Основни канонични принципи за разрешаване на украинския проблем



Във връзка с продължаващите дебати и коментари на наблюдатели относно каноничната страна на възприетите действия за предоставяне автокефалия на православната църква в Украйна, публикуваме мнение на  един от най-авторитетните съвременни специалисти по канонично право, професора на Атинския университет, Панайотис Бумис. Тексът е писан в края на миналата година, преди предоставянето на томоса от Константинополската патриаршия.

34-то Апостолско Правило, утвърдено на Пето-Шестия (Трулски) Събор, гласи:

Правило 34. Епископите на всеки народ трябва да познават първия изпомежду си, когото да признават като глава, и да не вършат без негово разсъждение нищо, което превишава тяхната власт, а всеки да прави само това, което се отнася до епархията му и до подведомствените на нея места. Но и първият епископ да не върши нищо без разсъждението на всички епископи, понеже по този начин ще има единомислие и ще се прослави Бог чрез Господа в Духа Свети – Отец и Син и Дух Свети.
(Трул. 36, 39 // Г. Рали М. Потли. Синтагма Божествени и свети канони. Атина. т. 2. С. 45).

Съгласно точка 3 от заявлението на Вселенската патриаршия нейното решение [за приемане в общение на разколниците] е акт на християнско съчувствие: „…да приемем и разгледаме ходатайството за апелация от Филарет Денисенко, Макарий Малетич и техните последователи, оказали се в разкол… да се възстановят в техните архиерейски или йерейски степени, а тяхното паство да се възстанови в общението с Църквата“.

Можем да кажем: добре е направил Вселенският патриарх, възстановявайки разколническото духовенство (архиереи и свещеници) и вярващите. Обаче този акт трябва да бъде приет и утвърден и от другите автокефални православни църкви, понеже и те са ги провъзгласили за разколници, както и Руската църква.

Днес, за щастие, имаме не тетрархия (четиривластие), а четиринадесетовластие. Признаването от страна на четиринадесетте църкви трябваше да предшества предоставянето на томоса за автокефалия.

Налага се да добавим следното: изхождайки от 34-то Апостолско правило, първият не само се смята за глава на автокефална църква, но е и единствен.

Няма и не може да има двама-трима архиепископи в една автокефална църква.

Противоречи на каноните ситуация, при която в един град има двама-трима епископи (митрополити, архиепископи, патриарси), т. е. не може да съществуват двама равни главни църковни органи (две глави). Правило 8 на Първия вселенски събор и 12 на Четвъртия вселенски събор ясно го забраняват.

8 правило на Първия вселенски събор гласи:

„Относно ония, които се присъединяват към Светата вселенска и апостолска църква и които някога наричали себе си чисти, светият и велик събор постановява: след възлагане ръка върху им да остават в клира. Преди това обаче те трябва да удостоверят писмено, че ще следват догмите на Вселенската и апостолска църква, т.е., че ще бъдат в църковно общение както с второбрачни, така и с отпаднали през време на гоненията, относно които е установено и време за покаяние и е определен срок за опрощение. Изобщо те във всичко трябва да следват догмите на Вселенската църква. За това там, където в села или в градове всички клирици се окажат само от тях, да си останат в същия чин. Ако ли там, където има епископ от Вселенската църква, някои от тях се присъединят към църквата, ясно е, че епископското достойнство трябва да принадлежи на епископа от православна църква; а оня, който се е именувал епископ у така наречените чисти, ще има презвитерска чест, освен ако местният епископ намери за добре да допусне и той да има участие в честта на това име (на епископ). Ако епископът не позволи това, тогава нека му се намери място на хорепископ или на презвитер, за да се види, че той е в клира; но не бива в един град да има двама епископи.“ (Г. Ралли, М. Потли. Т. 2, 133).

В този дух звучи и Правило 2 на Четвъртия вселенски събор, на което обръща внимание и свети Никодим Светогорец в своето тълкуване на това правило: „Понеже някои властолюбиви епископи, отивайки при своите царе… изискват да се удостоят с честта да наричат своите епископства митрополии и една епархия и митрополия разделят на две и след това в една и съща митрополия съществуват двама митрополити (един от които е извън съборните правила, в частност, правило 8 на Първия (вселенски събор – бел. пр.)… Колко градове и епископи до сега са били удостоени с царски грамоти да се наричат митрополии, само и само техният епископ да има честта да се титулува съгласно това наименование. Обаче правата и властта на митрополията се съхраняват в истинската, висшата, изначално наречената Митрополия» (Пидалион. с. 195-196).

В духа на двете гореизложени правила трябва да бъде регулиран и въпросът за предоставянето на автокефалия на православната съборна Църква на Украйна.

Накрая ние смятаме, че изискванията на 34-то Апостолско правило са приложими и при отношенията на Вселенския патриарх с всички митрополити, архиепископи и патриарси в Православната църква (в широк смисъл). И то защото Православната църква, като едно цяло е един народ. (Виж Първо съборно послание на свети апостол Петър: „Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина“ (народ in universum).

Също така ние помним и думите на Филаделфийския архиепископ (в Мала Азия) Макарий Хрисокефалас (средата на XIV в.), който, характеризирайки Йоан Богослов „предводителя на Православието“, пише: православните – това са „негово богословие безсменно съхраняващ, любим народ, православен род, избран народ Божий“ (Празнично поздравление XIV. Константинопол, 1794. С. 291, 293).

Тук за разяснение и актуализация навярно ще подхождат думите на свети Никодим, съвпадащи с мнението на Валсамон (виж Г. Рали, М. Потли. Т. 2. С. 129). Той пише: „Митрополитът е глава на епископите, а патриархът е главен по отношение на митрополитите. Щом митрополитът е пръв и глава на епископите така, както патриархът е пръв и глава за митрополитите, даденото Апостолско правило не се отнася повече към епископите и митрополита, отколкото към митрополитите и патриарха, а се прилага в еднаква степен и в единия и в другия случай“ (Пидалион. С. 37, забележка 1).

Концепцията за първенство на Вселенския патриарх е представена обстойно от Сардския митрополит Максим и архимандрит (сега Тиролойски и Серендийски митрополит) Пантелеймон (Родопулос). Митрополит Пантелеймон пише, че митрополит Максим в глава 6 „говори за практиката на Църквата от Четвъртия вселенски събор до днес, в която се потвърждава водещото положение на Константинополската църква сред православните автокефални църкви (с. 282-336), което се изразява не във форма на „източен папизъм“, а като вселенска мисия в съработничеството с православните автокефални църкви, като канонична власт в смисъла на „братската колективност изразена чрез служението“ («Клирономия». т. 5А. Ян. 1973. С. 164).

В това отношение обнадеждава точка 5 от заявлението на Вселенската патриаршия, в което се съдържа „призив“ за „възтържествуване на мира и любовта Христова“ сред украинския народ. То съвпада и с пожеланията на Светия Синод на Руската православна църква по отношение на „единството на каноничната Украинска църква“ и цялото Православие. Днес е важно те да не останат просто пожелания и думи, а с помощта на всички Православни автокефални църкви и преди всичко с Божията помощ да се въплътят в действие.

Само така може да се реализира това, с което завършва известното ни вече 34-то Апостолско правило: „Само така ще има единомислие, и ще се прослави Бог, Отец, Син и Свети Дух“. | Agionoros.ru

Панайотис И. Бумис (род. 1934 г.) е изтъкнат гръцки богослов, специалист по канонично право на Атинския университет, професор и църковен писател. Богословското си образование получава в Атинския университет. Специализира богословие и философия в Гьотинген и канонично право в Мюнхен. През 1980 година е избран за професор в катедрата по канонично право на Атинската богословска школа. През 2000 година публикува своя най-важен труд – Κανονικόν δίκαιον (Канонично право). По различно време е заместник председател на Общогръцкото обединение на богословите, декан на факултета по обществено богословие на Атинския университет, генерален секретар на отделите по образование и по международни връзки на Гръцката православна църква. През 2002 година е избран за почетен професор на Атинския университет. Автор е на повече от 110 богословски и канонични монографии и изследвания; многобройни статии в енциклопедии, периодични издания.

 

Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска

 

Please follow and like us:

Коментари

коментара

БЛИЗКИ ТЕМИ:

Споделете в социалните мрежи