Коментари върху томоса за автокефалия на Украинската църква

Панайотис И. Бумис (род. 1934 г.) е изтъкнат гръцки богослов, специалист по канонично право на Атинския университет, професор и църковен писател. Богословското си образование получава в Атинския университет. Специализира богословие и философия в Гьотинген и канонично право в Мюнхен. През 1980 година е избран за професор в катедрата по канонично право на Атинската богословска школа. През 2000 година публикува своя най-важен труд – Κανονικόν δίκαιον (Канонично право). По различно време е заместник председател на Общогръцкото обединение на богословите, декан на факултета по обществено богословие на Атинския университет, генерален секретар на отделите по образование и по международни връзки на Гръцката православна църква. През 2002 година е избран за почетен професор на Атинския университет. Автор е на повече от 110 богословски и канонични монографии и изследвания; многобройни статии в енциклопедии, периодични издания.

На първо място бих искал да благодаря на онези, които насочиха вниманието ми към текста на томоса за автокефалия на Украинската църква, както и за молбата им да изложа мнението и коментарите си върху него. Затова нека ми бъде позволено в следващите редове да изразя с нужното уважение мнението си и със смирение да изложа коментарите си по него:

I

Впечатление, ако не и изненада предизвика у мен написаното в първия абзац на текста: „Църквата Божия… още от апостолско време се състои от църкви по места и страни, вътрешно самоуправляващи се (подч. мое) от свои собствени пастири… т. е. от епископите на всички тези земи“ [1].

Същото подчертава ясно и красноречиво големият византийски канонист и Антиохийски патриарх Теодор Валсамон в тълкуванието си на правило 2 на Втория вселенски събор, като казва: „И тъй, забележи от настоящото правило, че в старо време всички епархийски митрополити били автокефални…“. Но и другият голям канонист – св. Никодим Светогорец използва по подобен начин характеристиката „автокефален“ в тълкуванието си на правило 2 на Втория вселенски събор и в бележката си към правило 8 на Третия вселенски събор, където пише: „Забележи, че много отдавна, още отначало, по стар обичай Кипър станал автокефален в църковното си управление. Тази негова привилегия била потвърдена…“.

И макар в първия абзац от томоса да са записани тези принципи, които ни припомниха цитираните по-горе големи канонисти, по странен начин във втория абзац се казва: „Определяме и провъзгласяваме: цялата Православна църква, включена в границите на… украинската държава… да бъде занапред канонически автокефална, независима и самоуправляваща се“.

Дали обаче вместо „определяме“ не е по-канонично да се каже „признаваме“, а вместо „провъзгласяваме“ да се каже „потвърждаваме“ – глагол, който използва и посочва и св. Никодим Светогорец? Освен това, дали формулата „определяме и провъзгласяваме“ не подсказва стремеж към превъзходство или надмощие, или пък налагане?

II

Във втория абзац обаче е правилно това, което пише: „…като не се допуска никакво прибавяне или отнемане от неговата (на митрополита на Киев и на цяла Украйна) титла без позволението на Константинополската църква“. Казваме, че е правилно, защото ако всяка поместна църква има право да претендира за автокефалия или по-точно има право на признаване на нейната автокефалия, то тя не може сама да си добавя например титлата „патриарх“ [за предстоятеля ѝ – б. пр.], която трябва да ѝ бъде дадена по съответния ред от всички православни църкви.

Бихме отбелязали само, че там, където се казва: „…без позволението на Константинополската църква“, трябваше да се добави: „…и на цялата Вселенска църква“. Даже този принцип трябва да се запази изобщо не само по отношение на митрополити, но дори и на патриарси.

III

Същите или подобни на предишните въпроси–коментари бихме могли да направим и във връзка с написаното в третия абзац на томоса: „И освен това учредената чрез този… синодален томос автокефална църква“. Изразът „учредената автокефална църква“ не излиза ли извън границите на буквата и на историко-каноничните дадености, както видяхме по-горе?

Също така в третия абзац пише: „Признаваме (автокефалната църква в Украйна) и я провъзгласяваме за наша духовна дъщеря и я препоръчваме на всички православни църкви по вселената да я признават за сестра“.

Дали всяка поместна автокефална църква не е дъщеря-чедо по-скоро на Православната църква – която е нейна майка (срв. 2 Йоан. 13) – а не само на Константинополската? Освен това титлата „майка на църквите“ притежава или претендира да притежава и Йерусалимската църква. Вж. например в стихирата: „Радвай се, свети Сионе, майко на църквите“ [2].

Също така не можем да приемем, въз основа на свещените канони, че древните патриаршии [3]– Александрийска, Антиохийска, Йерусалимска – са дъщери на Константинополската.

IV

По-нататък в четвъртия абзац пише: „Към горното прибавяме и това, че автокефалната църква в Украйна припознава като свой глава светейшия апостолски и патриаршески Вселенски престол, както (постъпват) и останалите патриарси и предстоятели“.

Пита се: как така, без колебание, се заявява, че една автокефална църква – още повече патриаршия – припознава „като свой глава… Вселенския престол“? При това, сред тези останали патриаршии се числят и древните патриаршии?

В същия четвърти абзац се казва още: „Освен това митрополитът на Киев и цяла Украйна, както и архиереите на Светейшата църква на Украйна се избират отсега нататък според предвиденото от божествените и свещени канони…“.

Това сигурно ли е или желателно? Отделен въпрос е защо се повтаря и тук, след като е написано и във втория абзац, при това и по-правилно. Там пише: „Защото така ще се управляват църковните дела в тази страна, според както постановяват божествените и свещени правила…“. Дали тук не се крие някаква несигурност? Във всеки случай, едно от обясненията е, че особено от този абзац нататък текстът е писан с понижено внимание или с някакво безпокойство и бързане.

V

Може би и затова – във всеки случай удачно – в петия абзац томосът ни припомня думите на св. ап. Павел, като казва: „…защото сме научени „да пазим единството на духа чрез връзката на мира“ (Еф. 4:3)“.

Надявам се да не бъда разбран погрешно, но като „чедо“ (1 Йоан. 2:1 и др.) на Йоановата Православна църква съм длъжен да отбележа и следното след изразеното безпокойство и апостолското и отеческо подбуждане към „единството на духа чрез връзката на мира“.

VI

Така в шестия абзац се казва: „Също така Православната църква в Украйна… се задължава да участва при важни канонични, догматични и други въпроси в периодично провежданите междуправославни съвещания…“. Правилно е подчертано и посочено това. Но малко по-долу в същия (шести) абзац пише: „По особено важни въпроси от църковен, догматичен и каноничен характер, Блаженейшият митрополит на Киев и цяла Украйна … следва да се обръща към нашия светейши патриаршески и вселенски престол, искайки неговото авторитетно мнение и сигурна подкрепа…“.

И когато се очаква да добави: „за да свика като координатор някое от „периодично провежданите междуправославни съвещания (разбирай: събори)“, изведнъж променя посоката на изречението и продължава: „…като правата на Вселенския престол върху екзархията и свещените ставропигии в Украйна се запазват непроменени“. Защо се прави това? По този начин не се ли отменя онова, което бе казано и посочено по-горе за Украинската църква?

VII

Също така, макар да има сериозна опасност да се случва (случи) това, в осмия абзац се казва: „След като тези неща бяха така решени и отсъдени, и с радост ви бяха съобщени… се издава този патриаршески и синодален томос, записан и подписан…, връчен в идентично и точно копие на Негово Блаженство предстоятеля на Светейшата църква на Украйна господин Епифаний…“.

И тук пак бихме казали, че нещо ме притеснява, нещо не е наред – не толкова между абзаците на томоса, а между томоса и комюникето на Вселенската патриаршия от 11.10.2018 г. Защо?

Нека поясня: в комюникето пишеше, че Патриаршеският синод: „Реши: 1) да поднови вече взетото решение Вселенската патриаршия да пристъпи към предоставяне на автокефалия на Украинската църква“ [4].

По този повод в статията ни „Основни канонични принципи за разрешаване на украинския проблем“ [5] тогава писахме следното: „Добре, че Вселенската патриаршия не продължи в своето комюнике (от 11.10.2018 г.) и говори общо и неопределено за „Украинска църква“ и не конкретизира на коя фракция се предоставя автокефалията“.

И казахме тогава „добре“, защото съществуваха три фракции: 1) каноничният синод под председателството на архиепископ [митрополит] Онуфрий; 2) смятаният за разколнически синод под председателството на Филарет, и 3) синодът на т.нар. самосвятци [6] под председателството на Макарий.

При това положение на автокефалия има право каноничният архиепископ–митрополит, както повеляват и свещените канони – правило 8 на Първия и правило 12 на Четвъртия вселенски събор, които разглеждаме подробно в посочената по-горе статия.

VIII

Може би някой ще каже, че това оповестено решение не е отразявало волята на Синода, желанието и намерението на Патриарха и членовете на Патриаршеския синод, а е било буквата на решението (на разпоредбата или на закона, както бихме казали по друг начин). Иначе казано, в Патриаршията да са имали предвид (в мислите и желанието си) тази Църква (Синод), която щяла да се „роди“.

Но това не изглежда правилно, защото някой друг би възразил, че първо се ражда детето, а после го кръщаваме и то след известно време (само при опасност от смърт извършваме т.нар. „въздушно кръщение“). А че в настоящия случай имахме и един вид кръщение се вижда във втория абзац, където по отношение на предстоятеля се казва: „…който носи титлата „Блаженейши митрополит на Киев и на цяла Украйна“.

Да оставим настрана това, че същото се потвърждава и от факта, че решението за автокефалия на Украйна не е било взето сега, на заседанието на Патриаршеския синод от 9-11.10.2018 г. Този синод просто „подновил“ – т.е. утвърдил – някакво решение, което било взето преди това (кога?). Да не би още тогава в Патриаршията да са имали желанието да „признаят“ автокефалния статут на нещо, което тепърва ще се учредява? Не смятаме да са имали подобни намерения.

Следователно стигаме до заключението, че автокефалията принадлежи на църквата, която и тогава е била канонична, а не на някоя разколническа.

Още повече даже, че за „вече взетото решение“ пише в т. 1 [от комюникето] – за автокефалията, а не в т. 3, отнасяща се за реабилитацията на разколниците. Освен това, в миналото Вселенската патриаршия не беше откликнала на съответните – шест (?) – молби на разколниците за реабилитация.

Следователно пак стигаме до заключението, че автокефалията принадлежи на църквата, която и тогава е била канонична, а не на някоя, която тепърва щяла да се „роди“. Освен това, не мога да кажа, че признавам нещо, което не съществува.

IX

Но нека разгледаме въпроса и от друга страна: освен казаното по-горе, ние говорим, че днес в демократичните общества-режими, при тълкуването и прилагането на законите се взема предвид буквата на закона, а не желанието на законодателя.

Затова и професорът по право К. Енгиш [7] пише: „От няколко десетилетия насам водеща роля започва да заема т.нар. обективна (буквална) теория на тълкуване, при това, очевидно в паралелен ход с конституционно-демократичния принцип“.

Това е така, защото не можем да знаем какво е било желанието или какви са били резервите и предпочитанията на всеки един, който е гласувал за дадено решение.
С още по-голяма сила този тълкувателен принцип важи за решенията на колективните органи на Църквата (събори/синоди), при които участва и Божията воля, след като я призоваваме с предначинателната молитва [8]. Но кой познава намеренията и ума на Бога?

Следователно в демократично-съборните органи на Църквата сме задължени да тълкуваме един закон, дадено решение и т.н., обективно (буквално), а не субективно през призмата на някакво хипотетично желание на лицата – синодалните членове. Само при едноличните човешки законодателни органи, каквито са монархията, диктатурата и т.п., можем евентуално да проследим желанието-волята на законодателя.

Следователно и по същество, и по божествен промисъл, отново казваме, че автокефалията принадлежи на каноничната фракция на Украинската църква и трябва да бъде призната (именно) на нея.

X

Накрая този номоканоничен [9] изход се потвърждава и от думите на Вселенския патриарх Вартоломей и на епископ Епифаний за „еклезиологичните критерии“ и за „приемане на свещените канони“, казани на Богоявление при „официалното връчване на томоса за автокефалия на Православната църква в Украйна от Вселенския патриарх г-н г-н Вартоломей“ (в. „Катимерини“ от 08.01.2019 г., стр. 5).

По този начин лесно може да се разреши украинският проблем. Бог се интересува и грижи за Своята Църква; а ние, църковниците (християните), какво правим или какво ще направим? |  Romfea.gr

Панайотис И. Бумис (род. 1934 г.) е гръцки богослов, специалист по канонично право, почетен професор на Атинския университет. Автор е на повече от 110 богословски и канонични монографии и изследвания; многобройни статии в енциклопедии, периодични издания.

 

Бележки (от преводача)

1. Българският текст на томоса е публикуван в „Двери.бг“: Текстът на томоса за автокефалията на Православната църква в Украйна. Тук посочените цитати са с известни промени.

2. Стихира на „Господи, воззвах“ от възкресната вечерня, гл. 8.

3. „Древни патриаршии“ (гр. πρεσβυγενῆ Πατριαρχεῖα) – така в гръкоезични (предимно) източници се наричат четирите църкви – Константинополска, Александрийска, Антиохийска и Йерусалимска, въздигнати в патриаршеско достойнство на вселенски събор (Четвъртия) – за разлика от „новите“ патриаршии (всички останали), възникнали след това. Тази схоластична теория е отглас на друга подобна – за пентархията. Схоластична е, защото какво значение има дали една църква е призната за патриаршия от вселенски събор или от консенсуса на всички православни църкви (цялата църковна пълнота), изразяван в продължение на векове? Още повече, когато вселенски събор не е свикван повече от хилядолетие и няма изгледи да бъде свикан скоро.

4. Български превод на комюникето е публикуван в „Двери.бг“: Комюнике от заседанието на Св. Синод на Вселенска патриаршия относно схизмата в Украйна.

5. Статията е преведена (с известни съкращения и от руски) на български език и публикувана в „Православие.бг“: Основни канонични принципи за разрешаване на украинския проблем. Вж. гръцкия оригинал тук.

6. В оригинала: не(само)ръкоположени.

7. Карл Енгиш (Karl Engisch, 1899 – 1990 г.) – немски юрист и философ на правото.

8. Има се предвид молитвата „Царю небесни“ или тропарът на Петдесетница „Благословен си, Христе Боже наш“, които се казват преди началото на всеки църковен събор.

9. Т.е. съобразен с Номоканона – основния законодателен сборник на Източната Православна църква.

 

Превод от гръцки: Алексей Стамболов

 

 

 

Коментари

коментара