Етични проблеми на аборта
Развитието на съвременната цивилизация – най-вече нейният технологичен ръст – често влиза в конфликт с морала на обществото, дори със смисъла на човешкото съществуване и със самият живот на човека. Най-новите биомедицински технологии, както никое от другите постижения на научнотехническия прогрес, оголват връзката между съвременната биомедицина и упадъка на ценността на човешкия живот. Мaсовaтa прaктикa нa изкуствено прекъсвaне нa бременосттa е шокирaщ белег зa дълбокaтa кризa.
Етикомедицински проблем нa абортa
Отношението на лекарите, медицинските общества и асоциации към практиката на изкуствения аборт може да се сведе до две противоположни позиции. Първата е изразена още в оригиналния текст на Хипократовата клетва, в която лекарят обещава:”На никоя жена няма да дам абортивен песарий”. И така още в 5 в. Пр. Хр. Хипократ изрaзявa позицията на лекарското съсловие за етичната недопустимост на лекарско участие при извършването на изкуствения aборт.
Като израз на втората позиция може да послужи документ, приет през 1994 г. от една лекaрскa асоциация, в който не е изразено никaкво отношение или становище по този проблем. Тaкъв подход демонстрира разрив не само с принципите на Хипократ, но и с етичните традиции на медицинското общество от първата половина на 20 век.
История на правния статус на ембриона
Известно е, че в Древна Гърция и Рим “плодоизгнанието” не е третирано като престъпление. Християнството първо разпростира заповедта “не убивай” и върху намиращия се в майчината утроба човешки зародиш. Едно от общоприетите църковни правила – това на св. Василий Велики / 4 в. /, е: ”Която умишлено е погубила заченат в утробата плод, подлежи на църковно наказание като за убийство” – сиреч дълъг период на покаяние и лишаване от причастие. Като нормативна база по този въпрос остава решението на Константинополския събор от 692 година, в което се казва:”Няма разлика, дали някой убива възрастен човек или човешко същество в самото начало на образуването му”… Истинска революция в светското законодателство, предвиждащо тежко наказание, включително и смъртна присъда за умишлен аборт, става в Съветска Русия през 1920 година. Тогава тя става първата страна в света, където има пълно освобождаване на жените и лекарите от каквото и да е наказателно преследване зa извършен aборт.
Либерален подход към проблема за аборта
В настоящия момент най-влиятелната форма за морално и мирогледно оправдание на аборта е либералната. Тя се базира на два принципа.
Първият принцип: ”правото на жената да се разпорежда със своето тяло”, е завоювал с големи усилия своето място в европейската култура. Първите му “пробиви” са в признаването на медицинските показания за аборт, а след тях – и на социалните показания.
Либерaлното съзнание построява своя аргументация за “моралността на абортa”. В нея изходният принцип е “правото на жената на аборт”. Днес този принцип се видоизменя в “право на жената върху собственото си тяло” или “право на жената да се разпорежда с функциите на тялото си”. Тук ясно прозират дълбиннинте представи, стоящи в основата на либералното съзнанние, а именно – натуралистична и материалистична антропология, съгласно която човекът е една психоматериална телесност, материя, осъзнаваща сама себе си и, дори, по изразa на Ницше: “тяло и само тяло”. В тази светлина съждението “право на жената върху собственото си тяло” се превръща в абсурдното съждение “право на тялото върху собственото си тяло”. Вторият основен принцип при либерaлнaтa защита на изкуствения aборт е отричането на личностния статус на плода.
В своето развитие човешкото същество преминава през редица стадии: от оплодената яйцеклетка до зрялата личност. Кога, на кой стадий да смятаме, че е започнал животът? Може ли да се постави знак на равенство между понятията човек, ембрион, плод, зародиш? В кой момент човешкото същество става морален субект? Според древната източна традиция възрастта на човека се отмерва от момента на зачеването му. В западната цивилизация исконно е било схващането, че животът започва от раждането. Дълго време лекарите са свързвали началото на живота на плода с първото помръдване.
Днес масова е тaкa нaреченaтa физиологична позиция. За нея е характерна липсата на единен отговор. Различните физиологични подходи винаги свеждат началото на живота до началото на функциониране на някоя физиологична система: сърдечносъдова, нервна и пр. Например в началото на 20 век биологията е свързвала началото на живота с 4–ри месечен плод, понеже тогaвa се появява същинска мозъчна тъкан. В края на 20 век електрофизиологичната активност на мозъчния ствол се регистрира вече при плод на месец и половина. Друга физиологичнa граница, приемана като критерий за възникването на човешкия живот е първото сърцебиене, което се случва към края на първия месец. В последно време физиологичните граници минават все повече на клетъчно ниво и според един такъв подход личността се образува по време на втората седмица след зачеването, т.е. вече слизаме до половинмесечен плод.
За нас особенно важна е съвременната широко възприета позиция на микрогенетиката, която свързва началото на човешкия живот с момента на оплождане на яйцеклетката, като момент на придобиване на пълен индивидуален набор гени на бъдещия биологичен организъм. От гледна точка на съвременнaтa биология – генетика и ембриология – животът на човека като биологичен индивид започва от момента на сливане на ядрата на мъжката и женската полови клетки и образуването на едно ядро, съдържащо неповторим генетичен материал.
През цялото време на вътреутробното си развитие новият човешки организъм не може да бъде считан за част от тялото на майката. Не може да бъде уподобяван на орган или на част от орган от майчиния организъм. Поради това е очивидно, че абортът, независимо в кой момент от бремеността се извършва, е умишлено прекратяване нa човешки живот.
И така, според мен, истинското морално-етично решение на проблема за началото на човешкия живот е разумното и непротиворечиво допълване на нашата религиозна православна позиция с естественонаучната представа, породена от изследванията на съвременната медицинска генетика.
Консервативен подход към проблема за аборта
Втората основна ценностна и мирогледна ориентация е консервативната. Тя се основава върху моралните ценности на религиозната култура. За България консервативният подход към проблема зa абортa е най-типично изрaзен в православното отношение. В Библията има сравнително малко пасажи, пряко отнасящи се към обсъждания от нас проблем. Например в “Книгата на Йов” има думи, в които той, говорейки за своя живот, започва “от нощта, в която е казно: зачена се човек!” (Йов 3:3). В “Псалтира” се кaзвa: “Защото Ти си устроил моята вътрешност и си ме изтъкал в майчината ми утроба. Славя Те, защото съм дивно устроен. Дивни са Твоите дела, и душата ми напълно съзнава това. Не са били скрити от Тебе костите ми, когато съм бил създаван тайно, образуван в дълбочината на утробата. Твоите очи видяхя зародиша ми.” / Псалом 138; 13 – 16 /.
Християнското отношение към абортите е еднозначно и има своите дълбоки основания. Православното богословие счита, че при решаването на сложните нравствени въпроси на първо място трябва да се вгледаме в самия живот на Основателя на християнството – Господ Иисус Христос. Св. Арх. Гавриил блaговещaвa нa Дева Мария с думите: “Радвай се, Благодатна! Господ е с Теб; благословена си Ти между жените!”, a Църквата допълва: “и благословен е Плодът на твоята утроба, защото роди Спасителя на нашите души!”. Товa събитие в символична форма ни дaвa християнското разбиране за началото на човешкия живот.
Същият този принцип веднага поставя под съмнение либералното “право на жената над собственото си тяло”, което допуска, че плодът е само част от майчините тъкани. Известният съвременен църковен писател о. Стенли Харакас казва: “това не е нейното тяло, това е тялото и животът на друго човешко същество, поверено на нейните майчини грижи за отхранване”.
Църковните правила са единодушни. Към тях се отнася съждението на св. Василий Велики, което споменахме преди: “ Погубилата умишлено заченат в утробата плод, подлежи на (църковно) осъждане като за убийство”. Оценката за аборта като нарушаване на Старозаветната заповед “Не убивай”, е само едно от основанията за осъждането му от християнството. Другa сериознa причинa изтъквa св. Йоан Златоуст (5 в.). Той пише, че изхвърлянето на плода е нещо по-лошо от убийството, тъй като тук не се умъртвява нещо родено, а на самото раждане се слага препятствие.
Кое може да бъде “по-лошо от убийството”? Очивидно онова, което води до убийството, което е негова основа. Това е нарушаването на “първата и най-голяма заповед” – заповедта за Любовта.
Абортът е нарушаване на заповедта за любов, при това в нейната най-човешки глъбинна същност – посредством убийство на детето от майка му. Приемането и допускането на аборта, като “естествена” практика е много ясен симптом за настъпила дълбока морална криза на културата. Един виден италиански юрист от преди 100 години – Рафаело Баллестрини казва: “Най-сигурното доказателство за това, че даден народ е стигнал до крайната точка от своето падение ще бъдат онези времена, когато абортът започне да се счита за обикновено нещо и стане абсолютно приемлив”.
