Отец Зоран за ситуацията с Македонската църква: „Всички трябва да се молим, за да се изцели тази рана“
По повод писмото на Македонската църква до българските архиереи в публичното пространство бяха представени така необходимите анализи на историци и богослови. Но отношенията между поместните църквите имат и едно друго измерение – това между самите вярващи. Измерението на общението в Христовата любов, към която сме призвани всички.
В последните години немалко студенти от Македония решават да учат във висши богословски школи в България. Разговаряме по темата за Македонската църква с един от тях – възпитаник на богословската ни школа във Велико Търново и към днешна дата – свещеник на Българската православна църква.
33-годишният отец Зоран Мамучевски е роден в град Берово, Македония. Завършва Духовната семинария “Св. Климент Охридски” в Скопие, а през 2005 г. идва в България, за да учи в Православния богословски факултет на Великотърновския университет, към който днес е причислен като редовен докторант. Ръкоположен е за презвитер през 2011 г., а към днешна дата е енорийски свещеник в храмовете “Св. Трисветители” в Горна Оряховица и “Св. Възнесение Господне” в с. Раданово.
Отец Зоран активно развива множество социални дейности в своите енории, включително и свързани с духовното обгрижване на хора, лишени от свобода.
Отче, как преживяваш тези дебати в момента, които протичат в българското публично пространство по повод писмото на Македонската архиепископия?
С огромен интерес следя всичко, което излиза в медийното пространство. Следя както българските медии, така и македонските, за да мога да преценя реално какво става и в двете държави/църкви. Темата ми е особено близка и това, което се случва в момента, е много вълнуващо за мен. Разбира се, не искам да се основавам само на чувствата и затова се опитвам да намеря равновесието между сърцето и разума. Старая се да върна ума си в сърцето и там да намеря единство.
Ти си родом от Македония, кръстен си в македонски храм и си възпитаник на Семинарията в Скопие… По какъв начин, докато израстваше в църквата в Македония, възприемаше църковната ситуация? Как твоите духовни наставници, преподаватели, говореха с вас – (евентуално) бъдещите богослови и духовници, за схизмата, в която се намира Македонската църква?…
Да, родом съм от Македония, там сам израснал, кръстен съм в македонски храм, причастявал съм се в храмовете в Македония и затова за мен е толкова болна цялата тази ситуация. Наистина, непризнаването на МПЦ-ОА е огромна рана в цялото Православие. Всеки ден се питам – къде е любовта? Бях част от тези милион и половина вярващи християни, които и до момента страдат от това, че нe ги признават. Лично съм изпитвал на гърба си това страдание. Още като семинарист, участвайки в светата Литургия в различни поместни църкви и, пристъпвайки към светото Причастие, ми задаваха въпроса откъде съм. Когато отговарях, че съм от Македония, намръщваха лицата си и не позволяваха да вкуся от Светите Дарове. Бил съм схизматик, разколник. Виждате ли колко е безумно всичко това? Още от тогава и до ден днешен се моля на Бога да реши този политически проблем. Казвам политически, защото името на държавата/църквата е проблемът. Затова казвам любов няма и желание за решение.
Преподавателите в Семинарията говореха с болка за ситуацията и за схизмата. Крепеше ги надеждата, че почти всички поместни църкви са минали по този път на признаване от своите църкви-майки. Ние знаем от историята, че Българската православна църква е била повече от шейсет години схизматична църква според Константинополската патриаршия. Както и другите православни църкви, някои повече, други по-малко. Нашите наставници ни учеха и казваха, че е нужна любов и излизане от егото си, от национализма си, за да се признае МПЦ-ОА.
Доколко има общо тази ситуация в Македония с избора ти да не служиш там, а да избереш да станеш част от свещенството на Българската православна църква?
Това е много интересен период от живота ми и две личности повлияха за това мое решение. Когато трябваше да избера къде да живея и къде да подам документи, за да бъда ръкоположен в свещенически чин, със съпругата ми и първото ми дете се бяхме завърнали в Македония от обучението ми в Кеймбридж, Великобритания, където учех магистратура. Върнахме се с идеята да заминем в България. В Англия разговарях с духовния ми отец за бъдещите ми планове и той ме посъветва да замина в България и там да бъда ръкоположен за свещеник. В Македония, в разговор със Струмишкия митрополит Наум,, който беше надлежният ми архиерей, когато го попитах какво да правя, той ми каза да отида в България, за да бъда ръкоположен в Българската църква с думите: „Отиди в България, тук (Македония) имаме достатъчно свещеници, в Българската православна църква имат голяма нужда от свещеници.“ Той беше прав за това. Затова сега не ме изненадва неговата изява и писмото, което са изпратили до Българската патриаршия. Още преди седем години той е проявил любов към Българската църква и прозрение, че един ден в Македония ще осъзнаят към кого трябва да се обърнат за признаването си…
От нашата гледна точна ни е трудно да си представим какво на практика, в ежедневието, е усещането и сред свещенството, и сред Божия народ, за подобно разделение (на МПЦ-ОА и ПОА)…
Трудно е. Човек трябва да го изпита. Има една стара поговорка: “Не можеш да разбереш наистина човека, освен ако не крачиш миля в неговите обувки.” Мога да кажа, че наистина е така. Когато стана разделението между МПЦ и ПОА, аз бях трети клас в Семинарията. Често по това време ходихме да помагаме в манастира „Чардак“ в Скопска Черна гора. Духовен отец на монахините беше игуменът на Марковия манастир „Св. Димитър“ – по това време о. Максим. Когато стана разделението, монахините от манастира буквално за часове се изнесоха от обителта, последвайки своя духовен отец. Започна едно обикаляне, много от монасите от Марковия манастир се съблазниха и не последваха хората, които станаха част от ПОА, а напротив, напуснаха монашеството и се завърнаха като миряни. Слава Богу, че монахините от манастира намериха своя път. Знаете ли къде? В Клисурския манастир, приютени от приснопаметния Видински митрополит Дометиан, със съдействието на Величкия епископ Сионий. Намериха мястото си в Българската православна църква. Тя подаде ръката си на хората от Македония.
Реалността е такава, че ПОА не беше разпозната от народа в Македония. Те на практика нямат храмове и нямат паство. Създаването на паралелна православна църква в Македония беше и все още е наливане на масло в огъня. В момента повече пречи, отколкото помага в решаването на проблема между Сръбската и Македонската църква.
Тези дни чухме мнения на канонисти и историци. Според теб можем ли да гледаме към въпроса само със сърцето или трябва и с разума? Всъщност изключва ли се в този случай едното от другото?
Както казах и в началото, трябва да се постараем да върнем ума си в сърцето и там да намерим единство. Ако сърцето е съкрушено и смирено, благодатта непременно ще го посети и умът ще слезе и ще се съедини с него. Двете неща трябва да бъдат в синергия. Да не се противопоставят. Трябва да имаме съзнанието, че решението няма да бъде лесно. Българската църква наистина е изправена пред трудно решение, да запази мира във Вселенското православие, да отговори позитивно на нагласата на българския народ и разбира се, да подаде ръка на вярващия народ от Македония. Огромно бреме е легнало на плещите на нашия Св. Синод. Смятам, че всичко е в Божите ръце и ще се реши както Бог е промислил. Ние, православните християни, без значение кой в коя национална църква се намира, трябва да се молим, за да се изцели тази рана. Но за да се изцели, трябва да бъде обгрижвана с любов и търпение.
