Цар ли е царят?
През 1946 г. един по същество незаконен референдум превръща България в „народна“, тоест комунистическа република. По това време от почти три години законен държавен глава е цар Симеон ІІ, син и наследник на Борис ІІІ. Третото българско царство почти никога не е спазвало Търновската си Конституция, но тя все пак е била поне формално в сила. Няма как под нейното действие да се стигне до такъв референдум, както няма и начин референдумът да бъде легитимен, защото е проведен в условията на все още продължаващата съветска окупация на страната и без сключени към момента мирни договори след края на Втората световна война. Така че поне в 1946 Симеон ІІ продължава да бъде единствено законният държавен глава с титулатурата: „по Божията милост и народната воля Цар на българите„.
В 1955 царят навършва пълнолетие и според предписанията на Търновската конституция тогава трябва да се закълне пред Народното събрание, за да поеме пълните си функции. Това очевидно не е възможно към момента, а Конституцията не предвижда други възможности, така че чисто формално тогава монархът пропуска единствения легален начин да остане държавен глава. Това не означава автоматична загуба на титлата, а само нещо като конституционна криза за монархически настроената част от българската емиграция по света. Разбира се, имало е възможност регентският съвет в изгнание или пък едно евентуално задгранично правителство да издаде нарочна прокламация заедно с царя в смисъл, че Конституцията няма как да бъде формално спазена, но духът й не е забравен. За съжаление, тогава не съществува и емигрантско правителство, което да направи това. Така емиграцията и царското семейство сами пропускат възможността за един важен, легитимиращ монархията жест. Прокламация за пълнолетието наистина има и тя дори говори за значението на Търновската конституция, но не се спира на конкретния конституционен проблем.
Българските князе и царе от 1879-1946 не са коронясвани, нито миропомазвани. В религиозно отношение те само са благославяни от Българската екзархия, защото въпреки че източноправославното християнство е официална религия на Третото българско царство, то българската модерна монархия все пак е само една от функциите на светската, либерална Търновска конституция. Церемонията, която създава български монарси, е светската клетва пред Народното събрание (така, както е например във Франция при Луи-Филип, в Белгия или в днешна Испания – този тип светска монархия е типична за ХІХ в.). Нашата модерна монархия не само е конституционна – тя е и изцяло светска, така че сакрализацията на царската титла от някаква православна гледна точка е безсмислена. Впрочем, от 1908 до днес българските царе превеждат титлата си на останалите европейски езици с думи като „King“ и „Roi“, а не като „Czar“ или „Tzar“. В това отношение българските модерни монарси имат същото поведение като гръцките крале, които у дома са „βασιλει’ς“, но в чужбина са именно „крале“, а не „василевси“ (толкова по въпроса за т. нар. „уникалност“ на предполагаемо „верската“ титла на българските царе – тя нито е уникална, нито е верска, каквито и да са средновековните и етимологическите сантименти на някои вярващи по този въпрос). Цар Симеон ІІ е законен държавен глава от 1943 година по силата именно на Конституцията в редактираната й версия от 1911 г., а не на някаква религиозна санкция. И е такъв най-малко до 1955, когато, без да губи титлата си, царят няма възможността да изпълни конституционното предписание за клетва пред Народното събрание и не излиза с прокламация дори за намерение да осъществи конституционните си задължения при първа бъдеща възможност.
В 1991 новото Велико народно събрание приема действащата ни републиканска Конституция от 12 юли. България (повече или по-малко успешно) се превръща в най-обикновена република. Народното събрание е назначило за президенти първо Петър Младенов и после – Желю Желев. От първите президентски избори насам по силата на Конституцията от 1991 нацията законно избира своя републикански държавен глава – президентите Желю Желев (във втория му мандат), Петър Стоянов, Георги Първанов и Росен Плевнелиев.
Относно цар Симеон ІІ обаче съществува едно странно двойствено положение. От една страна, поне от 1955 той, макар и не по своя воля, нарушава Търновската конституция, по чиято именно сила монархът е монарх. И поне от 1991 има все пак легитимна нова Конституция, по чиято сила държавен глава на България е избраният от нацията президент на Републиката – и никой друг.
От друга страна обаче, царят не е абдикирал от законно заемания трон на (поне дотогава) така и непрекъсналото формалното си съществуване Трето българско царство.
Това двойствено положение на едновременно съществуващи законен монарх и законна република би трябвало да е решено в 1996 или 1997 – около първото посещение на царя и семейството му в България. Тогава, без дори официално да абдикира, синът на Борис ІІІ става гражданин на Република България под името Симеон Борисов Сакскобургготски. Получава единен граждански номер и лични документи (лична карта и паспорт) с трите си имена и гражданския си номер. За всички практически нужди това би трябвало да е най-късната дата на края на модерната българска монархия, на институцията на Трона на Третото българско царство и на възможните действия по силата на Търновската конституция от 1879. Това означава и че вече не може да съществува предполаганата институция на „българската Корона“, тоест самата монархия, самата корпорация на царството, както би се изразил Ернст Канторовиц. Между другото, българската монархическа институция не се е наричала „Короната“, а „Тронът“.
Не е възможно да има републикански гражданин, който да бъде монарх на републиката, чийто гражданин е. Като български гражданин, самият дотогавашен цар има за свой държавен глава законния президент на Републиката.
В този смисъл идването на власт на българския гражданин Симеон Борисов Сакскобургготски като министър-председател на Републиката в 2001 не представлява акт на абдикация: по същество тя се е състояла още в 1996 или 1997, при получаването на българско гражданство в условията на действащата Конституция от 1991. От известен историко-юридически интерес е въпросът дали само формалната абдикация от страна на самия монарх може да преустанови съществуването на даден монархически институт („Корона“ или „Трон“), дали изобщо абдикацията е инструментът, с който това се случва или има други начини за легитимното превръщане на една монархия в република.
Самият акт на заклеване на министър-председателя Сакскобургготски пред патриарх Максим с ръка върху Евангелието (а не върху Конституцията) в Народното събрание няма легален смисъл, но може да се сметне за един вид сантиментален жест, свързан с историческата роля на династията, от която г-н Сакскобургготски все пак произхожда.
Въпреки това, можем да наричаме бившия министър-председател на Републиката „Негово Величество“ или „цар Симеон ІІ“ (особено откакто той вече не заема републиканския си пост). Има исторически прецедент: дядо му, цар Фердинанд, е продължил да носи почетно царската си титла и след абдикацията от 1918 по куртоазни причини (по същия начин в наше време дон Хуан Карлос Испански продължава да е „крал“ и след абдикацията в полза на сина си дон Фелипе VІ. Същото и важи и за крал Константин Гръцки, и за румънския крал Михай).
След 1918 обаче цар Фердинанд вече носи титлата само в лично качество, а не като държавен глава. Абдикиралите монарси най-често носят титлата си доживот, без обаче реално да царуват или да имат право на пълната си титулатура. Така дон Хуан Карлос продължава да е „крал“, но вече не е „кралят на Испания„; крал Константин е „крал“, но не „кралят на елините„; крал Михай е „крал“, но не „кралят на румънците„; и цар Фердинанд е бил все така „Негово Величество цар Фердинанд“, но не и „царят на българите„. По друг начин този въпрос е решен в монархии като Нидерландия и Великобритания.
Описаното положение в пълна сила се отнася и за г-н Симеон Сакскобургготски. От исторически сантимент, по традиция и от учтивост не е некоректно той да бъде наричан „Негово Величество“ или „цар Симеон ІІ“. Но това е изцяло куртоазна употреба на титлата към един по същество бивш монарх, бивш министър-председател и настоящ наш съгражданин. За добро или лошо модерната българска монархия не съществува – и е чисто академичен въпрос дали за неин край ще приемем 1955, 1991, 1996-97 или 2001 година (в никакъв случай беззаконието от 1946, нито „конституцията“ от 1971). В случая е въпрос на лични предпочитания как ще се обръщаме към бившия български монарх. Титлата му се е превърнала в нещо като негово име – нищо повече и нищо по-малко. Тя ще изчезне заедно с последния си носител, защото не може вече да бъде предавана, тъй като е спряла да бъде титла на държавен глава.
Едно е сигурно: споменаването на цар Симеон ІІ в литургичната ектения като „христолюбив цар на българите“ наред с „правителствующия Синклит“, прието от Синода на Българската православна Църква, е напълно нелепо. То представлява исторически и юридически кич, а уврежда и самата същност на литургията за вярващите, защото по време на служба трябва да се произнасят само безспорно точни формули. Така че царят е цар, но не „на българите„. Не и докато я има сегашната Република, на която той се явява гражданин.
