Ислямът: приятел или враг?
Трагедията в Париж ни сблъска отново с проблема за радикалния ислям – проблем, който е част от взаимоотношенията ни с ислямския свят изобщо. Лесно е да се каже, че терористите, разстреляли редакцията на „Шарли Ебдо“ нямат нищо общо с исляма, че това са маргинали, някакви самотни стрелци, обладани от собствените си бесове, действащи от свое име и за собствена сметка.
Но нали виждаме, че тези хора са действали в името на една определена религиозна кауза, че постъпката им е продиктувана съвсем ясно от религиозни ценности и цели. Те са искали да „защитят правата на Бога“, да отмъстят за поруганието на Аллах и Неговия пророк Мохамед. Никой не иска да обвинява исляма като цяло, но и въпросът за отговорността също не може да се пренебрегне. Доколко посланието на исляма е отговорно за действията на тези и други терористи? Възможно ли е мирно и спокойно съжителство с ислямската цивилизация? Какво е за нас ислямът: приятел или враг?
Ислямът е двойно предизвикателство за нас като европейци и християни
Първо, той е до известна степен предизвикателство за самото съществуване на европейската култура – ако мюсюлманите станат някой ден мнозинство в уморената, повехнала Европа, какво ще остане тогава от нея? Второ, той е предизвикателство и за християнството като религия. Ислямът претендира, че е последното, върховно Откровение, че е финал на религиозната история на човечеството и поради това отменя всички предходни религии, като ги синтезира и включва в себе си.
Сърцевината на исляма е вярата в безкрайната пропаст между Създателя и създанието. Всичко човешко, всичко земно е нищо. Както има едно слънце над пустинята, така и само един Аллах над света – и в Неговата ръка е животът и смъртта.
Посланието на тази религия може да бъде изразена буквално с три думи: Бог е сам. Той е единствен по рода си, защото нищо друго не прилича на Него и Той не прилича на нищо. Той е отвъд всяка представа и образ. Той е самотен, защото няма „другари“ – един от най-важните акценти на исляма: всичко е създадено от Бога, но никое същество не може да сподели живота на самия Бог, да застане редом до Него в абсолютната Му самота. Между Бога и създанията Му има непреодолима пропаст. Той е Господарят, владетелят на живота и смъртта, те – покорни служители, роби, зависещи във всеки един миг на живота си от Неговия гняв или благоволение. Защото Бог твори и управлява света във всеки един момент и нищо около нас не става според някакви природни „закони“ – а само по пряка и непосредствена заповед Божия. Светът е чудо във всеки свой миг. Цялото това послание се нарича таухид и то е сърцето на исляма.
Да, познаваме този Бог – това е страховитият Бог на Стария Завет.
Ислямът налага единобожието със старозаветна суровост
той не признава никакви смекчавания, обходни пътища, сантименталност. Никакви посредници между Бога и човека, никакви олекотявания на страшния дълг и отговорността. Само „да“ или „не“, живот или смърт. Нещата са разграничени рязко като светлината и сянката в пустинята. И както над пустинята грее само едно палещо слънце, така и в старозаветния свят действа и желае само една Личност. Пред абсолютния лик на Създателя лицата на всички неща се топят, чезнат. Това отеква в думите на Корана: „Всичко, що е на земята, ще изчезне, само Божият лик ще остане“ (Коран 55: 26-27). Но Божият лик е невидим или по-скоро забранен за гледане: „Който види лицето Ми, ще умре“. И не защото Бог е ревнив, а защото тленният човек, „плътта“, ще се стопи, ще изгори, ако Го види.
В този старозаветен свят няма място за човека. Чисто човешките ценности и нужди са отместени на заден план. Ислямът е теоцентрична религия, докато християнството е антропоцентрично. В центъра на християнството е Богът с човешко лице – Исус. В лицето на Исус човекът е издигнат до божествено достойнство. Ролята на човека, драмата на човека са в основата на християнското учение. Нищо подобно не откриваме в исляма. Самата дума „ислям“ означава „покорност“. Това е, което той изисква от човека – да бъде безпределно покорен на върховната воля на Всевишния. Много хора, дори в наше време, са запленени от тази страховита мощ на религията на пророка, от нейната строгост и непреклонност.
Християнството обещава на човека свобода, ислямът изисква от него да спазва заповедите на един неумолимо строг закон. С това той печели милиони привърженици и ще спечели навярно още повече в бъдеще. Простотата на исляма, радикалната опростеност на неговия култ и обредност също привличат хората към него. В тази религия няма свещеници, жреци, храмове, богослужения, жертви, всеки е свещеник сам на себе си. Джамията не е храм, тя е само място за молитва. В това отношение ислямът се различава коренно от сложния и претрупан култ на християнството, от сложността и нееднозначността на неговото учение. Човешкото същество е склонно да търси простота и яснота. Ислямът му предлага и двете. Той не прави разлика между религия и живот, религия и политика, религия и култура.
Всичко е споено в едно неразривно цяло. Вярата пронизва целия живот на човека, диктува изцяло поведението му, дава му сигурност и яснота в един несигурен и опасен свят. Тук няма място за съмнения и проблематизиране. Християнството и европейската цивилизация, основана върху него, са прекалено сложни, кризисни, проблематични. Те са превърнали в съмнение и проблем почти всичко в човешкия живот. Това е непоносим товар за много хора – и за тях ислямът е една реална алтернатива. Да се учудваме ли тогава на това, че хиляди коренни европейци приемат всяка година исляма? Че сред бойците на Ислямската държава се бият американци, германци, англичани, французи?
Моралът на исляма е също толкова прост, директен и старозаветен
Той реже ръцете на крадците и грабителите, пребива с камъни прелюбодейците. „Който от вас е без грях, нека хвърли камък върху нея“, предупреждава Исус, но ислямският свят и до днес убива с камъни жените, хванати в съпружеска измяна. Ислямът не прави разлика между морал, религиозно задължение и закон, той отъждествява държавата, нацията и религиозната община. Ислямската умма – общността на вярващите – е едновременно с това и единна държава на вярващите в Аллах. С това спекулират привържениците на радикалния ислям, например тези от Ислямска държава. И наистина, ако няма разлика между морал, религия и политика, то как тогава да устоим на изкушението да превърнем религията в политика? Още повече, че ислямският свят живее днес в своя XV век – толкова са изминали от началото на неговото летоброене – и очевидно не е изживял епохата на своите кръстоносни походи и религиозни войни.
Различни са и топосите, географските визии на християнството и исляма, както и начините им на разпространение. Ако ислямът е монолит (90 % от мюсюлманите са сунити), то християнството е плуралистично. Християните по света не са обединени нито от една теология, нито от единен култ. Срещу масивната еднородност на исляма християнството предлага своята пъстра, разнородна мозайка от твърде разнообразни общества и култури, чието мислене и начин на живот може да бъде съвсем противоположен.
Ако в първия случай имаме ядро от големи континентални, сухопътни пространства, можещи да бъдат – поне теоретично – прекосени от човешки крак, осел или камила, то във втория безпределната разхвърляност на крайбрежията, островите и континентите допуска само орлов прелет по въздуха или околосветска морска обиколка. Ислямският човек е стъпил здраво на земята, на сушата. Може да се каже, че ислямът е континентална, а християнството – океанична религия; това съответства и на разликата в духовните им субстанции – твърдата земна религия на Закона срещу тази на волната и неограничена стихия на Духа. Християнството се разпространява чрез мисионерство, ислямът – по търговските пътища, керваните и пазарищата, той по-скоро се разтича и просмуква, отколкото проповядва. Ислямът набъбва бавно, но неотклонно около своето ядро, докато християнството е наметнало своята пъстра, разпокъсана дреха върху цялата планета.
Приятел или враг е ислямът?
Ислямският свят не трябва да се демонизира
Не можем да смятаме милиард и половина човешки същества за врагове и носители на злото. Ние нямаме възможност да избегнем съжителството с ислямския свят и затова трябва да търсим пътища за разбирателство между него и нас. Огромното мнозинство от мюсюлманите по света са нормални, почтени и мирни хора, кресливите глашатаи на радикалния ислям са едно нищожно малцинство. От този основен постулат трябва да се ръководим преди всичко. Има на какво да се научим от ислямската цивилизация, която през Средновековието е дала своя немалък принос за развоя на науката и изкуствата.
Особено ние тук на Балканите сме призвани да бъдем мост между цивилизациите. Та нали срещата на православието и исляма не е среща на Запада и Изтока, а по-скоро на Изтока и Изтока – на две форми на източното самосъзнание, две прояви на източния човек. В това е нашата междуцивилизационна уникалност, и нашата мисия – да търсим мостове и пътища там, където изглежда, че всяко разбирателство е безнадеждно.
Източник: Dnevnik.bg
