За апокалиптичното време и „апокалиптиците“

Нашето време е апокалиптично. Но кога то не е било апокалиптично? Още през апостолските времена християните са виждали съвременния им свят като демонично олицетворение и видима изява на злото. По време на кървавите гонения те сякаш с очите си съзерцавали сенките на Апокалипсиса и мрачните очертания на “звяра от бездната”, който иска да разкъса Църквата-Невеста Христова така, както лъвовете разкъсват християните в Колизеума. В събитията на световната история те предчувствали настъпването на скорошни катастрофи, и контурите на апокалиптичните картини се очертавали пред очите им все по-ярко и отчетливо. Апокалипсисът започнал от момента, в който Христос дошъл на земята. На остров Патмос св. Йоан Богослов съзерцавал онова, което е и което ще бъде.

Злото винаги е съществувало в света и нараства от поколение на поколение. То прилича на прииждаща река, която, издигайки се нагоре, си пробива път през бентовете и залива бреговете. Злото се концентрира в определени личности – врагове на християнството, които излизат на сцената на историята като предтечи на антихриста. Но съществува и сив, делничен апокалипсис – това е оскъдняването на любовта и вярата, това е развратът и лъжата, това е равнодушието и жестокостта, това е всекидневната борба на човека против човека, която отнема духовната радост и превръща живота в низ от дребни злодейства. Това е бавната и сякаш незабележима работа на тъмните сили, които приготвят идването на бъдещия звяр. В това отношение настоящето вече съдържа в себе си елементи на бъдещето и е негов предобраз.

Когато настъпва старостта, казват, че е близо краят на живота. Но колко ще продължи старостта? Никой не знае това. Може би тя ще се окаже по-продължителна от младите години. Слизането от планината отнема повече време от изкачването на нея. И днес, както и преди, християните усещат нарастващата сила на греха и оскъдняването на доброто – тази нравствена ентропия на света. Но времето, когато ще бъде прелистена последната страница на историята, не е известно. Господ е казал, че скоро ще дойде да съди живите и мъртвите, но в какви космически измерения са казани тези думи – това не знаем. В Откровението на Йоан Богослов пише, че са блажени онези, които четат тази книга – Апокалипсиса. Те са блажени, защото не се прехласват по съществуването на тази земя, защото са готови за изпитания; блажени, защото знаят за окончателното поражение на злото и победата на доброто. Но визията на Апокалипсиса не закрива от християните главната задача на техния живот – да се приготвят за смъртта и срещата с Христа, която ще се извърши независимо от сроковете на историята. Разкритието на бъдещето в Апокалипсиса ги кара да виждат апокалипсиса в собственото си сърце, където Христос се бори с антихриста, където демонът се мъчи да разруши храма на човешкото сърце, където самият човек се вижда ту в стана на светиите, ту в селищата на тъмните сили. Този вътрешен апокалипсис се е разкривал на подвижниците, и те са плачели за себе си, съзерцавайки и усещайки трагизма на света в своето собствено сърце.

Блаженият Августин пише: “Бог е направил повече от това да унищожи злото. Той е накарал самото зло да служи на доброто”. Но демонът като маймуна на Бога иска да направи от доброто зло, да превърне самото Откровение на Йоан Богослов в средство за фантазии и гадания на духовно неопитни и заслепени хора. Тъй е възникнал типът на “апокалиптика”, загърбил вътрешния духовен живот, занимаващ се с това да пресмята времето, когато ще дойде антихристът и ще настъпи краят на света, т.е. искащ да изтръгне онази тайна, която Христос е скрил от света. Той усърдно събира сведения за всякакви катастрофи, изрязва от списания и вестници съобщения за наводнения, изригвания на вулкани и т.н. На слушателите си говори с някакъв тържествуващ тон: “Ето, отворила се е озоновата дупка и всички ще измрат от радиацията; чухте ли новината, че идва астероид, който ще се сблъска със Земята? Ще има взрив, който ще унищожи човечеството, а ако той падне в океана, ще се надигнат вълни, които ще залеят цялата земна повърхност както по времето на Потопа”. Същевременно той гледа заобикалящите го хора с някакво тържество, нелишено от чувство за собствена значимост, сякаш е удържал голяма победа. В главата му и на устата му са постоянно “пророчества” и “видения” на всевъзможни “старци” за края на света и той смята, че всичко в тях вече се изпълнява; прави някакви уравнения и твърди, че антихристът вече е в света, но ще се яви открито след една или две години.

Ако такъв “апокалиптик” става свещеникът, то вътрешният духовен живот постепенно замира в паството му. Енориашите му започват да мислят повече за това какви катастрофи заплашват света, отколкото за благодатта в сърцата си, без която човек става антихрист за самия себе си. По време на беседите на такива пастири с техните чеда атмосферата става наелектризирана. Всички чакат от своя духовен отец откровения за края на света, както по време на спиритическите сеанси чакат отговор от медиумите, викащи духове. Въпреки че тези предсказания общо взето никога не се изпълняват, хората се стараят да не забелязват това или да го обясняват с грешка в пресмятанията. В такива общности не се занимават с молитвен труд, не служат на бедните и нещастните, не четат книги за духовния живот; там липсва онази духовна светлина и топлина, която стопля човешкото сърце. Там владее само атмосферата на страха. Тези хора забравят за спасителния Божи промисъл, за обещанието на Христос да запази от портите адови своята Църква. Вместо поздрав те си казват един на друг: “Хей, чухте ли еди-коя си новина? Разбрахте ли за еди-кое си произшествие? Значи скоро ще настъпи краят на света!” Същевременно тези хора се усещат като някакви пророци на последното време и смятат, че извършват особено важна мисия.

Апокалипсисът на Йоан Богослов е написан с огнен език, сякаш е изтъкан от мълнии. Той е оръжие срещу забравата и нехайството. Той не дава на човешкото сърце да застине в леност, но същевременно за гордите и неразкаяни души се е превърнал в меч, с който те раняват самите себе си.

Апокалипсисът е не толкова реквием за погиващия свят, колкото химн на Новия Йерусалим, слизащ от небесата. Древните християни са чакали края на света като избавление от страданията, като преход към истинския живот.

Съвременните апокалиптици говорят за края на света като за неминуема катастрофа. Какво ще стане след това – слабо ги интересува; зад поваления Вавилон те не виждат Небесния Йерусалим. Запитайте един такъв апокалиптик: “Как се готвиш за пришествието Христово, молиш ли се, прекарваш ли живота си в покаяние, служиш ли всеотдайно на ближните с любов?” – Той ще отговори: “Да, чух, че антихристът вече е роден и скоро ще дойде на власт; той ще чипира хората и това ще е неговият печат. Длъжен съм да предупредя всички за това”. Ако му кажете, че трябва не само да отхвърли печата на антихриста, но и да приеме печата на Христа – знамето, пред което херувимът, пазещ портите на рая, сваля огненото си оръжие, Името Христово, запечатано в сърцето, апокалиптикът ще отговори: “Аз не знам нищо за тези неща, но мога да обясня какво означава числото на звяра!”

Апокалипсисът е бил любима книга на св. Филарет Московски – един от най-прозорливите умове на своето време. От него той черпел сили за борбата си за православието, която водел в течение на десетки години. Но за хора страстни и горди опитите да проникнат в тайните на историята могат да бъдат опасни. Те могат да ги докарат до духовна заблуда и прелест или най-малкото да отклонят вниманието им от най-главното – вътрешния живот.

Не трябва да забравяме, че срещата с Христос ще се извърши не само в деня на второто пришествие, но и след смъртта, неизбежна за всеки човек. И за тази среща трябва да се готви през целия си живот всеки християнин. | Karelin-r.ru

Превод: Андрей Романов