Румънската църква разяснява въпроси за икуменизма и понятието „църква“ в специално издание за Събора в Крит

Една година след провеждането на Великия и Свят събор на Православната църква в Крит, Румънската патриаршия издаде малка книжка с отговори на едни от най-задаваните и дискутирани въпроси, свързани със Събора. Изданието включва 53 въпроса и отговора, и се разпространява и в електронен вид на pdf формат. Представяме ви три от въпросите, включени в брошурата, засягащи теми, по които Българската православна църква излезе със специално становище

Въпрос 36. Провъзгласен ли e (на Събора в Крит) икуменизмът за нов догмат на Църквата?

Категорично не. Великият и Свят събор на Православната църква не е формулирал нови догмати, канони и не е установил литургични промени, а изповядва, че Православната църква е Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква. Нито на Критския събор, нито на другите православни събори, икуменизмът не е бил провъзгласяван като догмат на вярата, същевременно нито един каноничен автокефален православен събор не e провъзгласил икуменизма за „всеерес”. В съборния документ се говори за икуменически диалог, като се отхвърля идеята за създаване на някаква надконфесионална църква или за предоговаряне на истината на вярата. Следователно, обвиненията по тази тема от страна на някои критици на Събора в Крит са несправедливи, безотговорни и вредни за единството на Църквата.

За Православната църква участието в диалога с другите християни, известен под названието „икуменическо движение“, се приема като възможност за това православната вяра да се изповядва пред неправославни християни нославни). Следователно, участието на православните в междухристиянския диалог не може да се счита за еретическо поведение, този диалог не е догмат на вярата, а е израз на сътрудничество между християните, вместо разгарянето на спорове, изпълнени с омраза към вярата на другия, и агресивно противопоставяне, каквито, за нещастие, е имало и има векове наред в историята на християнството.

Участвайки в това движение на диалог с членове на различните християнски изповедания, Православната църква приема, че възстановяването на единството между християните може да стане единствено чрез възвръщане на инославните в лоното на Православната църква на основа на вярата в Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква на Христос, която изповядваме в Никео-цариградския символ на вярата. Икуменическият диалог може да се превърне в проблематичен, доколкото той се разбира като богословски компромис на базата на един „догматически минимализъм” (Г. Флоровски). Този факт се подчертава и в Енцикликата на Светия и Велик събор: „Многостранните диалози, водени от Православната църква, никога не са означавали и няма да означават какъвто и да бил компромис по въпросите на вярата.” (VII, 20).

Въпрос 37. Защо бе признато „историческото наименование църкви“ за инославни християнски изповедания (т. 6)?

В точка 6 от документа „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят”, се посочва, че Православната църква приема историческото наименование църкви за други инославни изповедания, без да се намира в общение с тях.

Тази формулировка, която породи широки дебати в рамките на Светия и Велик Събор, беше възприета от някои критици на съборните документи като своеобразна еклезиологична декларация на Събора в смисъла на признаване качеството на църква на другите християнски общности. Въпреки че бяха предложени и други, различни формулировки, които да назовават организирането на християните, отделили се от православната вяра, в крайна сметка остана формулировката „историческото наименование на други, ненамиращи се с нея в общение християнски църкви и изповедания”, получавайки консенсуса на всички делегации на автокефалните църкви. Фактически бе възприета идеята, че понятието „църква” може да има и други значения и употреба, погледнато от перспективата на юридическа, историческа, социална и културна гледна точка, освен онтологичното и богословското му значение, валидно и използвано изключително и само за Православната църква.

В контекста на настоящето, законите, които регламентират взаимоотношенията между християнските изповедания и европейските държави, непрекъснато използват в официалното титуловане на същите наименованието „църква”. Така например в Румъния, освен Румънската православна църква, има още 10 признати от държавата вероизповедания, които в закона фигурират под наименованието „църква”.

Въпрос 38. А било ли е използвано в православното богословие наименованието „църкви” за инославни общности?

Да. На Критския събор бе изтъкнато, че възприемането на историческото наименование „църкви” за инославни християнски общности не представлява някакво нововъведение, защото фактически с това не се признава еклезиологичния православен характер на тези общности, а само тяхното историческо наименование. Такива наименования са били използвани и в миналото. Така например, Цариградският събор от 1484 г., който отхвърля насилствените опити за обединяване на православните с Римската църква в периода на униатските събори във Ферара и Флоренция (1438-1439), използва – в полза на възвръщането на последователи от други християнски изповедания към Православието – понятието „църква” и за римокатолическата общност, поддържайки тезата, че тези, които се завръщат от римокатолицизма в Православието, трябва да се откажат от еретичните си догматически учения „и от останалите обичаи на техните църкви ” (Й. Кармирис, Τα Δογματικά και Συμβολικά Μνημεία της Ορθοδόξου καθολικής-Εκκλησίας, τόμ. ΙΙ, Атина, 1953, стр. 988).

Други авторитети на Православната църква, които не могат да бъдат заподозрени, че са се отклонили от правата вяра, но използват понятието „църкви“ за инославни общности, са: св. Василий Велики, монах Йосиф Вриениос, св. Марк Ефески, още в Посланието на източните патриарси от 1848 г. или в по-скорошно време – св. Нектарий Егински († 1920) и други. Когато някои богослови или събори говорят за „Римската църква”, след схизмата от 1054 г., те не са предатели на Православието, защото не са признали която и да било друга църква за истинна, извън Православната църква.

Така например св. Марк Ефески използва обръщението “До преблажения папа на Стария Рим” със следните думи: „Докога ние, които следваме Същия Христос и същата вяра, ще се караме и избиваме едни други? Докога поклонниците на същата Троица ще се гризем и ядем помежду си (вж. Галатяни 5:15), докато се унищожим взаимно и бъдем затрити от външните си врагове?” (св. Марк Ефески, Творения, том. I, Букурещ, 2009 г., стр. 199). Следователно, разбираме, че въпреки че този просиял православен архиерей се отрича от грешките на западното християнство, той не се отказва от идеала за единство в правата вяра на всички християни.

Оттук следва, че възприемането на наименованието „църкви” за инославните изповедания не е нещо ново, което е въведено сега от Критския събор. В добре известни учебници по православна догматика (като тези на П. Трембелас, Й. Кармирис, отец Д. Станилоае) се говори за „римокатолическа църква” или за „протестантски църкви” и не се счита, че тази терминология представлява отстъпление от правата вяра, тъй като чрез тези наименования не се признава еклезиологичния православен характер на въпросните общности, а само историческото наименование „църква”. Използвайки израза „инославни църкви”, които са се отдалечили от православната вяра, Критският събор уточнява същевременно, че само Православната е „Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква. | Basilica.ro

 

Превод: Сандра Керелезова

Близки теми: