Да пееш като река
Бяхме обърнати с лице към река, буйните води на която се лееха стремително покрай скалите – свежо утро в планините на Северна Каролина, необичаен фон за света Литургия. Обикновено традицията на Църквата повелява такъв род богослужения като светата Литургия да се извършват в църковен храм. Има и изключения. В някои манастири по света е позната практиката тържественото отбелязване на големи празници да се осъществява на открито, за да се осигури достатъчно пространство за огромното множество хора. Подобни събития обаче са рядкост. Споменатата неделна утрин също беше от изключенията – причината бе в многото хора, участващи в една по-мащабна православна инициатива за организирането на палатков лагер и събиране за обща молитва в планините на Северна Каролина. В числото на участващите бяха и членовете на моята енория.
Има някакво антифонно* звучене при такъв тип Литургия – словата, мелодиката и действията по време на Литургията намират постоянен отглас в заобикалящата природа. В случая не става дума за това, че природата „приютява“ Литургията, а преди всичко за факта, че тя по някакъв начин е участник в нея.
Многобройни са примерите в Свещеното Писание, разкриващи как творението възхвалява Бога. Да тълкуваме тези библейски стихове само като метафора или да приписваме антропоморфни белези би било крайно погрешно. Естествено, в съвременния свят не е непознато явление хората да виждат себе си като единствените чувствителни създания, при все че отправят жадни погледи към небесното пространство, питайки се дали пък там някъде не е възможно съществуването на друга форма на живот. Не успяваме да разбираме творението, в което живеем, защото не разбираме самите себе си.
Ние сме мисловни същества, съставени от същата онази материя, която се съдържа и във всичко около нас. И при все че можем да говорим много за дейността на нашия мозък, ние на практика не можем просто така нито да прехвърляме, нито дори да свързваме функцията му в посока към онова, което изживяваме като мисъл. Митологизирали сме мисълта и сме си създали погрешна представа именно за нея. С тази изопачена представа ние губим разбиране за дълбоката свързаност между всички неща в творението, а също така и за космическото естество на твърдението, че Бог „стана плът и живя между нас“ (срв. Йоан 1:14).
Чуваме собствените си гласове, но не разпознаваме тяхната свързаност със съществуващите около нас звуци. Като тип явление звукът на моя глас и звукът на речната вода принадлежат към една и съща категория.
Нерядко научнофантастичните романи подхождат по-удачно към въображението. Дървета говорят, животни дискутират помежду си. Нищо чудно да се запитаме: „Ами ако наистина дърветата можеха да говорят?“ Но никак не сме склонни да се замислим: „Дали наистина умеем да слушаме?“
За мнозина ще бъде голяма изненада да научат, че растенията имат душа. Според традиционното учение на Църквата (в което има силно изразени заемки от Аристотел), растенията притежават „вегетативна душа“, която намира проявление в техния естествен стремеж към репродукция и към поддържане на живот. Човешката душа е носител на идентичен компонент, описван от някои пак като „вегетативна душа“, но редом с това – на ирационален и рационален компонент. Тези деления не се явяват част от догматическото учение и бихме могли да ги квалифицираме като твърде ранни, водещи началото си още от древни философии. Трябва обаче да отбележим, че идеята за „душа“ даже в растенията не влиза в противоречие с традиционните концепции.
Убеден съм, че повечето съвременни хора, и със сигурност – съвременните християни, си представят душата като нещо отделено от тялото и по някакъв начин сходно по значение с „мисловност“. Това, което идентифицираме с нашия собствен Аз, е всъщност съзнанието, при все че са налице и видими моменти на неговото отсъствие. Убеден съм също така, че подобно разбиране е твърде погрешно. В мои предишни материали съм описвал, че сме нещо като „мисловна материя“. Самият факт, че такъв израз се явява по своя смисъл вид противоречие, оксиморон, ни разкрива всъщност нещо от начина, по който възприемаме материята и мисловността. Подозирам, че имаме погрешно разбиране и за двете.
Не в концепцията за мисловната материя е заложена тайната на християнството и вярата в живота на душата. Те се съдържат най-вече в представата за човешката мисловност и съзнание като нещо нематериално. Съществуването на душата отделно от тялото (след смъртта) е същинско чудо и е отвъд обсега на нашите представи. То може да бъде осъществявано единствено чрез силата на Бога. Само по себе си съществуването на душата отделно от тялото не е заложено като свойство в естеството на душата. В израза „безсмъртие на душата“ се съдържа не утвърждаване на някакво вътрешно свойство на душата, а свидетелство за онова, което Бог прави за нас.
„А душите на праведните са в Божия ръка, и мъка няма да ги докосне. В очите на неразумните те минаваха за умрели, и краят им се считаше за погибел, и заминаването им от нас – унищожение; но те си пребъдват в мир. Защото, макар в очите на хората и да се наказват, тяхната надежда е пълна с безсмъртие“ (срв. Прем. 3:1-3).
Както дървото жадува за вода и разпростира корени, за да я достигне, по същия начин то жадува и за Бога, в Когото намира живот, движение, битие. Стремежът на едно дърво към Бога е различен от нашия, човешкия копнеж по Бога, тъй като в стремежа на дървото няма „рационален“ елемент. Но този стремеж така или иначе съществува. За скалите не говорим, че имат душа („душа“ означава наличието на вложен „живот“ и поради това се използва за обозначаване на „живи“ неща). Независимо от този факт всички съществуващи твари „гледат“ с очакване към Бога. Това ни описва и св. ап. Павел, казвайки, че всички твари „заедно стенат и се мъчат“ (срв. Рим. 8:22).
Много от отците сочат човешката рационалност като превъзходство, издигащо ни на по-високо ниво спрямо останалата част от творението. Според съвременната мисъл обаче ние сякаш сме склонни да виждаме себе си като напълно различни същества, които нямат почти никакво сходство с останалото творение. Само че в действителност нашата мисловност не е чак толкова по-различна, отколкото на останалите представители на творението (в частност – на висшите видове животни), тя е просто по-усъвършенствана.
Склонността да приписваме нашите „висши“ свойства на нещо отвъд материалната ни природа твърде вредно ни води към нагласата да придаваме второстепенно значение на нашето физическо естество. В битието ни действително е налице елемент на отвъдна реалност, но това не означава, че физическото ни естество губи своята значимост поради тази отвъдност. Досегашните познания разкриват, че материалният аспект на нашето битие винаги има своето място във всяка мисъл и всяко действие от живота ни. По своята природа ние не сме ангели.
Съвременните представи за съзнанието и човешкото тяло (особено разпрострените сред днешните християни) нерядко са част от визията за „двуетажната вселена“. Представяме си, че за разлика от телата ни, нашите мисли и чувства са „духовни“ (не материални). Това е пълна нелепост и крайна изопаченост на утвърденото християнско разбиране за света.
Подобна представа е част от неспирно изменящия се свят на християнството, лишено от светотайнствена традиция, което черпи представите си за човешката природа най-вече от света на популярната психология и наръчниците по самопомощ. През XVI век последователите на Реформацията са изоставили предходната представа за човешката душа като трисъставна по своето естество и са предпочели да я заменят с опростен модел, според който съставните части на човешката душа са разумът и волята. Това отклонение само по себе си е представлявало удобна почва за изопачения (но пък е било идеално подхождащо на консуматорския манталитет).
Св. Максим Изповедник е описал редица диаметрални противоположности: мъжко/женско; цивилизация/рай; земя/вселена; видимо/невидимо; сътворено/несътворено. Любопитното е, че той не е положил противоположен знак между мисловност и материя. Мисловността принадлежи към вселената на материята.
Независимо, че така активно критикуваме съвременния тип „материализъм“, ние в действителност сме далеч от реалния му образ. Съвременният свят се придържа към образа на една измислена сантименталност. В този образ материалистичното не е в обсега на адекватната си пълнота. Истинният материализъм е в традиционно утвърденото християнство, разкриващо достойнството на сътвореното мироздание, но това достойнство остава чуждо за нагласата на съвременния ум. Грехът и падението на днешния човек не се свеждат до това, че вижда в материалните неща някакъв особен обект на любов – любовта ни към тях всъщност е твърде оскъдна и изкривена. Отнасяме се с любов към собствените си представи за нещата и към емоционалната ни нагласа спрямо тях. Поради тази причина ние на нищо не отдаваме любов заради самата любов, а само заради емоционалните настроения, събуждани в нас от едно или друго нещо, и то при непълноценен подход на възприемане.
Богопочитанието е действително космично дело – нещо, на което цялото творение дава всеобщ и съзвучен израз. Самото песнопение е вид материално приношение. Ние или следваме в хармония общия и верен тон, или се отклоняваме в звуците на фалшивото. При хоровото пеене няма солисти. | blogs.ancientfaith.com
Слава на Бога за всичко и във всичко!
* Антифон (от гр.) – богослужебно песнопение, изпълнявано посредством редуване на двама певци или два хора – първо от десния клирос, който започва песнопението, а след това – от левия, който го довършва. Подобен начин на изпълнение се нарича антифонно пеене. Преданието свързва въвеждането на антифонното пеене в древната Църква и с името на св. Игнатий Богоносец, който във видение чул ангелски хорове антифонно да възхваляват Триединния Бог – б.пр.
Превод: Анжела Петрова
