или че е еди-какъв си.

Много от нашите интелектуалци явно не познават, или забравят някои красноречиви случаи от Патерика, крайни даже за нас в своята висота. Не един и двама от монасите и аскетите там решават дори сами да молят за прошка виновния – със сигурност не защото са били безумни наивници и слепци; напротив – те са виждали много трезво реалността. Но това, което са виждали най-ясно, искрено и убедено, е собствената си греховност, която неизбежно, малко или много не е без връзка с грешката, прегрешението на другия човек.

И тук има още един важен психологически момент – може би най-важният в подобни отношения, за които древните светци вероятно също са си давали сметка. Когато постъпиш така – смирено – и простиш преди всичко вътрешно, пред Бог и в себе си (което, разбира се, не значи, че е редно да се извиняваме винаги едни на други или пък точно в този случай, освен ако някой няма потребност от това), неминуемо и с Божията помощ извикваш съвестта на другия и много често очите му се отварят веднага дори за това, което е направил и за истината като цяло. А пък ако не го направи – то си остава за него. Така поне не оставяме в себе си отровата на тежестта, горчивината от случилото се и от ближния. Прошката обаче – и това е изключително важно – сама по себе си не е синоним на възвръщане на предишните отношения, нито пък значи забрава, както някои мислят и се опасяват. Още повече, когато едната страна е или е била авторитет, духовна инстанция за другата, както е в случая. Тяхното измиване и възкресяване, или поне подобряване могат да се случат само когато и двете страни поемат собствената си пълна отговорност и извървят пътя една към друга. И разбира се тя е по-голяма за с(ъ)грешилата или повече с(ъ)грешилата.

Но първото условие е първата крачка. А кой ще я направи? Ще я направи по-съзнателният, по-мъдрият; този, който не търси своето, а иска да изпълни Божията повеля, Божията воля. За да помогне така и на своя ближен, който не е по-различен от него самия. Той ще пристъпи пръв.

Иначе най-малкото, което рискуваме, е другият да се затвори в собствената си преценка (която най-често е убеденост в собствената правота), да се "окопае" в нея (от слепота, гордост или вина) и даже да не се събуди въобще.

…Както има опасност да се окопаят нашите владици и архиереи, ако вече не са го направили. Но ние като личности и като общество и още повече като християни сме длъжни не просто да проявим, но да имаме нужното (разбира се не безкрайно) търпение към тях; също и нужното смирение и почит, защото те не са просто наши ближни – те са духовни глави, архиереи. Без значение е тук дали действително достойно изпълняват своето служение – те така или иначе са такива, наши духовни отци по Божия воля или по Божие допущение. Което разбира се не значи да си затваряме очите и да не анализираме, но съденето – знаем на Кого единствено принадлежи. Само Той знае каква е била и каква е цялата истина – а ние, християните пък добре знаем това.

Защото има и още нещо, кардинално – въпросът за отговорността и достойнството в един друг план, от обратната им страна. А именно – дали всички ние сме сигурни, че сме били достойни човеци и християни тогава? Дали сме били близо, подкрепяли сме, насърчавали сме духовните си пастири тогава в тяхното Христово служение – независимо по какъв начин. Или – дали сме им помагали, подсказвали да видят свои грешки, да се опомнят, ако са се отклонили някак или ако сме имали съмнение за това. Дълбоко се съмнявам. Иначе може би друго щеше да е развитието и състоянието на нашето общество сега – дори икономически и социално. Както се съмнявам и че след 10 ноември и досега сме били достойни в това отношение. Щом и резултатите като цяло в нашия живот са такива.

А тук особено актуален става случаят с блудницата и камъните от евангелията.

За жалост, тези които са призвани да бъдат анализатори и коректив – интелектуалците, някак много бързо (съжалявам, че трябва да го кажа) си присвоиха право, което не е тяхно. И започнаха да се държат като последна инстанция. Не, че думите на уважавани, достойни личности като Горан Благоев, проф. Калин Янакиев, д-р Любомир Канов и др. са неверни, или реакцията им не е будна, отговорна, ангажирана и ангажираща. Но тя трябва да е много по-внимателна и премерена, за да бъде духовна. И ако са християни. И не да бъде някакво изискване. Надежда, очакване – да. Но не изискване. Сам Бог не го прави, макар да има пълното право на това. Защото уважава свободната воля и свободното решение, с които ни е дарил.

В крайна сметка, пред кого трябва да се покаят архиереите? Ключов въпрос, който също се поставя на дневен ред. Илиана Александрова в статията си от Православие.БГ “Врабчета” смята, че трябва да е пред духовното си паство, пред което са отговорни – и това звучи логично и разумно. Но достатъчно ли е? Разбира се, ние знаем, че покаянието се прави на първо място насаме, пред самия себе си и пред Бог, а оттам насетне? Когато става въпрос за публични личности, още повече за овластени да бъдат водачи на народ духовни лица, пазители на универсални свръхценности и тайнства, то трябва да бъде адресирано разбираемо, ясно и видно към всеки един на територията на България, защото случващото се е видимо и явно за всички, както са помислите и делата на нашите свещенослужители пред Бог – и тогава и сега, каквито и да са. Както са били и са на всички нас пред Него. Но и защото те са на първо място върховни служители в Името Божие на всеки човек. Както всеки християнин би трябвало да служи на Бога и на ближните си, без разлика от техния етнос или националност. А каква точно ще бъде формата на изповедта, покаянието – това не е толкова важно, тя ще дойде естествено от потребността. Важното е да дойде.

Друго ще е, ако у духовните лица, не дай си Боже, не проговори съвестта, ако не се роди поне малко осъзнаване и покаяние, след като има публично огласяване, разкриване. Това обаче още няма как да знаем. Колкото и мнения и предположения да изказваме. Защото то все още е една хипотеза, надяваме се, все пак искаме да не е вероятната възможност. (Защото не може да е вярно, както твърди И. Александрова в прекрасната си иначе статия, че след като някой не се е покаял 10 години, то той няма да го направи и сега. Нима можем да сме такива сърцеведци, че да видим движението на душата на другия до нас, дори когато реалността, фактите говорят сякаш в наша полза?) Но с реакциите си сякаш несъзнателно, подсъзнателно желаем обратното – така сме свикнали, това познаваме в собствената си инерция… Особено по доволно познатия, болезнен коловоз на вече непродуктивния и пагубен, движещ се в омагьосан кръг патос от противопоставянето комунизъм-антикомунизъм, минало-настояще. Кому все още, кому вече е нужно това? Никому! Вече сме 2012 година. Нека вече да търсим, да гледаме универсалното и общото, човешкото и духовното. С търпение и с будност. Не е ли крайно време?

Защото иначе голям е шансът да предпоставим тази вероятна възможност, да я превърнем отново в печална действителност, още по-лошо – в поредната даденост, което наистина ще бъде трагично за всички. Просто защото все още не сме се научили да гледаме християнски на другия и на случващото се.

Защото се движим по острието на бръснача. Защото се касае за духовния статус както на отделни хора, така и на едно цяло общество. И най-вече за спасението на душите ни – и още повече за взаимното спасение на душите ни. А кое може да е по-скъпо не просто на християнина, а на човека, от неговата душа?

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

7 Отговори

  1. Т Георгиева каза:

    Авторът е прав, че не сме се научили да гледаме християнски в душите на другите.
    Вече имахме молба за прошка за волни и неволни свои прегрешения от страна на владика, както и желание от негова страна – да се молим за душата му.
    Не видях това да е удовлетворило някого. Някой да реагира адекватно, да прояви съпричастие, да даде исканата прошка, да каже Владико, молим се за Вас – не ни изоставяйте и Вие в молитвите си.
    Това говори достатъчно за нас като християни. Нека помислим по въпроса какво в действителност искаме? Какво би ни удовлетворило? И на кого служим?

  2. В.Александров каза:

    Нека всеки от своето място прецени и прости, помоли за владиците, за всички нас. Виждате ли сега как лукавия е заложил клопките – преди 30-40 и повече години ! Виждате ли сега, когато Светата ни църква се оправи от болезнения разкол, отново беснува, за да ни хвърли в смут и трепет. Нека се молим, молим, молим за милост и прошка от Всеподателя Бога за нас, за нашите църковни ръководители. Мнозина от тях публично се покаяха – но не всички, може би се покаяха пред Бога – а това е нак-важното, нали ! Ще съберат сили, ще се покаят и пред нас, ако е рекъл Господ това да стане. Не губете вяра, братя и сестри, не губете търпение, не губете и милостта Божия – тя е много, много, много по-щеда и по-голяма от нашите с вас немощи. Нека да бъдем верни към Христовите Повели, нека всеки от нас, който е ПРАВОСЛАВЕН ХРИСТИАНИН и счита себе си за такъв субуго да отвори сърцето си към Бога, ближния, приеме дори непоисканото покаяние от тях, но знайте – в крайна сметка БОГ Е СЪРЦЕВЕДЕЦ, не ние !!!

  3. Стефан Чурешки каза:

    Прошка се дава след искрено разкаяние и последвали ги промяна на личността в ментална, духовна и деятелна нагласа Отговорността на християнина е да бъде открит за истината – ако приемем, че комунизмът и създадената от него ДС са антихристиянски, то тогава става дума за служба на двама господари, за лицемерие, за двоен стандарт и за невъзможност да се предпазиш от изкушението да мислиш, че комунизмът ще бъде вечен и следователно нашето тайно участие в неговите структури няма да излезе на бял свят Не знам доколко цитата всяка власт е от Бога е подходящ за комунизма, но ако го мислим за нещо безразлично към битието на вярващите и поредния властови елемент в човешкото развитие, което логиката на законите на хода на историята са ни предоставили, тогава сътрудничеството на комунизма няма отношение към същината на християнството Това прави службата на властта непротиворечива на службата на Христос и няма нужда от прошка А е факт, че има цивилни хора , които са по-добри от расоносците у нас

  4. Иванов Иван каза:

    Не зная защо се иска покаяние от тези хора. И Юда се е покаял, като е поискал да върне сребърниците.Било му е отказано. Причината – „това са кървави пари“! Тези хора са жертва на жаждата си за високи постове, слава, охолен живот…. Те са служили на злото и са изгубили всичко – „За какво са ти богатствата на целия свят, когато изгубиш душата си?“ Не на нас е нужно тяхното покаяние, а на тях самите за да намерят отново душите си. Нека да спрем с това. Просто за мене те не съществуват – не само като клир, но и като християни.

  5. Стефан Чурешки каза:

    Основен житейски принцип на българите, от който те се отказват след революциите от 1878, 1944 и 1989г – е че те проучват всичко и взимат под внимание всяка дребна подробност от характера на явлението и тогава се произнасят като решение и като обществена практика. за да се прецени дейността на поповете следва да се знае всяка подробност от битието им – произход, квалификация, разработки в областта на задачата им по спасението на душите на българите, дела по Христа и по религиозната традиция, познаване на обстановката за пастирска дейност, отношение към опитите тяхното стадо да бъде разграбено и усвоено от неверни учения, световни стихи и и идоли. Ако тази дейност е свършена според известните ни данни от историята и деятелността на други религии, то тогава те са свършили успешно задачата си – примерно ако вербуващият ги офицер е станал християнин, тогава попа е успял.Ако е станало обратното, тогава такива като Натанаил само дрънкат без смисъл на живота им.Отчет за работата на БПЦ!

  6. Стефан Чурешки каза:

    Решението на положението с компроматите на БПЦ – нищо правене, чужда зависимост, нисък интелект и липса на работа, освен казуса с ченгетата е народен събор – решението за покръстване на българите е взето от светски владетел, много грамотни и родлюбиви светски лица са участвали в битките за Екзархията на която лежи и лукса правен от българи на днешната БПЦ и на практика след дейността на БКП в БПц няма нужното познание, храброст и грамотност, присъщи на военните и учените ни от това време за да може да реши религиозния въпрос. Освен това според българските религиозни документи Светия Дух на Който се позовава пловдивския Николай присъства във всеки член на българската етническа общност, а не само в хората с раса и следователно за успеха на вярата са нужни всички хора на Бога, много от тях цивилни и невцърковени заради отвратта на битността на поповете през модерността-хора, които действат като затворено общество,експлоататори неучастващи в битките за оцеляване в криза на нацията и т.н.