Универсалност, синодалност, съборност и единство в учението и литургичната практика на Църквата – основата на евхаристийното единство в Тялото Христово
На 18 март в аулата на Папския григориански университет в Рим се проведе публична лекция на доц. д-р прот. Иван Иванов, преподавател по Литургика в Богословския факултет на СУ „Свети Климент Охридски“ и гост професор в Папския латерански университет, свещеник на БПЦО „Свети Седмочисленици“ в Рим и БПЦО „Свети Амвросий Медиолански“ в Милано.
Доц. д-р прот. Иван Иванов с проф. Рикардо Батокио
Лекцията беше посветена на тема: „Литургията и съборността на Църквата Христова“. Модератор на събитието беше проф. Рикардо Батокио, президент на Италианската асоциация на богословите и ректор на Висшия колеж Капраника, чийто алумно е и бил прот. Иван Иванов. Събитието беше предавано пряко в онлайн платформата на университета Григорияна и беше проследено от над 400 студенти (присъствено и онлайн). След лекцията имаше дискусия върху разглежданата тема. Това предизвика интереса към лекцията на прот. Иванов и той получи покана да направи среща и със студентите в Папския латерански университет на същата тема през месец май 2022 г.
Основната тематика се отнасяше до съборността, универсалността и единството в евхаристийнната икумена – идеи, възгледи, учения и тълкувания в контекста на светата Литургия и в частност на Евхаристията. За по-голяма обективност, предвид универститетската аудитория, лекцията беше изградена не толкова на конфесионално, колкото на литургично, светоотеческо и догматическо ниво. Изводът на доц. д-р Иванов е, че единството в Евхаристията, респ. единството на Църквата, е застрашено от разделението между християните (в междуконфесионално и вътрешноконфесионално ниво). Съвременната доктрина за християнското единство, въпреки че е придобила глобален характер, изисква внимание поради редица въпроси, които остават неразрешени и до днес.
Разгледаните аспекти в лекцията на доц. д-р прот. Иван Иванов пред университетската аудитория в Папския григориански университет, осветлиха важни аргументи, свързани с евхаристийното общуване между християните, които определят единството и съборността на Църквата, като Тяло Христово.
Разтърсващите събития в историята на човечеството, довели до затриването на хиляди човешки живота в недалечното минало и сега, унищожителните политически формирования и жестоките прояви на идеология, превърнала се в убийствени за човека и антихуманни форми на диктатура, накара християнството да преосмисли ценността на живота, и Църквата да предприеме решителни действия за спасението на човека.
Преодоляването на духовната ксенофобия и антихуманна дейност се преобразува в социалните движения на Църквата за мир, братолюбие и сътрудничество, които вече повече от 70 години преоткриват взаимните ценности, заложени в Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос в Гетсиманската градина: „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно” (срв. Иоан 17:21).
Такива предизвикателства се откриха и сега пред цялото човечество.
За съжаление историята отпреди повече от 70 години се повтаря и християните са отговорни пред Бога да защитят свободата, мира и единомислието между човеците, отразено дори в своята литургична, евхаристийна и църковна съборна практика. За съжаление и в съвремието се повтарят политическите проблеми, които се свързват с желание за упражняване на супремна власт, което се прехвърля от държавния върху църковния живот, и вследствие на това се получава разцепление на Църквата Христова и омаловажаване на нейната универсалност и синодалност.
Най-висша форма на съборността е общуването в Евхаристията. Това обаче е и най-трудният и дискусионен момент не само от Средновековието до днес, а и от днес до утре. Например, факт е разделението в евхаристийното общуване между православни и католици, от една страна, но и между православните – от друга. Нека да се опитаме да направим един богословски и литургичен анализ на евхаристийното общение – евхаристийната съборност и църковната синодалност.
В Църквата Евхаристията отвеки е преживявана и схващана като Божествена литургия (λειτουργία), като общо дело (ἔργον, πρᾶξις) в Христа на църковния народ Божи. С други думи, Евхаристията на Изток е била, а и днес е немислима без евхаристийния синаксис-събрание, извън Църквата като общност (κοινωνία), като Тяло Христово. Следователно Евхаристията не е разбирана само като едно от тайнствата в Църквата, а като Тайнство на тайнствата и като разкриване на самата Църква, Тайнство на събранието (σύναξις, σύνοδος, събор), Тайнство на общението или общността (κοινωνία) и Тайнство на единството на Христос с Неговата Църква, с вярващите, като членове на Неговото Бого-Човешко Тяло. Всъщност, именно заради това литургийно-евхаристийният живот винаги е бил главното в Източната църква, защото в него най-добре се изразяват вселенска, съборна (икуменична – католична) природа и самосъзнание на Църквата. Благодарение на св. Евхаристия, която на Изток е била и е останала център на църковния живот и извор на богословие, учението на източното богословие за единството на Църквата и историята на това единство са в пълно съгласие.
По отношение на Евхаристията на Църквата и нейната еклисиологична и вселенска характеристика, ние, съвременните християни, трябва да търсим духа на раннохристиянските възгледи на светите отци за пълнотата в евхаристийното единство, независимо от локалното разделение на християнските общини, но тяхното единение около евхаристийния център – Иисус Христос. Разбирана и преживявана по този начин в древните църковни общности Евхаристията, респ. Литургията, е имала и е дала последвалата еклисиологична перспектива за разбирането на единството на Христовата Църква в света.
Еклисиологичното разбиране за единството на Църквата и нейната съборност се основава и върху разбирането на единството около епископа, като най-висша, благодатна форма на упражняване на църковната власт. В тази смисъл единството се основава и върху синодалната форма на управление на Църквата с нейния един епископ, първенствуващ в любовта, но и равен с другите свои събратя – епископите на различните християнски общности, така както Иисус Христос е глава на цялото църковно тяло. Защото природата на всяка поместна епископска църква е евхаристийна и като такава икуменична (вселенска) и католична (съборна), а това означава кинонийна, общностна, общуваща с другите евхаристийни църкви. Всички те са съединени с единия и същ Христос в Евхаристията, защото се причастяват с единия и същ евхаристиен Хляб – с Неговото Тяло – и с едната и съща Чаша – с Неговата кръв. Защото единството на местните католични църкви в света не е и не може да бъде друго, освен единство на онзи истински евхаристиен „един хляб” (1 Кор. 10:17); това е единството на Единия Христос, Който е същият вчера, днес и во веки на всяко място и е цял на всяко място.
