75-годишна жена възстановява православен храм

Източник: Нескучный сад

Височина – осем метра, стълбата се клати, отгоре пада мазилка. Духа леден вятър. И болки в рамото – все пак тя е на 75. В тази възраст Светлана Илинична Машурина-Вайнщейн сама изрисува стените на храма – отвътре и отвън.

Храмът Преображение Господне в село Спаское близо до старинния руски град Твер отбеляза наскоро своята 200-годишнина. Както и много други православни църкви по руската земя, той беше ограбен и разорен през времето на болшевизма. Едва през 2005 г. изоставената от всички постройка отново оживя: стенописите му и много от работата по възстановяването бяха изпълнени от неуморимата Светлана Машурина-Вайнщейн.

По професия Светлана е скулптор-монументалист. Родена е в семейство на атеисти. Кръстила се е чак след като е навършила 60 години. Но иконите винаги са присъствали в нейния живот. Родителите й, влюбени в живописта, купували албуми с икони, пазели в дома си светите образи и учели детето си да вижда тяхната красота.

Със свещеника от църквата тя се запознала случайно. От селото, в което тя имала малка лятна къщичка, до село Спаское има 3 километра. Светлана ги изминавала, за да види иконата на Богородица, рисувана на Атон, която се пазела в "летния" параклис в чест на св. Николай. Много икони били съсипани от времето или откраднати. Тя предложила своята помощ на реставратор. Трябвало обаче първо да се кръсти, за да се съгласят да й възложат и най-малката иконописна задача. И тя се кръстила…

Заедно със свещеника Светлана била готова да ремонтира собственоръчно и целия храм: "Отче, трябва да успеем да свършим всичко, докато се държим още на краката си". На своето самочувствие тя не обръщала внимание: "Докато мога да се движа, ще правя нещо за храма". Макар и да не предполагала, че с болния си крак ще трябва всеки ден да се катери върху скелето и да рисува, надмогвайки болката в раменете. Че то това не е по силите дори и на мнозина напълно здрави хора – да държат по цял ден ръцете си изпънати.

Скелето отец Николай сглобил сам. Сложил отгоре дъски, за да не падне Светлана. И така всеки ден "майсторката" се катерела към сводовете на храма – с боя в кофичка, вързано с въже за врата. По думите на Светлана, така се работело "чудесно". Само дето се принудила да си купи къщичка по-близо до храма, за да не трябва, когато се спусне на земята късно привечер, да крачи към вкъщи още три километра в тъмнината. Отец Николай се погрижил и за храната: подавали й обяда направо нагоре.

След като сводовете се покрили със стенописи, дошъл ред на кръщелнята. След това – външната украса на храма. Художничката и отецът дълго прелиствали книгите, сравнявали замисъла й с каноните и иконописната символика, служили молебен и едва след това на стената се появявало изображение, набелязано с въглен. В стенописите, изобразяващи Кръщението на Русия и Страшния съд, Светлана отстъпила от книжните образци: "Просто усещах – ето тук трябва да има човек. А тук – дърво. Веднъж дори се уплаших и извиках мой приятел-изкуствовед. Той ме успокои. Не съм създала идеално канонични изображения, но от рамките на православната иконопис не съм излизала".

Най-страшното било да зографисва стените отвън: там отец Николай не успял да издигне скеле. Сложили стълба. Качваш се – в ръцете ти четки, на врата – боя, вятърът се опитва да те отвее… За да нарисува изображението на света великомъченица Екатерина, Светлана се принудила да легне по корем и да увисне с цялата си тежест върху стълбата. Самата тя твърди, че така било дори по-добре, отколкото на спокойното скеле: иконата, рисувана в постоянна молитва, е особено красива.

В стаята, която решили да направят кръщелня, свалили покритието на пода. Отец Николай довел майстор, който изградил каменна основа в подземието, а после вече отгоре иззидали самия купел. Светлана Илинична покрила купела с плочки. Тя сама вършела всичко: сваляла старата боя от стените, търкала, измивала плесента и боядисвала отново. "Може би най-хубавото у Светлана Илинична е това, че при цялата си кипяща предприемчивост тя не прави нищо без благословение. А ако работата не спори, иска да се отслужи молебен", разказва отец Николай. Плочките тя направила сама в своята московска работилница. Сама ги правела, рисувала, изпичала в пещта. Изковала с ръцете си и металния свещник. Вярно, за него й помогнал и синът й Андрей – той е скулптор, работи основно с метал.

"Нашата кръщелня е едно от чудесата на света – радва се отец Николай. – Кръщаваме с пълно потапяне. От цяла Московска и Тверска област идват при нас само заради този купел. За новородените младенци има ваничка. А ако детенцето вече може да седи, първо го слагаме върху стъпалцето и чак след това го потапяме. Дечицата са очаровани. Пък и на възрастните им е интересно". А Светлана разказва: "Този майстор, дето отец Николай го покани, пльосва толкова небрежно разтвора! По-добре аз самата да бях иззидала купела. Трябваше да се изуча за зидар. Ако ще и бавно, но поне акуратно щях да положа тухличките!" Когато купелът бил готов, появил се теч. Сложили плочки. Течът намалял, но не изчезнал. Светлана Илинична отлепвала плочките и ги слагала наново, молейки се непрестанно с Иисусовата молитва. След известно време течът спрял…