Проф. Веселин Конатар: В ход е „операция под прикритие“ срещу Православието

Народът, вдигнал се единодушно в защита на светините си в Черна гора, внезапно възродилата се сила на Православната църква, броят на участниците във всенародните литии и молитви, невиждан досега в православните страни – всички тези неща поставиха пред световната православна общност въпроси от критична важност: дали и как можем да браним националния си идентитет и православната си вяра в съвременния дълбоко антихристиянски свят. Събитията оставят впечатлението, че присъстваме при мащабен сблъсък между доброто и злото. Колкото и изкусни да са онези, които дърпат конците на световната политика, колкото и майсторски да е замислена тяхната “Голяма игра”, историята отново се оказа непредвидима – сценарият очевидно върви не по начертания план.  

Какво стои зад случващото се на повърхността и какви са възможните сценарии –беседваме за това с проф. д-р Веселин Конатар, преподавател във Факултета за европейски правно-политически изследвания в Университета на Нови Сад, Сърбия. Като специалист по въпросите на правото и сигурността, нашият събеседник е работил години наред по проблемите на религията в днешния свят, геополитиката, действията на тайните служби и влиянието им върху международните отношения.

Проф. Конатар, непосредственият повод за нашия разговор е приемането на т. нар. закон за свободата на съвестта в Черна гора, който изкара хиляди гневни хора на улиците. Защо и как се стигна до всичко това?

Да се отговори на Вашия въпрос не е нещо елементарно – изисква се един по-мащабен анализ, защото става дума за проблем, надхвърлящ границите на Черна гора. Ето защо всяко разглеждане на текущите събития в тази страна е невъзможно без поставянето им в широк геополитически контекст. Епизодичната визия, а събитията в Черна гора са само епизод от “Голямата игра”, която се води против православието, не дава възможност да се проникне в същината на глобалните процеси, в които е въвлечена Черна гора.

Искате да кажете, че това е атака срещу православието като цяло?

Да, точно така. Черна гора е просто поредната страна, в която православието е подложено на удар. Такава оценка днес може да се чуе от много водачи на православните църкви. Православието от много векове, още от времето на Голямата схизма и кръстоносните походи, е било “кост в гърлото” на Запада.

Че и днес нищо не се е променило, показва неотдавнашното изказване на шведския дипломат Карл Билд, който заяви: “Православието е главната опасност за западната цивилизация… Новата антизападна и антидекадентна линия на страни като Русия се основава дълбоко върху консервативни православни идеи”. Такива изказвания от страна на водещи западни политици и институции могат да се чуят често – като започнем от известното твърдение на американския геополитически стратег Збигнев Бжежински, че “след падането на комунизма православието е враг  номер едно”, та до резолюцията на Европейския парламент  от 23 ноември 2016 г., където Православната църква беше включена в списъка на “агентите на Кремъл”. Това отношение не е възникнало днес, то има дълбоки корени в миналото. Разликата е само в това, че през отминалите векове кръстоносните походи срещу православието са били планирани и водени от един център – Ватикана, докато днес в тази световна шахматна игра участват и други играчи.

Какво имате предвид?

Военно-политическата и икономическа мощ на САЩ отдавна е използвана за глобално влияние и натиск също и в културната сфера. Световните религии са упорито подронвани и ерозирани чрез агресивно подтискане на традиционните общочовешки ценности – семейството, традиционния полов морал, вярата, патриотизма, ценностите на националния суверенитет и националната държава. Целта е създаването на “свят без граници”, а очевидно и без религии и нации, който лесно може да бъде управляван от един център. Масовата култура и потребителското общество са създали нов тип човек без корени и без Бог – едно съвсем повърхностно, а в същината си и празно същество, чийто светоглед и поведение са несъвместими не само с християнските морални стандарти, но до голяма степен и с хилядолетните ценности на човечеството.

Масовото съзнание, формирано по този начин, изхвърля всичко, което не се побира в неговите стереотипи и комерсиални стандарти – включително и религията. Върви се към тотално унищожение на традиционните ценности, като крайната цел очевидно е пълното освобождаване от всички ограничения, които “тоталитарната” религия и морал налагат върху неограниченото вилнеене на човешките страсти и нагони.

Какви са тези нови ценности на този нов човек, които ни налагат?

Това са парите като върховна ценност – всичко се купува и всичко се продава; общество на хора без свое лице, без индивидуалност, емпатия, привързаност към родината, корените, вярата; хора, които Зигмунт Бауман нарича “пасивни наблюдатели”, наблюдаващи злото, но не правещи нищо, за да му попречат; индивиди, които живеят изключително заради удоволствията в този живот и свободната реализация на своите нагони. Ето защо не са учудващи думите на иначе либералния папа Франциск, който каза пред в. Монд на 21 декември 2019 г., че “християнският свят вече не съществува”. Не е много по-различна и оценката на Черногорския митрополит Амфилохий, който описа духовното състояние на Европа по следния начин: “Днес имаме тъжното чувство, че Европа се е превърнала в Европа на Юда, защото предава активно и агресивно Христа Бога. И ние сме се повлекли точно след тази безбожна Европа, жадувайки, както изглежда, за компанията и приятелството на Юда Предателя”. Впрочем, думите на тези двама църковни йерарси сякаш дословно повтарят онова, което преди повече от век бе написал великият Достоевски: “Европа отдавна вече не е християнска, само се страхува да го признае. Европа е гробище за духа”.

Какво може да направи религията в един такъв свят? В рамките на “пазарната логика” вече се говори и за “пазар на религиите”…

Процесът на комерсиализацията на религията е описан много добре от директора на Института по култура, религия и международни отношения на Бостънския университет, Питър Бъргър, в статията му “Религиозният плурализъм и плуралистичният век”.

Бъргър констатира, че т.нар. религиозен плурализъм фактически означава формирането на свободен “пазар на религиите”, на който вярата е стока като всяка друга, тя трябва да се “пласира” и рекламира в рамките на съвременните маркетингови стратегии, т.е. че религиите вече не могат да разчитат на съществуването на традиционни религиозни култури и общности от традиционни последователи, а трябва да се борят за тях на “религиозния пазар”.

Традиционните религии в съвременния свят са подложени на натиск. За да оцелее, Римокатолическата църква, например, е тръгнала отдавна по пътя на приспособяването към либералните стандарти на съвременното общество. За това допринесе климатът, създаден в следвоенния Ватикан, в който властта на старите аристократични италиански родове, избирали от много векове папите от своите редици, си отива, измествана все повече от влиянието на богатите и влиятелните кардинали от американските диоцези. Сега вече знаем, че в резултат на операцията на американските тайни служби, наречена “Ватиканска пролет”, бе извършен задкулисен държавен преврат – консервативният папа Бенедикт XVI бе свален и заместен с ултралибералния Франциск. Но в момента атаката от католицизма се пренася върху православието, което очевидно се възприема от “господарите на света” като главна опасност за тяхната власт.

Какво точно в православния свят пречи на победата на “новия морал”?

Самата Православна църква! А също и традиционното православно семейство, тази “малка църква”, която е кост в гърлото на идеолозите на “новия морал”. Хората, които биха искали да го унищожат, го нападат като нещо “остаряло” и “ретроградно”. Вместо общочовешката и разбираема за всички дума “пол” ни натрапват фамозното“джендър”; създаването на здраво семейство, раждането и възпитаването на деца като традиционна цел на половете се оценява като “завръщане към тоталитаризма”, докато еднополовите бракове и свободният като при животните безконтролен секс се рекламират като “модерност” и “свобода”. Това са ключовите причини, поради които православието като “тоталитарна идеология” е опасно за западните глобалисти и мразено от тях.

Много хора смятат, че се работи целенасочено и планирано за създаването на разкол в православния свят. Така ли е в действителност?

Синхронизираността и планомерността на антицърковните кампании в редица православни страни, фактът, че техен обект и цел отдавна са вече не отделни църковни йерарси, а самата Църква като институция, с ясното намерение тя да бъде дискредитирана и разрушена отвътре, говори за това, че в момента са подклаждани своеобразни “цветни революции” в православните поместни църкви. Точно такъв извод може да се направи от анализа на кризата между поместните църкви и технологиите, с които е предизвикана тя.

Виждаме, че Константинополската, Еладската и Александрийската църкви са признали автокефалията на т. нар. Православна църква на Украина. Каква е причината за това?

Много бързо след приемането на Гърция в Европейския съюз натискът върху православната църква в тази страна се засили. Антицърковната кампания започна някъде през януари 2005 г. чрез синхронизирани атаки от страна на почти всички значими гръцки медии. Оставаме с впечатлението, че по даден знак е започнала една предварително планирана акция с искания за отделяне на църквата от държавата, ограничаване на нейното влияние, орязване на данъчните облекчения и други нейни привилегии и т.н. По същество оттогава в тази традиционно православна страна започна истинска информационно-психологическа война срещу православието, в която се действа по следния начин: първо наяве се изкарват определено количество компромати, а след това те се използват за раздухване на масова медийна истерия. С оглед на почти тоталната мобилизация на най-големите гръцки телевизии и вестници срещу църквата никакви позитивни про-църковни информации и изказвания в защита на църквата в публичното пространство фактически не бяха възможни.

Смисълът на информационната кампания срещу църквата и безкрайните обвинения за злоупотреби беше да се дискредитира аскетичната същност на православието и да се подрони неговият морален авторитет. Вестник Ортодоксос типос от 25 март  2005 г. описва ситуацията така: “На нас, православните, вече не е позволено да говорим за традиции, корени, вяра, нация, за съпротива срещу агресивното обезличаване на нашия народ и западната глобализация…”. Текстът поставя въпроса – има ли изобщо църквата право да участва активно в обществения живот или трябва да се самозаключи в “православно гето”? За организаторите на кампанията тогава беше изключително важно да дискредитират водача на Еладската църква архиепископ Христодул, да предизвикат вътрешни конфликти между църковните йерарси и да допринесат за създаването на враждуващи вътрешноцърковни групировки и кланове.

До каква степен православието в днешна Гърция е маргинализирано говори фактът, че в тази страна, в която православието е все още се смята за държавна религия, от училищата е изхвърлено вероучението, православните символи са изхвърлени от държавните институции, приет е закон за еднополовите бракове, премиерът отказа да положи клетва върху Библията, а се очаква и много скоро в страната, смятана доскоро за крепост на християнството, да бъде регистрирана сатанистката църква.

Интересно е, че същите предложения се чуват и в Черна гора…

Да, например представителят на управляващата партия Никола Мартинович говори за възможността църквите и манастирите в Черна гора да бъдат превърнати в хотели и почивни бази, а черногорският академик Радован Радонич в интервю за подгоричкия вестник Победа казва: “Бъдещето на Черна гора и Черногорската православна църква е нулево, ако в църковните обекти се запази днешният персонален състав… При всички случаи Черна гора би трябвало, в духа на християнското милосърдие, да подкани гостите от СПЦ да ни напуснат мирно, тихо и колкото се може по-скоро, ако не искат да си имат работа с правосъдните органи по обвинения в агресия и държавна измяна. А от наказанието за това няма да ги спаси нито Вселенският патриарх, нито Бог, нито Русия”.

Да се върнем към Еладската православна църква. Кога се засили натискът срещу нея?

През 2015 г. се забелязваше известно сближаване между Русия и Гърция, отделни гръцки медии заговориха дори за евентуално напускане на НАТО, и реакцията не се забави. Новият американски посланик Джефри Пайът пристигна в Атина от Киев, където бе един от организаторите на “евромайдана”. Пайът стана чест гост на йерарсите на Еладската църква и Вселенската патриаршия, започна да ходи и в Света Гора, особено във Ватопедския манастир, където обработваше усилено монашеското братство.

Като резултат от совалките му до Ватопедския манастир през октомври 2018 г. за Вашингтон замина игуменът на Ватопед, влиятелният архимандрит Ефрем, за да се срещне там с представителя на Държавния департамент Юджин Фишъл, с Арън Мичъл, помощника на държавния секретар за Евразия, Джордж Кент, заместник-помощник на държавния секретар на САЩ за Европа, и други официални лица.

Както бе съобщено в медиите, представителите на Държавния департамент на САЩ са проявили особен интерес към руското присъствие на Атон и влиянието на Руската православна църква върху светогорското монашество. Много скоро след това визовият режим за руските духовници, желаещи да посетят Света Гора, беше затегнат, а оповестеното по-рано становище на Светия Синод на Еладската църква за въздържание по украинския църковен въпрос бе след визитата на американския държавен секретар Майкъл Помпео в Атина и срещата му с гръцкия архиепископ бе рязко променено.

Последва признание на украинските разколници, което предизвика протести от страна на мнозина епископи, свещеници, монаси, богослови и голяма част от вярващия народ, дела, заведени в гръцките съдилища за нарушаване на гръцките закони и устава на Еладската църква, както и прекъсване на евхаристийното общение с Руската православна църква.

Както и Еладската църква, Александрийската патриаршия, в която повечето свещенослужители са етнически гърци, бе също сериозно дестабилизирана от решението на патриарх Теодор, който без съгласието на Синода побърза да признае украинските разколници. Очевидно близостта с Еладската църква и Вселенския патриарх са били решаващи за тази крачка, но влияние очевидно са оказали и настойчивите совалки на американски и гръцки дипломати през последните месеци. Така се стигна до това странно решение, противоречащо на всички предишни изказвания на патриарх Теодор по украинския църковен въпрос и обещанията му, дадени на каноничната Украинска православна църква по време на последното му посещение в Украйна през септември 2018 г.

Опасни вътрешни конфликти и разделения разкъсват не само църквите, които признаха украинските разколници. В момента се извършва дестабилизация на Грузинската православна църква и Арменската апостолска църква, обявени за “руски агенти”. Тук е и древната Антиохийска патриаршия, заемаща трето място в диптиха.

В един от своите броеве в началото на 2019 г. ливанският вестник Al–Akhbar, анализирайки ситуацията сред близкоизточните християни, стига до извода, че Западът се готви да раздроби по украинския сценарий една от най-старите поместни православни църкви – Антиохийската. Става дума за назряващ разкол между църквите на Ливан и Сирия – страна, която според американците се намира под прекалено силно руско влияние. За желанието на САЩ да предизвика разкол в Антиохийската църква и възможното даване на автокефалия на Ливанската митрополия спомена в едно свое изказване и сирийският президент.

Като стана дума за това, интересна е реакцията, последвала веднага след отказа на Антиохийския патриарх Йоан да признае украинските разколници. Украинският посланик в Ливан публикува в британския вестник Дейли стар текст, в който нарича Ливанската митрополия “символ на свободата”, който според него е подложен на дискриминация от страна на “по-силния съсед”, и изразява надежда, че Ливанската църква ще подкрепи независимата Украинска църква. В този контекст на усилията за осуетяване на негативния развой на събитията в Антиохийската църква трябва да се разглежда и посещението на руския президент и неговия сирийски колега в Антиохийската патриаршия в самото начало на 2020 г.

За да засили натиска срещу Грузинската православна църква, американският дипломат Арън Мичъл в течение на последните пет месеца посети Грузия два пъти, като заяви с недвусмислена заплаха: “Грузинската православна църква е проводник на руско влияние. Трябва да имаме предвид, че онази част от населението, която живее извън градовете, има по-малък достъп до социалните мрежи и е по-податлива за внушенията, изхождащи от представителите на Грузинската православна църква – индиректен инструмент на руското влияние”. Едва ли е изненадващо, че в САЩ и изобщо на Запад, както пише в. Ню Йорк Таймс, господства твърдото убеждение, че Грузинската православна църква “има дълбоко задкулисно влияние върху политическия живот на страната”, а патриарх Илия II “пропагандира идеята за подобряване на отношенията с Русия и отхвърля западните ценности и сексуалните свободи”.

За стъпките, които Държавният департамент на САЩ смята да предприеме в един по-продължителен времеви интервал, говори “Меморандумът за религиозните свободи” от 15 август 2017 г.  Както съобщава Би Би Си, за да бъде неутрализиран скептицизмът, който съществува в Грузия спрямо евроатлантическото бъдеще на страната, предвижда се Грузинската православна църква да бъде поставена в епицентъра на регионална хибридна война, както и да се изобличава и осуетява дейността на онези грузински духовници, които се отнасят положително към Московската патриаршия. Според вече изпробвания сценарий, чрез първата “независима” телевизия “Рустави 2” (която през 2003 г. беше едно от най-важните оръдия на опозиционните сили и подстрекател на т. нар. “революция на розите”) Грузинската църква бе обвинена в корупция, имотни спекулации, хомосексуализъм, педофилия и содомия при висшите църковни йерарси и т.н. – с една дума, върху нея се изля цялата помия, която една озверяла медийна глутница може да излее върху набелязаната жертва. И все пак, въпреки всички усилия за нейното дискредитиране, по данни на грузинския Национален институт за демокрация (NDI) Грузинската православна църква продължава да бъде институцията, на която населението вярва най-много, а патриарх Илия е неприкосновен авторитет в Грузия, духовен водач и баща на нацията.

В този контекст трябва да се посочи и още едно интересно обстоятелство: в Грузия по данни на Ватикана има 112 хиляди католици – 2,7 на сто от населението на страната. Около 20 хиляди от тях са арменци, привърженици на Арменската католическа църква. По време на своята визита в Грузия през 2016 г. папа Франциск отслужи публична меса пред около 3 хиляди души. За голяма изненада на Ватикана на месата не присъстваха представители на Грузинската православна църква. Грузинската патриаршия отказа да изпрати делегация на месата, като заяви, че православните християни по канон не могат да се молят заедно с друговерци. Интересно е, че същото се случи през 2018 г. в България – българският Синод отказа да се моли заедно с папата, за което беше награден с тотален вой от страна на либералните медии и с обвинения, че е “агент на Кремъл”. Виждаме как една и съща антицърковна и антиправославна медийна стратегия се използва навсякъде, за да се дискредитира максимално православието в очите на хората, а Църквата да се разгради и разруши отвътре. И Държавният департамент на САЩ, и Ватиканът – всеки от тях преследвайки свои цели – оказват натиск върху Грузинската и Българската православни църкви да признаят украинските разколници.

Каква е ситуацията в Армения?

По думите на католикоса на всички арменци Гарегин II, Арменската апостолскa църквa не подкрепя действия, които водят до разделение в православния свят. Твърде заинтересувани от Кавказкия регион и особено от Армения, която очевидно заема важно място върху “Голямата шахматна дъска”, западните страни активно работят за популаризацията на идеи и ценности, чужди на арменското общество, и резултатите са налице. Днес арменците се оплакват от духовен разкол на нацията, разцвет на сектите, многократно увеличена толерантност към греха и порока, дискредитация на понятия като “патриотизъм”, “национална държава”, “национални идеали” и т. н. Голяма роля във всичко това има неправителственият сектор. По брой на неправителствените организации Армения дълго време беше на второ място след Украйна. Освен деструктивното действие на много неправителствени организации, за разбиването на традиционното арменско общество допринася и вещото манипулиране с медиите и социалните мрежи. Тук са и дипломатическите представителства на САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Полша, Швейцария и др., които финансират проекти, чиято цел е промотиране на необикновено широко разбираните човешки права, създаване и развой на “независими” медии, организиране на кръгли маси, научен и студентски обмен и т.н.

Да не забравяме и това, че в Армения живеят не само арменци-григорианци (привърженици на традиционната Арменска църква – около 64,5 от населението), но и арменци-католици (униати), което създава благоприятна почва за допълнителен натиск. В този контекст не е изненадващо, че през 2016 г. Армения посети папа Франциск, който явно неслучайно определи Армения като “първата християнска страна в света”.

Каква е ситуацията в Йерусалимската църква?

За Йерусалим и Йерусалимската църква се води също жестока борба, в която участва не само Ватиканът. Йерусалим е сакрален град, мистична столица на света и историята, светиня за трите световни религии, където според пророчествата на Библията и тълкуванията на светите отци ще се извърши последната битка между доброто и злото – Армагедон, и ще се възцари Антихристът… Йерусалимската патриаршия засега не се поддава на натиска и запазва добри отношения с останалите поместни православни църкви, особено с Руската. “Йерусалимската църква винаги е подкрепяла Руската православна църква. Тук при нас е Светият Гроб, осветен от Христовата кръв, и тази светиня е гаранция за нашето православно единство”, заяви Йерусалимският патриарх Теофил III. Наскоро Йерусалимският патриарх излезе с инициативата за среща на православните патриарси в Йордания, за да бъде потърсено решение за разкола в православния свят (срещата на представители на шест поместни православни църкви се състоя на 27 февруари в йорданската столица Аман – бел. прев.).

Абсолютно същите са проблемите, с които православните църкви се сблъскват и в Молдова, България, Кипър и Северна Македония. При последното си посещение в Скопие на 4 октомври 2019 г. държавният секретар на САЩ Майкъл Помпео се срещна с главата на неканоничната Македонска православна църква митрополит Стефан (Веляновски). Очевидно и там е имало някакви внушения и заръки. Ако сегашната западна политика за подкрепа за разкола в православния свят продължи, това ще има ужасни последици за поместните православни църкви.

Да, видяхме какво се случи в Украйна…

Американските държавни функционери, които често изтъкват принципа за разделеност на църквата и държавата в своята страна, си присвоиха правото да издават присъди за каноничното устройство на поместните православните църкви и взаимоотношенията между тях. Те провъзгласиха украинските разколници за борци за човешки права и религиозни свободи, въпреки че тази “църква” води политика на насилие против свещенството и вярващия народ на каноничната юрисдикция и иска да узурпира нейните църкви и манастири. Държавният секретар Майкъл Помпео даде пример чрез срещите си със самозвания ръководител на “украинската църква” Епифаний Думенко. Джефри Пайът, който беше посланик на САЩ в Украйна по време на операцията за смяна на режима в Киев през 2014 г., както и функционерът на Държавния департамент по въпросите на международните религиозни свободи, Сам Браунбек, бившата посланичка на САЩ в Киев Мари Йованович и специалният американски пратеник за Украйна Курт Волкер директно се ангажираха в промотирането на новосъздадената “Православна църква на Украйна” и лобираха пред другите канонични православни църкви за признаване на киевските разколници.

Често може да се чуе мнението, че Ватиканът е главен виновник за сегашната ескалация на разкола в православния свят. Вярно ли е това?

Не, Ватиканът не главният адрес, който трябва да се сочи с пръст. Водещата роля принадлежи на глобалистичните елити, които в момента контролират или най-малкото оказват силно влияние върху Вселенската патриаршия. Мечтата на Негово всесветейшество да бъде “Primus sine paribus” – “Пръв без равни” – намери подкрепа от страна на либералните кръгове в САЩ, а в отговор Константинопол прие да бъде проводник на “прогресивните западни ценности” в православния свят. Вратата на взаимното сътрудничество между американските глобалистични елити, преди всичко от редовете на Демократическата партия, и Вселенската патриаршия бе широко отворена още след неканоничното сваляне на патриарх Максим през 1948 г. и инсталирането на американски довереник в лицето на архиепископ Атинагор.

Докато глобалистите използват патриарх Вартоломей, за да подклаждат разкол в православието, Ватиканът, от друга страна, използва ситуацията за прозелитистична намеса в работите на поместните православни църкви и разширяване на влиянието си на Изток. В този смисъл създаването на новата автокефална църква в Киев е само крачка към нейното подчиняване на Рим. Вече се говори активно за общение и дори сливане на новата църковна структура с украинските униати. За това, че Ватиканът е дал своята подкрепа за “евромайдана”, говори активното участие на личния папски пратеник архиепископ Томас Галиксън (гражданин на САЩ) в украинските събития. Затова не е изненадващо, че след срещата на папа Франциск и руския патриарх Кирил в Хавана през 2016 г., когато папата обеща, че “методите на унията” в Украйна ще бъдат прекратени, т.е. че ще настъпи междуконфесионален мир, броят на униатските и католическите свещеници в Украйна се увеличи тройно. Лидерът на украинските униати Святослав Шевчук открито заявява, че е получил от папата нареждане да се включи по-активно в религиозната експанзия на Изток.

Значи Ватиканът е част от системата?

Въпреки че изглежда като самостоятелен фактор, Ватиканът, който не е само църква, но и държава (с мощни финансови, медийни и други ресурси), действа днес като част от глобалната управляваща система. Това означава, че Ватиканът не е самостоятелен играч на международната политическа сцена.

В условията, когато механизмът за приемане на решение на наднационално ниво работи все по-отчетливо, Ватиканът като силен независим фактор вече е излишен. Самата поява на първия в историята папа-йезуит може да се тълкува като преминаване на непосредствения контрол върху Ватикана в ръцете на католическите ордени, които като мрежови структури са добре интегрирани в световния елит. С една точно определена роля – да замъгли максимално християнската система от ценности – папата сред всеобщия хаос се представя като “демократичен папа”, “обединител и миротворец”, въплъщение на религиозен лидер, който се грижи за всяко същество на планетата, въпреки че в действителност той отваря широко вратите за една либерална разводнена теология, морална капитулация на католиците пред стандартите на  съвременния антихристиянски свят, размиване на вековните традиции на Римската църква, толерантност към сексуалните малцинства, а, както видяхме и от провелия се през октомври 2019 г. във Ватикана т. нар. “Амазонски синод” – дори за езичеството.

Мнозина наричат този папа “католическия Горбачов”. Ако мисията на Горбачов беше да унищожи собствената си комунистическа партия и държавата, която управляваше – Съветския съюз, то мисията на папа Франциск е, както изглежда, да подчини католицизма на нуждите и интересите на управляващия глобалистичен световен елит. В момента папството начело с този папа е само оръдие в ръцете на глобалистичните структури и борците за “нов световен ред”.

Как в контекста на всичко това може да се обясни изборът на точния момент, когато антицърковният закон беше приет в Черна гора?

“В политиката нищо не става случайно. Каквото и да се случи, винаги можете да сте сигурни, че така е било планирано” – това са думи на американския президент  Теодор Рузвелт. А кога точно някакво политическо решение или събитие трябва да се случи, решават творците на голямата политика. Когато говорим за момента, в който бе приет този закон, за който се твърди, че е бил подготвян още след провъзгласяването на черногорската независимост през 2006 г., трябва да се има предвид и следното: преди да се стигне до репресиите срещу православието в тази страна, трябваше първо да се направят няколко важни предварителни крачки: да се признае т.нар. независимо Косово, да се влезе в НАТО и да се отменят решенията на проюгославската Подгоричка скупщина. Обратният ред би могъл да бъде контрапродуктивен.

По-нататък, предвид това, че Черна гора е член на НАТО и иска да стане член на Европейския съюз, нейната външна и вътрешна политика е съгласувана с тези институции, т.е. те със сигурност са били консултирани по отношение на антицърковния закон. В полза на това говорят посещенията на висши държавни представители на Съединените щати – сенатора Линдзи Греъм (септември 2019 г.), пратеника на САЩ по въпросите на религиозните свободи Сам Браунбек (ноември 2019 г.) и американския държавен секретар Майкъл Помпео (декември 2019 г.), както и съвместните изявления на американските официални лица и представителите на черногорската държава.

Само месец след посещението на сенатор Греъм пресслужбата на президента на Черна гора съобщи, че в хода на разговорите с държавния секретар на САЩ Помпео освен всичко друго е било обсъдено и положението на религиозните общности в страната и приемането на закон, който да гарантира по западен образец “религиозните свободи”. Почти веднага след това беше приет антиправославният закон. Ако добавим и посещенията на черногорския президент и премиер във Ватикана, ще стане ясно, че моментът за приемане на закона е бил внимателно и точно подбран.

Твърди се, че това неслучайно е станало на първия ден от католическата Коледа?

Ако към посочените от нас изявления и посещения на американските официални лица в Черна гора добавим и думите на бившия главнокомандващ на  американските въоръжени сили в Европа, Франклин Бен Ходжис, който заяви, че “Православната църква е главната пречка за нас на Балканите”, повече от ясно е, откъде е тръгнала инициативата и точното време за приемането на този закон.

С проф. Веселин Конатар беседва Милана Бабич | standard.rs

(Със съкращения)

Превод: Андрей Романов