Прозорец към небето
Запалвате свещичка, „поръчвате“ молитва, стоите на богослужението докрай… А поради каква причина вършите това? Могат ли всички да дадат отговор на този въпрос? Защо придържането към външната обвивка се оказва по-важно от вътрешното съдържание? По този въпрос размишлява протойерей Димитрий Климов, председател на съборния катедрален храм „Св. Николай Чудотворец“ в руския град Калач.
Обредността като преграда между Бога и човека
Колкото и да е странно, в наши дни много обреди се оказват препятствие в отношенията между човека и Бога, истинска стена. А всъщност трябва да бъде обратното – те да се явяват подпомагащо средство. Но понякога сме склонни да мислим, че любовта към Бога не изисква задължително да Му отдаваме живота си, достатъчно е просто да извършим един или друг ритуал: да направим освещаване на дома си, на колата, на кръстчето, което носим на врата си, да се погрижим за нечие опело, да помогнем за кръщението на някого, да се изповядаме, „да останем докрай на службата“. Изпълняваме ли това, значи всичко вече ни е наред.
Само че обредът трябва да послужи като прозорец, през който да виждаме Бога по-ясно, а не като преграда, която Го закрива от погледа ни. Но понякога се получава така, че тъкмо придържането към външната страна на обредите ни държи на разстояние от Бога.
„Да запалиш свещичка“ – това действие нерядко заменя молитвата. Веднъж, в дните на една зимна поледица, в храма влиза мъж и с видимо развълнувано изражение заявява: „Отче, Бог ме избави от смъртта. Тръгнах да изпреварвам, а насреща ми – камаз*. Челен удар. И изведнъж аз буквално изхвърчах изпод камаза. Трябва непременно да благодаря на Бога.“ Изтича до църковното магазинче, купи огромна свещ и се втурна към храма да благодари на Бога, и то цели три минути!
Свещта се е превърнала в нещо като заместител на молитвите… И забравяме, че в ранни времена запалването на свещ е било, първо, с практическо предназначение – потребна е била нейната светлина върху иконата, за да се изчете молитвата. Второ, още от ранни времена тя е била символ на пламенното отношение на човешката душа към Бога. Когато не знаем тези и ред друг неща, ние влагаме във формата свое съдържание. Примерно, решаваме, че за Бога свещта е по-потребна, отколкото нашите молитви и нашето любящо, благодарно сърце. По такъв начин си правим заключението, че сме извършили някакво много съществено духовно дело.
И на църковната служба идваме, за „да останем докрай“, а където е нужно да се покланяме, да свеждаме глава и да притихваме. Точно какъв смисъл е вложен в извършването на тези неща, не съзнаваме. И никакви радикални нововъведения няма да накарат човек да стигне до подобен род познание, ако сам той не пожелае да вложи усилие и да започне да вниква в смисъла, а най-главното – да отвори сърцето си.
Принципът на сапунения мехур
Думата „обред“ е свързана с идеята за установен ред, подредба. Тоест ние обгръщаме дадено съдържание с определена подредба, обвиваме го в някакво покритие. В този смисъл външна обвивка на съдържанието се явяват молитвените слова, които четем или слушаме, действията на свещеника по време на богослужението: прекадяване, поръсване със светена вода, помазване с елей или изчитане молитва над главата на каещ се човек… А съдържанието само по себе си не е така осезаемо за нашите сетива, то е непостижимо. Тайнство.
В ранни времена много от тези неща са били практикувани тайно от останалите, за да не се допускат случаи, при които човек, непричастен към Христовата вяра, да си позволи да наруши светостта на извършваното. Съществувала е опасността езичниците, също както комсомолците от ХХ век, да нарушат празника, да поругаят случващото се в храма и да се надсмеят на присъстващите там.
В наши дни по-правилно е да тълкуваме думата „тайнство“ като тайнствено действие на Бога в човешката душа. И точно такива по своята същност се явяват обредите, свещенодействията. Те не зависят от това дали свещеникът е прочел молитвите с отчетлив глас или ги е измърморил под носа си и никой нищо не е разбрал. В този случай става дума за форма. Те не зависят също така и от това дали свещеникът е в красиви одежди или най-обикновени, застарели и протрити. Същността не зависи и от вида на храма: богато украсен, позлатен или най-обикновен селски храм.
Съдържанието зависи повече от самия човек. От това с каква нагласа на сърцето е дошъл, готов ли е за приемане на благодатта Божия чрез смирение, покаяние и искрена вяра в Бога. Тогава стигаме до чудото. Тогава съдържанието влияе и действа върху него. Ако ли обаче човек подхожда със затворено сърце, ще остане единствено формата. Красива, преливаща с всички цветове на дъгата, подобно на въздушен мехур. Въздушният мехур – това е просто тържество на формата над съдържанието.
Всичко е красиво и сякаш добре изпълнено. Но случи ли се някое изкушение, изпитание да докосне този балон, дори и съвсем леко, той се пука. Човек наглед си остава същият, но всъщност вече не е участник в тайнството. Вгледайте се в живота на номиналния християнин, приел кръщение, и онзи, който не е бил кръстен. В какво се състои така съществената разлика? Ами… в нищо, и там е проблемът. Кръстеният номинален християнин така и не е приел на практика тази благодат – всичко е било само един въздушен мехур, само форма.
Символът добива смисъл, когато имаме познание за него
В хода на вековете формата на нашите богослужения, на нашите тайнства се е изменяла. Дори в течение на годините продължава да се мени. Вече сами виждаме как се изменя богослужението. И в това няма нищо страшно. Формата се явява символичен език и също трябва да бъде подходяща за възприемане. А символът е това, което вижда в него човекът, който го е създал, а също и човекът, който го възприема. Ако, примерно, знаем какво е християнство и видим кръст в някой дом, ние ще разберем, отчитайки смисъла на този символ, че домът е свързан по някакъв начин с християнството. За човек, който няма понятие относно вярата в Христа, кръстът представлява само две кръстосани пръчки, нищо повече.
Тоест символът добива смисъл само когато възприемащият обект има познание за него.
Но в християнското богослужение ние така и не успяваме да разчетем твърде много символи. И в случая причината не е в това, че църковната служба е останала същата, каквато е била преди повече от хилядолетие. Богослужението в познатата ни днес форма е отпреди 100–200 години.
Формата се мени, но съдържанието остава неизменно
Църквата винаги леко забавя този процес на промени и реформации. И постъпва съвсем правилно. Това е вид здравословен консерватизъм. Защото тръгнеш ли да бъдеш начело в този процес, то несъмнено ще се увлечеш с толкова неудържимо ускоряване, че в кризисен момент последният вагон ще се стовари върху главата ти. Но промените са неизбежни. Те винаги са били и продължават да бъдат част от реалността. Както по отношение на свещеническите одежди, така и в езиковата форма на изразяване, в църковната архитектура – според мен вече е очевидно за всички, че строим храмовете съвсем не по същия начин както преди.
Формата се мени. Съдържанието обаче задължително остава същото. Съдържанието – това е благодатта Божия, Духът Божи, Който трябва да изпълни човека, ако човек сам пожелае това. | www.pravmir.ru
* Руска марка камиони.
Превод: Анжела Петрова
