Биоетиката в обучението по религия
В своята бурна история Църквата се е сблъсквала с различни световни проблеми, на които е давала определени решения, конституиращи „църковния ум”. Активното отношение на Църквата към световните проблеми можем да видим в писанията на ранните християнски писатели (Псевдо-Варнава, Аристид, Атинагор, Минуций Феликс, Тертулиан, Лактанций и пр.), както и в споровете на Вселенските събори. Отговор на важните етични проблеми дават каноничното законодателство и писанията на великите отци на Църквата. Въпреки това ХХ век изправя Църквата пред нови предизвикателства, много по-комплексни от предишните; предизвикателства, възникнали вследствие на обществените промени и техническата революция, от възхода на медиите, на съвременната медицина и глобализацията… На някои проблеми и спорни въпроси на съвременното общество вече разполагаме с отговор, докато други, нововъзникнали проблеми на нашето технологично общество изискват отговор вече не само от Църквата, но и от цялото общество.
Преди всичко, отговорите на Църквата към съвременния свят трябва да се основават на Свещеното Писание и Свещеното Предание. Актуалните въпроси, които съвременният свят поставя, не са следствие от някакво интелектуално любопитство или философска спекулация, а от нещата, засягащи спасението на човека и самата вяра. Когато се появят нови проблеми или неочаквано възникнат важни въпроси, отнасящи се до православната етика, които не са в съответствие с истините на откровението, тогава трябва не само да намерим решение на тези проблеми, но и да формулираме официално становище на Църквата. Така отец Стенли Харакас правилно отбелязва, че „всички решения, взети в Православието, са били взети в духа на традицията на вярата, включваща нейното догматическо и етично учение, литургичен живот, канонично право. Както показва църковната история, аспектите на тази традиция трябва да бъдат в основата на разрешаването на много проблеми, свързани с развитието на биоетиката”. Предвид на актуалността на съвременните проблеми и интереса на младите хора към тях, тези въпроси трябва да бъдат включени в часовете по религия в средните училища. Целта на тази статия е в най-общи линии да даде отговор на недоуменията, които все по-често възникват в нашето общество и които сериозно засягат съвременния свят, и поради това често пораждат въпроси у тийнейджърите, имащи съзнанието, че живеят в свят, който все по-малко зачита запазването на човешкия живот (някои са изпитали това на собствения си гръб), така че можем да разберем защо много от тях не намират смисъл в своя живот или надежда за по-добро бъдеще.
Днес мнозина се опитват да намерят някакъв определен отговор за някои биоетични въпроси без Църквата, гледайки на нея като на консервативна институция, докато други търсят отговор в съгласие с целокупното Предание на Църквата. Възникването на спорни въпроси до голяма степен е обусловено от изключителния напредък на медицината: сега тя не само лекува определени болести, но и може да манипулира и да изменя естествените процеси в човешкото тяло и ум. Открит е генетичният код в ДНК, появява се проблемът около клонирането… Съвременното общество започва да преразглежда проблема за сексуалността, зависимостите се увеличават като последица от стреса в съвременното общество… Вследствие на това възниква тази нова област в науката, наречена биоетика, която се занимава с проблемите на доброто и злото в рамките на нововъзникналите дебати. Православната биоетика е ориентирана към два въпроса: защитата на живота и неговото предаване. Затова винаги, когато Църквата говори за човешкия живот, тя акцентира върху неговата святост.
Когато говорим за „святост”, имаме предвид божествения произход на човешкия живот и дадената цел, към която той трябва да се стреми. Животът на всяка личност е „свят” преди всичко защото е сътворен от Бога е с цел участие в Неговата лична святост. Описанието на сътворението в пълнота ни насочва към следните библейски думи: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“ (Бит. 2:7). Това ясно ни показва, че възникването на човешкото същество се свързва с телесното зачатие от страна на човешки родители. Или, ако казано на езика на науката, човешко същество е онова същество, което носи в гените си човешки генетичен код. От друга страна, светостта има отношение към личните качества, които някой човек постига чрез аскетическата борба против греха, и чрез напредване в добродетелта. Така истинската святост е резултат от съдействие между Божията благодат и личното благочестие на човека. В действителност светостта е дар, който е напълно незаслужен и не се постига само с нашите собствени усилия.
От гледна точка на християнската етика, това означава, че човекът носи отговорност за запазването на живота и поради това няма право да прекъсва нито своя, нито чуждия живот. Животът стои на първо място във всички сфери на човешката дейност и не може с лека ръка да бъде отхвърлен. Затова наш дълг е да се грижим за живота, фокусирайки се върху физическото и умственото здраве, своето и на другите. В тази статия ще засегнем няколко важни теми, които вълнуват младите хора: сексуалност и брак, аборт, евтаназия и зависимости.
Сексуалност
Едно голямо предизвикателство, възникнало вследствие на възприемането на някои известни психологически възгледи за човешкия живот – провокирано от страна на медиите, на икономическите шаблони и социалните модели – е това сексът да стане една от основните грижи на това общество. Пансексуалността е особено агресивна – тя пряко нанася удар върху свободата на личността. Църквата има съзнанието за потенциала, заложен в сексуалността, и в същото време е достатъчно чувствителна по отношение на всякакви изопачавания. Църквата винаги е смятала, че сексуалността е дадено от Бога измерение на човешкия живот, което получава своята пълна и истинска реализация в брака.
Целта на брака е осъществяването на любовта между съпрузите, както и продължаването на рода. На всяко намаляване на сключените бракове или на увеличаването на т. нар. съжителства без брак, които се превръщат в статусен символ на модерното общество, Църквата гледа като на грях. Те водят до известно деперсонализиране на личността в сексуалните и емоционалните отношения в двойката просто защото общото съгласие – изискващо съпружеска чистота и аскетическа борба, която трябва да бъде на първо място – често остава на заден план. По същия начин Църквата гледа на някои явления, свързани със сексуалността на човека, като ги възприема катоизопачаване на човешката сексуалност, сред тях са: промискуитетът, проституцията, хомосексуалността, педофилията и пр. От своя страна, Църквата знае, че мнозина са паднали в сексуални грехове и призовава към покаяние и обновяване на живота на онези, които ги признават. Това се извършва на светото тайнство Изповед.
Това, към което трябва да се стремим, е светотайнствената перспектива на брака и целомъдрието. Любовната връзка между две лица от противоположен пол представлява най-близко общуване (което е следствие от емоциите, разбирането и страстта между две личности) и поради това има тайнствено измерение. Сексуалните отношения в брака между мъжа и жената представляват един аспект от съвместното израстване в любовта и единството. Впрочем тази връзка трябва да се характеризира и с аскетически усилия. От друга страна, трябва да опровергаем някои погрешни разбирания, наложили се в сферата на сексуалността. Трябва отново да открием потенциала на целомъдрието; онова, което от много хора се смята за биологично необходимо за здравето на мъжа и жената, от медицинска гледна точка не е съществено за неговото и нейното здраве или живот, нито е очевидно, че половият живот е необходим за психо-физическото здраве на жената или на мъжа, въпреки че противното мнение е твърде разпространено в обществото. Нещо повече, целомъдрието има някои предимства за жената: по-малък риск от развитие на рак на матката, СПИН и други полово предавани болести. Всяка дискусия за брака трябва да включва и споменаването на светите съпрузи, прославени от Църквата, които биха могли да ни послужат като пример за съвършен брак и правилно реализиране на сексуалността.
Аборт
Като естествена последица от пансексуалността на обществото и неговите нови дефиниции на сексуалността, възниква и полемиката за аборта. От древни времена Църквата е осъждала аборта чрез своите писатели: Послание на Псевдо-Варнава: „Не убивай дете в зародиш, нито го погубвай, след като се роди (ХІХ, 5); Аристид от ІІ век казва: „Не е позволено да унищожаваш плода, докато е в утробата на майката. Насилственото възпрепятстване на раждането е равно на убийство и няма никаква разлика, ако някой убие вече родено дете, или ако му попречи да се роди” (Апология, 9, 6).
Докато в началото на ХХ век началото на живота в науката е визирало четиримесечен плод, в края на ХХ век се говори са шестседмичния плод като за жив организъм поради съществуването на електрофизиологична дейност на мозъчния ствол. Нещо повече, развитието на генетиката говори в полза на казаното от Църквата. При оплождането новосъздаденият ембрион се характеризира със своята генетична уникалност или по-точно генетична индивидуалност. Двадесет и трите хромозоми, които този ембрион получава от всеки родител поотделно, създават уникална комбинация, образуваща нови ДНК-вериги, която е основа и фундаментален материал за развитието на живота. Защото ако оплождането осигурява генетичната и развойната индивидуалност на ембриона, тогава трябва да кажем, че човешкият живот започва със създаването на зиготите.
Все по-често защитниците на аборта наблягат върху правото на майката да взима решения за своето тяло. Изтъква се, че ако жената забременее против своята воля, няма да има щастлива бременност. Запазването на детето може да й попречи да продължи избраната от нея кариера или да възпрепятства някои други нейни семейни задължения, а ако отстъпи детето на друг, отделянето от него ще й причини голяма и трайна тъга. Но дали тези защитници на аборта са чували за травмите на майката след извършения аборт? Постабортният синдром, който преживяват голям брой жени (някои изследвания показват, че това става в до 90 % от случаите на извършен аборт), включва следните признаци: депресия, тревожност, остро чувство за вина, загуба на сексуално желание, психически травми, мисли за самоубийство и др. Този синдром косвено ни показва, че майката носи отговорност за детето, за това да се грижи за него и да изпълнява своите майчински задължения; ето защо тя в пълния смисъл на думата е отговорна за нововъзникналия живот и няма право да го прекъсва.
Евтаназия
Думата „евтаназия” е съставена от две гръцки думи: eu и thanasia и буквално означава „добра смърт”. Защитниците на евтаназията се придържат към схващането, че пациентът има право, а и морално задължение, да прекрати своя живот, когато смята, че „не е достоен да живее”. Също така смятат, че други, включително и медицинският персонал, имат право да помогнат на лицето за прекратяването на неговия живот. Първият защитник на тази теза е бил Томас Мор в своята „Утопия”. В книгата Мор представя евтаназията на безнадеждно болните като една от важните характеристики на идеалното общество. По-късно последователи на това учение са Франсис Бейкън, Дейвид Хюм, Джон Стюарт Мил, а в защита на запазването на живота се обявява Имануел Кант, който смята, че „човек не може да има власт да разполага със своя живот”.
Църквата отхвърля евтаназията, гледайки на такова действие като на самоубийство, осъществено от страна на пациента, и като на форма на убийство от страна на медицинските лица. Ако се даде право или задължение за евтаназия, това би било в пряка противоположност с фундаменталното убеждение на християнската етика, че хората са пазители на своя живот, който идва от друг източник, и с учението на Църквата за светостта на човешкия живот.
Ето защо Църквата се моли и се грижи нашата смърт да бъде „безболестна, непосрамваща, мирна…”. Това значи, че при тежко състояние на болния тя се моли смъртта да настъпи по-бързо, защото по този начин изразява състрадание към болката на личността, която страда. Тук трябва да различаваме действието на молитвата от активното действие на евтаназията, защото Църквата моли Бог да облекчи болката, но окончателното решение предоставя на Него. Църквата винаги е признавала позитивната ценност на страданието (която този свят не може да разбере), смятайки, че то е някакъв вид мъченичество, или сътрудник в спасението, чрез което болният засвидетелства своята вяра, но в същото време осъжда съзнателното причиняване на болка и ненужните доброволни страдания като безнравствени. Затова Православната църква учи, че дълг на семейството и лекарите е да направят лечението колкото е възможно по-поносимо за пациента, да му дадат възможност да прояви търпение, смелост, покаяние и молитва.
Зависимости
Едно от най-големите предизвикателства на съвременното общество са зависимостите. Те възникват като последица от стресовия начин на живот, социалните кризи, несигурността и в някои случаи са последица от разрушаването на семейството. Болестта на зависимостите атакува цялото същество на човека, като при това унищожава нравствената свобода.
Църквата осъжда всяко използване на упойващи стимуланти и субстанции с каквато и да било цел – освен за възстановяване на здравето или намаляване на болката при някои болести, когато биват предписани от лекар. Тъй като в своя живот сме призвани да бъдем икони на божественото, болестта на зависимостите накърнява отдалечават човека от подобието със светинята.
Зависимостта към наркотици е особено разпространена в съвременните общества. Проблемът е в това, че днес дрогата се смята за някаква мода, особено когато тийнейджърите подражават на своите идоли, много от които проповядват хедонизъм, а някои от тях и открито се изказват в подкрепа на легализацията на „леките” наркотици. Затова трябва да запознаем младите със сериозността на зависимостите. Последиците от зависимото поведение са пагубни за човека. Наркотиците пряко унищожават клетките на мозъка или черния дроб, докато при алкохолизма се засяга панкреасът или черният дроб, и в крайните стадии на цироза на черния дроб се стига и до увреждане на мозъчните клетки.
Пътят към освобождаването на страдащия от зависимост започва с това той да застане лице в лице със себе си и със своя проблем. Дълбоко в душата си човек трябва да осъзнае, че е необходимо да действа, със свободната си воля, дадена му от Твореца, да отхвърли страстите, мислите и делата, а Божията благодат ще му помогне да успее по този път. Естествено, тук трябва да посочим, че по пътя на обожението му помагат светите тайнства и молитвите на Църквата. От друга страна, ще ни бъдат от помощ животът на светиите, като пример за поведение, вяра и сила на волята. От Църквата винаги трябва да идва инициативата за добри дела.
* * *
Църквата от древни времена е гледала на човешкия живот като на Божи дар. Човекът се намира в обществото на живите и тогава, когато е насочен къмБога – Източника на живота, този живот може да се разбере, да се пази, развива и изпълнява своето изначално предназначение. Затова Православието издига и почита живота на всяка личност като неотменен Божи дар, изискващ грижа и опазване. I www.svetiapostoli.com
Превод: Татяна Филева
