Християнството и езичеството в науката

Въпросът за християнството и съвременното езичество е разглеждан многократно в сериозните богословски съчинения. Изследвана е модата на татуировките, на носенето на обеци и на пиърсинга, на слушането и почитането на определен тип модерна поп музика, която не е християнска като текст и звучене, а друга е направо откровено сатанинска по съдържание. Отдавна православните църкви, римокатолиците и протестантите са се произнесли по този въпрос.

По-важното в случая за нас обаче е възстановката на езичеството по научен път. Този въпрос също не нов и отдавна богословите са обрънали внимание че много от постулатите на съвременната хуманитарстика в областта на философията, историята, литературата и други хуманитарни науки са всъщност реновиране на старинни езически образци, които християнската философия е открекла и оборила през вековете. Но нас ни интересува специфично българския случай, който е много важен за общественото съзнание, за да бъде отминат с мълчание или просто читателят да бъде препратен към европейски трактати за мястото на езичеството в съвременната наука. Причината за важността на българското езичество в науката е обстоятелството, че хуманитаристиката е свързана с политиката и така през науката езичеството може да премине в политическите среди, което да доведе до контестиране на християнството в България от страна на политиците, което ще бъде много опасно както за православието, така и за бъдещото културно присъствие на България в рамките на обединена Европа.

Как изглеждат фактите?

В България напоследък са много популярни тракийските и античните разкопки, които отразяват отдавна отминала езическа действителност по библейските земи на Балканския полустров. Разравянето на стари градове и могили е обявено за научно издирване и много археолози работят в тази насока. Наскоро бяха открити златни принадлежности, които са приписани на тракийските царе, живели през вековете преди Христа, а антични римски градове се проучват детайлно и находките се обявяват по телевизията и медиите. За незапознатия обикновен ценител на антиките тези находки изглеждат бляскави за окото, а много почитатели на арехологията виждат в разкопките на Античноста своя шанс да намерят работа. Античните разкопки в България са включени в специални държавни програми, говори се за държавна политика в областта на културния туризъм и се търсят пари от държавата за организиране на туроператорски фирми, които да развеждат чужденците по тези земи и да им бъдат показвани находките, считани за тракийски и гръко-римски.

Нищо лошо, ще каже някой, нека европейците да видят, че и по българските земи е имало култура и че ние не сме случаен народ. Същевремнно обаче за христянина тази екстраполация на тракологията и на Античноста е твърде болезнена. Чу се например, че Казанлъшкият общински театър е направил възстановка на античните мистерии, посветени на езическия бог Дионис и на тези представления са извършвани жертвоприношения по езическия образец. Това възвръщане на преборени вече езически практики е недопустимо за ХХІ век, който 2000 години след Христа има прекрасна възможност да се християнизира все повече и повече и наместо да търси духовното си усъвършенстване, модерният човек започва да се интересува от езичество и сам да участва в мистерии, които са забранени от каноните на Църквата.

Младите хора в България вследствие на медийния шум по археологията започват да знаят все повече за Античността и за траките и все по-малко за християнството, което е много опасно за развитието на националната ни духовност и за състоянието на Църквата. Опасно е поради две причини.

На първо място откриваемата от археолозите действителност доказано не е християнска и учените много добре го знаят. Откриваната по време на разкопки историческа действителност по предмети на бита е времето на класическата езическа древност, срещу която са проповядвали апостолите и която е взела много християнски жертви от средите на първомъчениците. Това грубо научно погазване на църковната памет, изразена в календарната празнична система на Църквата е безпрецедентно за християнска държава, която се хвали със своята старинна история и с факта, че повече от хиляда години е християнска. Интересът към Античността, както се вижда от казанлъшкия пример, не е просто научен интерес, останал скрит в кабинетите и аулите на университетите. Факт е, че днес, 2000 години след идването на Христос, се стига до възкресяване на езически празници и обичаи, които каноните на Църквата са отрекли, и срещу които Църквата води безкомпромисна война от векове. Насочването на вниманието към тракийската, римската и старогръцката античност измества в научен план интереса към християнското Средновековие и младите хора, наместо да се интерсуват от историята на Църквата, от разпространението на Евангелието и от достиженията на християнската философия, започват да се интересуват от антична философия и култура. Този изместен от медиите и от науката интерес към античноста, наместо към християнското Средновековие, създава опасен прецедент от възстановка на езическата философия и на житейската мъдрост на елините и римляните, която е отхвърлена от историята на Европа и от достиженията на християнското богословие. Това възстановяване на езическото по научен път е много опасно, защото то подменя християнската самоличност на съвременния човек и го върща назад във времето, когато Христос още не е проповядвал и когато езичниците са тънели в мрака и в заблудите на своите учения и митове.

Факт е, че човек изповядва такава религия, за каквото е чел и е слушал. Когато слушат за Античността и за траките, младите хора в България не могат да станат християни, защото Евангелието като текст и като послание тъне в неизвесност за тях. Преекспонираният интерес към Античността в България е на практика опасен научен прецедент, който отклонява духовния живот на младите и интелигентни хора на България и наместо да постърсят вечно живия организъм на Църквата и да познават нейната история и традиции, те започват да се интерсуват от религията на траките, от езическата митология и от античната мъдрост, от която човек може само да почерпи някои исторически и политически примери, но от която не може да изведе религиозни принципи, които да следва в модерността.

На практика точно това се получава – в България се чете и се пише активно за тракийските мистерии, за античните гръцки обичаи, за римските празници, търси се гроба или родното място на Орфей, а библейската археология стои забравена и на практика малцина знаят, че България е част от новозеветните библейски поля и по земите на днешна България Църквата е извървяла едни от първите си победоносни стъпки при конститутирането си като Богочовешки организъм с вселенска мисия. Интересът към тракологията и към античността подлага на забвение както ранната история на Църквата по тези земи, така и подхвърля на незнание каноните на Църквата. Малцина знаят, че тези канони са създадени точно като противодействие на езическите обреди и най-вече срещу култа към Дионис и към Великата богиня-майка, които култове освен че са били неприлични, са измествали и култа към Христос и към св. Богородица. Така съвременното езичество се реновира по пътя на науката и съвременните траколози и античници не могат да бъдат окачествени по никакъв друг начин освен като неоезичници, които със силата на науката в областта на историята и археологията се опитват да контестират християнството, като фокусират вниманието на обществото върху античността и чрез откритията на античната история и археологията да се опитат да създадат новоезически празници.

Такъв е много добре известният на обществото случай с Аполония, което е опит в днешния Созопол да бъдат възстановени старите антични изкуства и културни срещи, известни от езическите времена. Такъв е опитът да бъдат издигнати паметници на римски императори в Силистра, макар да се знае, че въпросният паметник на Марк Аврелий, за който става дума, не е християнски. Това реабилитиране на езичеството, което не е било познато по никакъв начин на старите българи, днес става по научен път – и младият човек, студентът трябва сериозно да се замисли какво всъщност следва в университета и дали под формата на наука не му не се проповядва възстановка на езически философски доктрини, с които християнството вече се е преборило и които, според Евангелието, не са нищо друго освен елински суеверия и отречени антични форми на религиозност, която историята на Църквата и делата на мъчениците отдавна са отхвърлили като нелепи.

За България интересът към тракологията и гръко-римската античност крият и друга, национална опасност. Освен заличаването на християнството и на църковното съзнание от главите на модерните хора, тракологията и гръко-римската античност крият опасности и за националоното съзнание на българите. Държавата отпуска пари за антични разкопки, но не отпуска пари за средновековната българска археология и за проучването на българските манастири, крепости и селища, които изобилстват на територията на страната. Така исторически по научен път се забравя и се подценява собствено българското присъствие по балканските земи и нашата автентична история, която е дала началото на политическото ни развитие през Възраждането днес стои пренебрегната. Това е опасно за политическото ни национално самосъзнание, защото в съвременна Европа националното самосъзание се крепи върху християнското самосъзнание, върху автентичността на езика и върху политическата функция на историческия спомен, т.е. върху съзнанието за принаделжност към една общност, която се е разпростряла не само в пространството, но и във времето. Търсейки следи от траки, ние забравяме за прабългарите, за славяните и за всичко онова, което създава националната ни самоличност в историята. Забравяме за славянската азбука, за мисионерското дело на св. св. Кирил и Методий, за славянските християнски просветители и мъченици, както и за цялата християнска същност на българската култура, която фактически е запазила българщината през годините на изпитания и в трусовете на националните катострофи.

Ето защо интересът към тракологията и гръко-римската античност крие двойна опасност за съзнанието на съвремения български човек. Тракологията и античната археология контестират от една страна историята и развитието на християнството по българските земи, като загърбват неговия исторически и богословски опит, а от друга страна денационализират българското самосъзнание, като забравят и премълчават българското и славянското присъствие в историята на родната ни култура. Затова младият човек с интереси в областта на историята и археологията трябва да бъде предупреден за реновацията на съвременното езичество и за съвременното отродяване, което археологоията, историята и модерната наука му предлагат чрез реактуализация на своя отминал във времето и преодолян философски от християнското богословие научен античен обект.

© Стефан Чурешки