Съборни тревоги
Не може да не сте чули за решението на Синода „да провали Всеправославния събор“. От вчера сме потопени в тревога за поруганата съборност на църквата. По-напредничавите духовно вече се разграничиха от Синода на БПЦ с аргумента “как можаха, как можаха да направят това!”.
Дайте да видим как можаха.
Преди повече от месец ни стана ясно, че се готви нещо по-специално. Когато Патриархът не благослови епископ от друга епархия да говори в София по предсъборните документи на специално организирани разяснителни беседи. Изчакахме това специално нещо – становището на Синода от април с предложение за промени в документа за отношението на църквата с другите християни. Но беше ясно, че не е само то, защото признаци на смущение вече даваха самите висши духовници. И така – до първи юни, когато се яви сензационният предупредителен документ и стана ясно, че вече не може да се говори неутрално за съборното предстояще. Обаче наистина ли не може?
Аз ще опитам. Като начало, да видим какво съдържа страховитото решение на Синода: съдържа настояване да се отложи Събора и неговата подготовка да продължи. Съобщава предварително и как ще постъпи Българската православна църква, ако това не стане; а именно – няма да участва в Събора в този му вид.
Защо това решение създаде толкова драматичен ефект? Защото досега мислехме, че на всяка цена ще има събор и всички ще отидат. А сега внезапно не е така. Нещо повече – оказва се, че точно ние може да не отидем; да сме камъчето, дето ще “преобърне колата”. А пък кои сме ние?! Най-православните ли сме, най-умните ли сме, най-… така ли сме ние?! Извинявам се, ако тези въпроси ви звучат глупаво; те звучат така и на мен, но ги цитирам като много популярни напоследък.
Бих предложила съвсем други въпроси на тяхно място. Например: приемате ли теоретичната възможност провеждането на Събора във вида, в който е подготвен, да не е по Божия воля? И ако е така, как точно се полага да го разберем; и възможно ли е изобщо да го разберем, докато вдигаме целия този шум?!
По-прозорливите може би ще кажат, че просто няма начин да е така, защото (вече знаем) – точно чрез нас ли ще се яви тази правда. Обаче нека все пак да обърнем внимание, че писмото на Българския синод не е първото събитие, което говори за сериозни проблеми.
И така стигаме до втори въпрос: съществуват ли действително проблеми, които обезсмислят провеждането на Събора в този му вид?
Удивително – този въпрос никъде не се открива в мощния резонанс на синодалното решение. Както най-често става в нашето общество, тезата на опонента дори не се заслушва, камо ли да стане разговор. Защо така? Защото сме задръстени с готови грешни отговори; несвободни сме, предубедени, подозрителни и озлобени. Неспособни сме да се отнесем трезво към който и да е общ проблем; и като резултат – неспособни сме да го решим. Който има нужда от доказателства за това твърдение, да погледне през прозореца, както препоръчваше на неспособните синоптици един стар виц от времето на социализма. В много свои аспекти общественият живот в България представлява такъв виц.
Прочетох предсъборните документи на официалния сайт на БПЦ. Трудно, защото с мъка се принуждавам да чета безинтересен текст; не знам как е при вас. А един текст намирам за безинтересен, когато не казва нищо ново, когато си забравя мисълта, когато е бъбрив и фалшиво приповдигнат, когато не е конструктивен, когато е написан само за да създаде някакво външно впечатление. От друга страна, машиналната ми, донякъде професионална реакция когато чета текст, предназначен да регулира обществени процеси и отношения, е да търся линията, която свързва хипотезата с диспозицията, въпроса с отговора, проблема с решението. Налага се, защото когато тази връзка се скъса някъде, документът просто “не работи”. Процесът спира, няма как да продължиш нататък. Може да пофилософстваш защо се е получило така, ако си в настроение. Но това няма да промени положението, в което се намираш.
Като четох по този начин предсъборните документи, зададох си най-трудния за отговаряне въпрос – защо са направени.
Знаят ли каква промяна искат и как ще я постигат? Излишно е да пояснявам, че отговорът на този въпрос е пряко свързан с въпроса за нуждата от този събор. Никак не можах да си дам положителен отговор по съвест; и това е най-мекото, което мога да кажа. Тук е моментът да попитам: вие четохте ли документите? Какъв отговор си давате?
За съжаление повечето от тези текстове звучат като не особено въздействащи публицистични материали с елементи на църковна проповед и катехизация. Примерите, които може да откриете без усилие, ще спестя, защото споменаването им тук не ни дава нищо. Само ще кажа, че според мен когато се подготвят документи от толкова висок ранг, с претенция да регламентират църковни отношения от един така да се каже глобален порядък, мисленето трябва да е друго. Трябва да е много повече; да е компетентно, дълбоко, систематично, точно. Да използва внимателно и чисто дефинирани понятия. Да има ясен контур на мисълта, за да не загуби тя очертания и да не породи недоразумения, които да изопачат или заличат нейното съдържание. И така нататък.
Премислени ли са документите? Аз мисля, че не са. Толкова много въпроси от съвременността, толкова много проблеми – от чисто организационни въпроси, до духовни въпроси на живот и смърт – с години чакат да чуят съборното мнение на Църквата. Но те дори не са поставени в документите на Събора. Ще си останат по страниците на богословските списания и книгите на съвременните автори като частни богословски мнения. Затова пък ясни на всички положения, подходящи за брошура за запознаване с православието, са разположени на широки пространства в документите под формата на общи разсъждения, скрепени с библейски и светоотечески цитати.
Прочетох някъде, че, видите ли, толкова векове не стигнало времето да се подготват тези документи, та сега ли ще стигне. Това прилича ли ви поне малко на аргумент? Отговаря ли някак на въпроса дали този събор ще разреши някакви църковни проблеми и недоумения, или ще ги задълбочи?
И така, кое е по-добре – да се отложи Съборът или все пак да се проведе?
Аз не бих могла да кажа. Както впрочем и вие. Но със сигурност провеждането в този му вид трудно може да бъде защитено. По-лошото тук е, че отлагането му няма да доведе само по себе си до решаването на проблемите с неговата подготовка, които станаха очевидни със или без писмото от БПЦ.
И ако беше само въпрос на капацитет, може би просто трябваше да въздъхнем и да премълчим с болка. Но не е сигурно, че църквата няма капацитет. По-скоро изглежда, че е неотложен въпрос една мъчителна инертност (най-сигурният начин да не сгрешиш с отговора е изобщо да не решаваш една задача) да бъде преодоляна; но тази нужда трябва първо да се осъзнае. И реакциите около провеждането на Събора могат да се окажат добър повод за такава промяна, ако бъдат правилно употребени.
В България няма индикации, че това е възможно. Енергията на църковното съпреживяване и действие отново се разреди в празни приказки и песни от политическите песнопойки. Внезапно медиите откриха, че масовият българин не издържа вече и брои дните и часовете до откриването на Събора. Затова сега просто не може да прости на Синода отлагането. Предсказуеми вестници тиражират предсказуеми мнения на нашенски теоретици на православието. Разсъждения за мистериозната вездесъща руска следа четем в изложенията на специалистите по църковно говорене. “Анализират” се предполагаеми действия на Москва и се изграждат тези върху предположението, че Синодът върши работа на Московската патриаршия. Тези върху обратното предположение не се изграждат, дори и само заради формалната симетрия. Нито се анализират негативните реакции на други поместни църкви, християнски общности и отделни духовници относно предсъборните документи.
Обсъждане на ситуацията по същество, на собствено църковните въпроси и на изразените до момента съмнения и негативни съображения липсва в аналитичния медиен поток. Вместо това, в публичното ни пространство летят хартиени фунийки срещу Българския синод. И както открай време – някои са се изхитрили да сложат на върха топлийка, за да заболи по-силно. Но с тези игри трябва да се внимава много, защото не се знае в чие око може да попадне хартиеното оръжие.
Всичко това нямаше да има никакво значение, ако не блокираше пътя на конструктивното действие; ако скалъпените конспиративни теории не заемаха мястото на едни по-подходящи въпроси. Защото докато не зададеш въпрос, нямаш основание да чакаш отговор. От друга страна отговорът ще те ползва, само ако си задал правилно въпроса.
Моите въпроси може би не са най-правилните, но сякаш не ги видях другаде, а мисля, че са важни. Иска ми се да разбера на първо място какви цели си поставя Съборът, извън високопарните слова. Каква промяна очакваме да донесе в църквата неговото провеждане във вида, в който е подготвен? Защо Синодът на БПЦ никога досега не поговори с народа за това как разбира тези цели, от какви позиции участва в подготовката и провеждането на Събора, кои въпроси счита за важни? Защо не организира превеждането на предсъборните документи навреме и не ги предложи за изясняване и обсъждане на църквата по подходящ начин? Защо Синодът не огласи своите тревоги за темите, организацията и процедурата на събора достатъчно рано, достатъчно ясно и мотивирано, така че църковният народ днес да няма никакво съмнение, че мотивите на това писмо са принципни – богословски и пастирски?
И накрая – защо Синодът заедно с констатациите не помисли да предложи и решения на проблемите в подготовката на Събора, които е забелязал; защо не каза как “подготовката за неговото провеждане да продължи”? Да бъдем част от проблемите сме се научили отдавна. В църквата непрекъснато го доказваме, заедно и поотделно. Какъв е начинът, обаче, да бъдем част от решението – ще отговори ли някой на този въпрос?
Кой?
