Полемиките около религията и нейното бъдеще
Чрез вярата човекът твори себе си като цялостно човешко същество на основата на порива за сливане с идеала за човечност, въплътен в Бога – висшата реалност за човека. Чрез вярата човекът се добира до представата за предназначението си на този свят, до неизразимата другояче истина за този свят и затова във вярата и религията човек единствено стига до идеята за свобода, до самосъзнанието за свобода – определящо живота съгласно неговото предназначение. Това е налице в Христовата религия и във вярата в Христос – която затова се разбира и определя като религия на свободата.
Разпространеното и насаждано отношение към нея се опира върху няколко крайно опростени и елементарни представи, които могат да бъдат издирени в някои тук-там казани от Маркс и Ленин изречения, и особено в цялостната им враждебност към религията, стигаща особено у втория до някакъв сатанински бяс. На основата на това се опитваха “философски” да обосновават войнствуващата доктрина на т.нар. “научен атеизъм”, който достигна до открито мракобесие – каквото историята не познава.
Отломките от Марксовото схващане на религията, които се съдържат в упоменатата обременена представа, насаждана така усърдно, но и безуспешно, са следните. Първата е прословутото “религията е опиум за народа”, след това иде “обяснението”, че тя е “изопачено, илюзорно съзнание”, “извратено съзнание”, “масова психоза” или “народно умопомрачение”, дължащо се на невежеството и, накрая, “социална юзда”, измислена от богатите за бедните. Зад тези жалки твърдения стои, както ще видим, едно крещящо неразбиране на това, какво е религия. В случая не е безинтересен аспектът какво целеше тази представа, натрапваща като единствено “научен” атеизма – “най-вярното”, “най-правилното” отношение към религията, прокарвано дори с насилие (“аргумента на тоягата”, основен метод на превъзпитание, използуван от комунизма в изминалите времена). “Научният атеизъм”, подкрепян от милиционерски мероприятия, не постигна целите си, но нихилизмът по отношение на ценностите на вярата, който стоеше зад неговите изстъпления, доведе до катастрофални поражения за съзнанията, нравствеността и културата.
Затова фундаментът на тази представа е по-дълбок, той се свежда до неразбиране на вярата, пораждано от превратно схващания разум или по-скоро от едно преувеличено, неадекватно отношение към знанието.
(Попитах преди време един студент: “Има ли Бог?” и той, вероятно за да ме”подкупи”, без замисляне рече: “Разбира се – не!”. Попитах го защо мисли така, а той разтвори вдигнатите си ръце и рече: “Цялата наука убедително доказва, че Бог няма!”, а след това се ухили на моето неразбиране. Рекох му, че не разбирам как така науката доказва това, той нищо не каза, а после го попитах как може да асимилира например това: ако сега небето се отвори и Бог му изпрати една гръмотевица по главата за тия думи, то какво ще каже тогава, а той: “Няма такава опасност, на никого досега това не се е случило!”. Дори и да станело – “абстрактно погледнато” – то това щяло да бъде илюзия или мираж. Не можа да обясни обаче как науката доказвала, че Бог няма. Писах двойката на умния физик, той ме наклевети “там, където трябва”, но въпросът си стои: защо тия хора мислят така?)
“Доказано” било, че Бог не съществува. Можем ли да имаме знание по този въпрос? За мислещия човек въпросът е ясен: не може. Кант някога убедително доказа, че теоретическият разум се заплита в неразрешима антиномия, когато дръзне да съди по този въпрос, както и по някои други – за свободата, за безсмъртието, за безкрая. 3нание за това има ли Бог или няма Бог не можем да имаме – и тук нито една наука не ще ни помогне. Този въпрос е област на друга човешка способност, твърде различна от знаенето, и това е вярването, вярата. (виж 42). “Аз вярвам, че Бог съществува!” (или “Няма Бог!”) – това са непоклатими положения и тях нито един разсъдъчен или “разумен” аргумент не може да докосне. “Бог трябва да съществува, иначе целият морален ред ще пропадне!” – това е последното, което може да каже разума като аргумент за съществуването на Бога. Разумът и вярата са независими – това е доказано от поне десет века насам, но то не свидетелства нито за превъзходството на разума, нито за непълно-ценността на вярата.
Човешката душа притежава една уникална способност, изразяваща истинска и чиста човешка потребност – вярата. Абсолютният нихилизъм също е теология, чийто бог е Нищото. Няма човек, който да не вярва в нищо, той просто вярва в Нищото. Просветеният XVIII век измисли най-парадоксалната вяра – вярата в Разума – не отчитайки, че разумът не се нуждае от вяра. “Вярвам, защото е абсурдно!” – е изрекъл един мъдър човек преди толкова време и е прав. Робеспиер се опита да насади нов бог в съзнанието на хората – учредявайки култа към Върховното Разумно Същество – не подозирайки, че един от предикатите на “стария” Бог е не само разума, но и мъдростта. Ницше – върл Антихрист и най-голям приятел на “нашите” научни атеисти (но по-умен!) – вярваше в Свръхчовека, защото знаеше, че ако се вярва, че “Бог умря!”, следва – неумолимо – “Да живее Свръхчовека и неговия пророк Заратустра!” и… да се вярва в него. Той дори не се посвени да напише “нова библия”, която се оказа философско и художествено произведение, най-талантливо и красноречиво доказващо потребността от вяра за човека (81).
Маркс вярваше в теоретическата си Абстракция, като я наричаше “Идеал” на комуната и за да повярват на него, учреди една разсъдъчна митология – тази на комунизма – донесла толкова поражения на човешките същества и на човечността. Неговата “вяра” в абстракции доведе до възникването на едномерно съзнание, което чрез пропаганда и сила се опита да парализира волята и съзнанията на човешките същества; висшето, което комунизмът успя да постигне, е един не срещан по-рано нравствен нихилизъм и аморализъм.
Достоевски – православният християнски мислител – осъзнал антиномията на Кант, даде най-убедителните доказателства против съществуването на Бога – каквито нито един атеизъм не можа да измисли – защото не се боеше, че Бог може да бъде детрониран в човешките сърца. За благодарност “научните” атеисти, не разбрали го, го обявиха за “реакционер” и “мракобес” – вместо да са му признателни. Те тръгнаха от войнстващия материализъм на Ленин във всичките му ексцесии срещу религията, които самият той бесовски разпалваше – защото вярваше в “Гения” си, т.е. в болестта си.
Модерният екзистенциализъм вярваше в Свободата, а д-р З. Фройд – един умен атеист – предпочиташе да вярва в Нищото, преобличан от него в привлекателна научна форма. Впрочем и за Сартр Нищото е корен на свободата.
Затова едва ли има човек, който, ако не вярва в Бога, да не вярва поне в Доброто, Идеала, Справедливостта, Истината или – ако тези абстрактни ценности не удовлетворяват неговия “дух” – да не вярва в непосредствени неща като Секса, Храната, Виното. Какъвто е човекът – в това и вярва.
“Коварно” нещо е вярата – щом си човек, вярваш. Можеш да вярваш и да се прекланяш освен пред Идоли и Фикции и пред Властта, Парите, Успеха. Можеш да вярваш в Нищото, но не можеш да не вярваш в нищото и ако това някому се случи, то тогава изходът е самоубийството, но при него те чака озъбен Страхът (Кирилов, “Бесове”). Но щом повечето хора живеят, значи вярват. Но вяра ли е вярата в изброените абстракции и фикции? Истинската вяра не е ли само вярата в Бога?
И Достоевски, и Ницше, и модерният екзистенциализъм рефлектират върху кардиналната дилема, от която се определя, изглежда, вярата: “Свобода срещу Бога” или “Свобода с Бога”. Този въпрос не може да бъде отминат с мълчание от нито една сериозна философия на живота и от нито една философия на човека. Оставен на самия себе си, съвременният човек търси духовни опори, които да подкрепят вярата му в живота или вярата му в Бога, източникът на живота. Затова Хегел беше прав когато въстана против суетната свобода на “дадената сама по себе си субективност” (142, 2, 325) на романтиците. Но той не беше прав когато сметна, че тази самостойна субективност е преднамерена или е израз на “каприз” на незнаещи какво искат индивиди, “нямащи желание да изпълнят душата си със субстанциално съдържание” (там) и които, след като измачкат живота си като кърпа след ядене, са готови веднага да я захвърлят, т.е. да се самоубият. Същевременно той беше против онези, които подобно на Новалис се опитваха да се спасят като се вживяваха в субстанциалното на минали епохи – например като се “покатоличат” (дума, казана от Хегел – един неосъществен протестантски пастор). На Хегел му оставаше само да схване, че това е закономерен поврат на духа – и той на много места го мислеше тъкмо така, но по теоретични подбуди трябваше да го представя за “суетна субективност”. Всъщност се касае за разбиране на този стадий на самостойната субективност като висш стадий на духовната история, а той е и наша съвременност. Решението, което Хегел тогава предложи – единство на субективното и обективното в духа – е истинното, но то, бидейки диалектическо единство, не изключва противоречието, а го предполага. След Хегел вътрешните колизии на човешкия дух, на сама по себе си дадената субективност на човека се задълбочиха, довеждайки до големи опустошения “невиждана трагедия” (с последния израз Хегел определя краха на романтическите надежди, свързан с падането на Наполеон). Тази трагедия се мислеше тогава като крах на романтическия мироглед и ценности, като тържество на материализма и пошлостта. Но тази трагедия се изрази най-вече и в отношението на съвременния човек към вярата и религията. Това отношение е изпълнено с невиждани парадокси, пред които разсъдъкът немее. Религията не е “буржоазна отживелица”, нито парадигма само на Средновековието, тя е вечна духовна форма, която нищо друго не може да замени. Същото може да се каже и за вярата в Бога. Същевременно ясно е, че атеизмът, пък бил той и “научен”, точно по тази причина не можа и никога няма да създаде ценностна система: той няма корени в субстанциалното на човешката душа, а неговите “вери” са дупки в празното и екстаз от нищото, т.е. са само страст на плоската и нямаща понятие за себе си душа.
“Просветените” рационалисти вярваха в… Разума, а техните безбройни последователи днес вярват, кой знае защо, в Науката. Ако разбираха разума истински, те щяха да усетят, че разум и вяра не се отричат взаимно, а органически се допълват, съставяйки цялостната душа на развития човек. Разумът не се нуждае от вяра, но и вярата си има свой разум и своя логика. Вярата не е неразумна, както си представя разсъдъчното мислене, превръщащо своята ограниченост в мярка за всичко. Ирационалното може да бъде свръхрационално – да не забравяме това, макар то да не може да се докаже. В него може само да се вярва.
Шопенхауер, разбирайки тези неща, предпочете да ги отстрани с една вяра в Живота и Волята – с което постави началото на най-разпространената “религия” на XX век с многочислени тълпи поклонници, огромната част от които не си дава отчет в какво точно вярва. Защото тази вяра е успокоителна и упоителна. Но в края на своята велика книга Шопенхауер призна, че животът сам по себе си достига до своето отрицание, до отрицанието на волята за живот, която чрез квиетизма достига до резигнация. Затова той видя в квиетизма някакво подобие на спасение – Шопенхауер беше примерен ученик на Буда. Будизмът обаче също е особена религия…
Излиза, че вярата е нещо “най-реално” (Достоевски) и представлява една чисто човешка духовна потребност, а религията и атеизмът са две диаметрални форми на вярване. Какъвто е човекът, в това той и вярва: в Бога или в Нищото, в Битието или в Смъртта…
А какво е вярата?
Това е твърде сложен за рационално представяне въпрос, нуждаещ се от обширно специално изследване. Тук мога да кажа само следното, опирайки се на принципа на разбиране на духовните форми, който прилагам.
При изследването на този въпрос принципът е: вярата е синтетична духовна способност или феномен, израстващ на основата на познанието, оценяването и идеалното преобразуване на света, като при нея доминира тъкмо последното, здраво свързано с чувството, с ценността. Това не означава, че Бог като “предмет” на вярата е създаден от човека и от човешката вяра; то означава, че човекът създава вярата си в Бога, проправя своя път към Бога чрез вярата. Чрез вярата човекът твори себе си като цялостно човешко същество на основата на порива за сливане с идеала за човечност, въплътен в Бога – висшата реалност за човека. Чрез вярата човекът се добира до представата за предназначението си на този свят, до неизразимата другояче истина за този свят и затова във вярата и религията човек единствено стига до идеята за свобода, до самосъзнанието за свобода – определящо живота съгласно неговото предназначение. Това е налице в Христовата религия и във вярата в Христос – която затова се разбира и определя като религия на свободата.
Вярата се корени в изключително дълбинни структури на субективността на човешкото съществуване и на човешкия дух, които обективират структурите, резултат на сливането на трите коренни типа отношение на човека към света и към самия себе си. Тази синтетичност на трите човешки отношения в своята реалност не е нищо друго освен вяра в Бога.
Ясперс пише така: “Без вярата в Бога вярата в човека се превръща в презрение към човека, а като следствие на това – в загуба на уважението към човека като човек и, накрая, в равнодушно отношение към чуждия живот, използващо го като средство и унищожаващо го” (по 161: 51). Ето затова тези, които в XX век се заеха да детронират Бога и да изкоренят вярата в него – представяйки утопията си като “хуманизъм-комунизъм” – стигнаха неизбежно до най-голямото варварство спрямо човешките същества и тяхната свобода, което историята ще запомни.
