Православни, но без „фанатизъм“
Всяко масово допитване сочи, че повечето руснаци считат себе си за православни. Само че на практика свещениците виждат в храмовете повечето от тези хора около три пъти годишно. Успяват ли при тези кратки срещи с тях да им разкажат достатъчно за Христос? Какво е потребно да кажем на християнина по време на изповед, за дойде той поне още веднъж?
„Да чукнем на дърво“
Всички ние живеем в един митологизиран свят. Огромният брой митове са нещо, което се тиражира и разпространява подобно на неудържима морска вълна. Един положителен мит от подобен характер се гради на социологическите данни, според които над 80% от населението на страната ни е православно.
От позицията на чисто социологическите принципи това е факт, защото цифрите се базират на отговорите на многобройните участници на конкретни въпроси. Но ако се вгледаме по-обстойно в резултатите от статистиката, ще се окаже, че от същите тези 80% по-голямата част от тях вярват в поличби, чукат на дърво, плюят през рамо против уроки, страхуват се да подават пари през прага, четат хороскопи – все неща, несъвместими с вярата в Христа.
С други думи, над 80% от населението на страната са хора, кръстени в православната вяра, но невъцърковени, нямащи редовна молитвена практика, нито редовно участие в тайнствата на Църквата. Дори и при това положение те със сигурност считат себе си за вярващи и свързват своите религиозни убеждения с Православието.
Повечето от тези хора влизат в храм по няколко пъти в годината, а някои от тях – по няколко пъти в живота си (кръщение – венчание – опело), попадайки по такъв начин в числото на случайно приходящите християни. А за нас – имам предвид духовенството и енориашите – е важно да не пропускаме тези моменти на тяхното появяване и да се стараем не просто да им продадем свещичка, а да им разкажем за Христос и Неговите тайнства.
Извън наказателния кодекс
Обикновено такива хора се придържат стриктно към обредността, знаят къде да поставят свещ, а също така задължително съхраняват в домовете си шишенце светена вода. Те свързват понятието „грях“ най-вече с тежки престъпления: убийство, кражба и други подобни. Именно заради това трябва да им обясним, че делението на греховете на смъртни и не чак толкова тежки е нещо условно. Ако някой цял живот краде, а друг постоянно осъжда ближните, и двамата ще погубят душата си, ако не се покаят, при все че от позицията на наказателния кодекс тяхната вина е неравностойна. В тази посока понякога е потребно търпение и даже смирение, защото се налага едно и също нещо да го обясняваме многократно на някого.
Например, един ден на изповед идва една жена. Отначало изброява множество „дребни“ грехове: нанасяне на обиди, чувство на завист и други подобни. Между останалите неща се промъква и фразата: „Отдавна не съм ходила на църква.“ Аз я питам колко отдавна – месец-два? Тя ми отвръща: „Двадесет години.“ Ау! Ето откъде трябваше да започне! Наложи се да накарам другите вярващи доста да почакат, докато поговоря по-дълго с нея…
Спомням си и друг пример: един мъж редовно идваше на изповед, но просто мълчеше, изчаквайки да стигна до прочитане на необходимата молитва. При всичките ми допитвания и предположения дали не е съгрешил в едни или други обстоятелства, той отрицателно клатеше глава. И единствено когато накрая изразих хипотезата, че навярно вече е достигнал святост и затова може би вече не е нужно да идва на изповед, това го накара да си припомни „дребни“, „незначителни“ грехове.
Маслото – повод за униние
По време на изповед често ми се случва да слушам от новопосветените в християнската практика думата „давам“ – хората просят от Бога да им дава здраве, щастие, благополучие. И в известен смисъл в това няма нищо лошо, ако не създаваха впечатление за прекомерно потребителско отношение към Господа. В крайна сметка на изповед е потребно да се говори не толкова за глагола „давам“, а най-вече за съвършено друг: „прости“.
Мнозина от нас са склонни да говорят за всичко друго, но не и за душата си. Например, идва една жена и тръгва да разказва за болката си от свой страшен грях. Оказва се, че в деня преди да се причасти изяла една лъжица картофено пюре и едва след това научила, че в него имало растително масло. Ето до каква степен на душевно окаменяване можем да стигнем и да изопачим смисъла на покаянието: да превърнем капка растително масло в повод да изпаднем в униние?!
Налице е впечатляващата готовност да се каем за най-нелепи неща. Рядко обаче се случва да чуеш, че някой се кае за неверието на собствените си деца, за незнанието им относно вярата и учението на Църквата.
Друг проблем, с който често се сблъскват пастирите, граждански брак без църковно благословение. Нека си даваме сметка, че и тези хора имат потребност от подкрепа и разбиране. Не бива да оправдаваме този тип съжителство, но не можем да ги лишаваме от полезно общение с пастирите и посещаване на богослуженията.
Преди време в едно интервю архиепископ Пантелеймон Орловски (сегашният митрополит Красноярски) каза за подобен тип съжителство следното: „Всеки от тези случаи трябва да бъде разглеждан самостоятелно. В подобен тип съжителство някои партньори живеят във вярност един към друг, раждат деца, поддържат общо домакинство, споделят своите радости и скърби като истински съпрузи.“ И ако единият от двамата избере да се обърне към Бога, тогава е потребно да му се окаже помощ, не да му се поставя категорично условие: или храмът, или неговата половинка, която все още не е готова да встъпи в подобен тип узаконяване на отношенията. Ами ако изведнъж реши да предпочете нея? Трябва да му се даде възможност постепенно да стигне до осъзнаване на своя грях и да вложи усилия да промени положението.
Без „фанатизъм“
За онези, които са решили за първи път да дойдат в храма, вярата нерядко се явява остатък от миналото, добра и благочестива традиция, която трябва да се следва без прекомерно задълбочаване. „Без фанатизъм“, както чуваме понякога самите те да определят вярата си.
Те приемат с удивление факта, че съществуват вярващи християни, които ходят на църква не само на Великден, но по 2-3 пъти седмично, спазват постите и приемат Евангелието не като значим паметник на световната литература, а като Книга, според която човек трябва в действителност да води живота си.
След като станах свещеник, една моя позната няколко години поред при всяка наша среща ме питаше как се справям и дали вече не съм си сменил работата, възприемайки свещеническото ми служение в Църквата като пореден етап от биографията ми, пазейки спомен за моите предишни промени на работното място в различни издателски екипи. На нея й беше трудно да осъзнае, че вярата, служението на Бога може да бъде безусловен и окончателен избор на човека.
Нашата цел пред онези, които прекрачват за първи път прага на храма, е да им разкрием красотата на православната вяра, нейната жива мощ и спасителна сила. | www.pravmir.ru
Статията е публикувана със съкращения
Превод: Анжела Петрова
