За смъртната присъда

Никой запознат с този въпрос, даже сред най-горещите привърженици на смъртната присъда не може, защитавайки необходимостта й да приведе дори най-малкия факт, който би доказал, че отмяната й е довела след себе си увеличение на престъпленията, че тя (смъртната присъда) е направила по-безопасни обществения порядък, живота и имуществото на хората. Споменатата отмяна естествено снизи изследването за смъртната присъда от нереалните сфери на теорията до почвата на здравия и нелъжлив опит.

Материално безполезна за обществото, смъртната присъда е духовно вредна, като безнравствено действие на самото общество.

Това действие е нечестиво, нечовечно и позорно.

Първо, смъртната присъда е нечестива, тъй като по своята неотносителност и окончателност, тя е присвояване от човека на правосъдие от такъв абсолютен характер, каквото може да принадлежи само на Божия съд като израз на Божественото всевиждане. Преднамерено и обмислено зачерквайки даден човек от числото на живите, обществото заявява: аз знам, че този човек е безусловно виновен в миналото, безусловно негоден а настоящето и безусловно непоправим в бъдеще. А тъй като в действителност не само за бъдещата непоправимост на този човек, но и за миналата му вина, макар и фактическа, на обществото и неговите съдебни органи не е известно нищо напълно достоверно, което се доказва и от намерените достатъчно много съдебни грешки, то товане е ли явно нечестиво посегателство над пределите на вечното, не е ли сляпо безумие на човешката гордост, поставяща своето относително знание и условна справедливост на мястото на всевиждащата Божествена правда? Смъртната присъда или няма никакъв смисъл или този смисъл е нечестив.

Второ — смъртната присъда е нечовечна — не от страна на чувствата, а от страна на нравствения принцип. Въпросът е съвършено принципен: трябва ли да се признава на човешката личност някакъв предел за външно на нея действие, нещо неприкосновено и неуправляемо от нея? Този ужас, който внушава убийството, показва достатъчно, че такъв предел съществува и че той е свързан с живота на човека. Не е важен самият факт на физическото съществуване, а това, че в тесните рамки на този факт сега за нас е вместена и обусловена цялата безкрайна съдба на човека. Убийството е възмутително, не с разрушаването на видимата действителност, винаги ограничена и в по-голямата си част неважна, а с тези безгранични възможности, които то без да знае унищожава. То е престъпление главно, защото тук се престъпва крайният предел между две същества, и се събаря последното основание, за каквито и да било отношения — това, което е необходимото условие за всичко останало. Но ето страшното дело е извършено, човекът е превърнал друг в бездушна вещ. Да допуснем, че не е могло да му се попречи, да допуснем че обществото засега не е виновно. То се възмущава, негодува и това е добре, би било много печално, ако то оставаше равнодушно. Но справедливо ужасявайки се от убийството, с какво действие то изразява това свое чувство — с ново убийство! По каква логика повтарянето на злото е добро? Нима убийството е възмутително с това, че е убит добър човек? Но той може да е бил и негодник? Възмутително е самото действие на волята престъпващо нравствения предел, възмутителен е човек, говорещ на друг: ти за мен си нищо, аз не признавам, че ти имаш някакво значение, някакво право, дори право на съществуване; и доказващ това на дело. Но нали именно така и постъпва обществото с примерния престъпник, при това без каквито и да било смекчаващи вината обстоятелства, без страст, без порочни инстинкти, без душевно разстройство. Виновна е, но заслужава снизхождение фанатичната тълпа, която под влияние на инстинктивно негодувание убива престъпника на място, но обществото което прави това бавно, хладнокръвно и пресметливо — няма извинение.

Особеното зло и ужас на убийството се състои, разбира се, не във фактическото отнемане на живота, а във вътрешното отричане от основната нравствена норма, в решимостта от себе си, със собствените си действия да разкъсаш окончателно връзката на общочовешката солидарност, спрямо този истински, стоящ пред всеки ближен, такъв като мен, носител на Божия образ и подобие. Но тази решителност, да свършиш с човека много по-ясно и пълно, отколкото в обикновеното убийство се изразява в смъртната присъда, където, освен тази решимост и изпълнението й, няма нищо повече. В обществото по отношение на екзекутирания престъпник остава само animus interficiendi в абсолютно чист вид, абсолютно свободно от каквито и да било физиологически и психологически предпоставки и мотиви, които са затъмнявали и закривали същността на делото в очите на самия престъпник, това дали той е извършил убийството с користна цел или от по-малко срамна страст. Никакви такива усложнени мотивации на може да има при смъртната присъда; цялата работа тук е изведена на чисто, единствената цел е — да се свърши с този човек окончателно, за да го няма на света. Смъртната присъда е убийство, при това такова абсолютно убийство, което е принципиално отрицание на вкорененото нравствено отношение към човека.

Това всъщност признават и защитниците на смъртната присъда, които понякога проговарят по най-неочакван начин. Така един от тях на искането за отмяна на смъртната присъда отговорил със знаменитата фраза: „Нека господа убийците да започнат първи“. Тук екзекуцията направо е приравнена с убийството и екзекутиращото общество се поставя на едно равнище с „господа убийците“, т. е. с тези престъпници, които даже си присвояват привилегията да бъдат образец и ръководители на цялото общество в неговото хуманизиране и преустройване.

Малко по-наивните привърженици на гилотината и бесилката прибягват към уловки, които заслужават внимание поради своята непоследователност. Смъртта, казват те, не е окончателна загуба на съществуването, човешката душа живее задгробен живот, смъртта е само преход, който няма безусловно значение и т. н. Но ако краят на видимото земно съществуване не е толкова важен, тогава защо до такава степен ви ужасява убийството? А ако не гледайки на задгробния живот имаме основание да се ужасяваме от убийството, то позволено ли е да го повтаряме при по-лоши условия? Ако всъщност така леко гледате на смъртта, то отнасяйте се по-леко към убийствата, а ако те така ви възмущават, то въздържайте се да им подражавате в този живот под предлог, че той продължава след гроба. Ако всъщност смъртната присъда би могла да бъде допусната само заради виждането, че има бъдещ живот,то да се произнасят и изпълняват смъртни присъди би било по съвестта и позволено само на лица, вярващи в безсмъртието на душата, което в наше време е за съжаление по-скоро изключение отколкото общо правило, а и освен това, съвместима ли е с понятието на закона и съда подобна обусловеност на субективните мотиви на личната вяра?

Бидейки нечестива и нечовечна, смъртната присъда има и позорен характер, който отдавна е закрепен за нея от общественото чувство и се изразява чрез всеобщото презрение към палача. Войната, дуелът — откритото убийство могат да бъдат, нечовечни, ужасни, от известна гледна точка безмислени, но особеният, специфичен елемент е, че в тях няма срам. Каквото и да говорят привържениците на вечния мир, военният човек, сражаващ се срещу въоръжените си противници, с опасност за собствения си живот, в никакъв случай на може да предизвика презрение към себе си. Въпреки, че дуелът не може да се сравнява с войната, въпреки, че дуелистите справедливо предизвикват негодувание и са преследвани като за престъпление, все пак човекът изкачващ се на бариерата, не е истински презиран от никого и по тази причина този човек в крайна сметка се издига над инстинктивния страх от смъртта и и показва, че неговият собствен физически живот сам по себе си, с изключение на известни нравствени (макар и грешно разбрани) условия, за него няма цена. Същото до известна степен може да се каже и за някои случаи на убийства. Но цялата тази страна на самопожертвуванието или риск за собствения живот и свобода, оправдаваща войните, извиняваща дуела, смекчаваща в някои случаи прякото убийство — при смъртната присъда изцяло липсва. Тук отрано и съзнателно обезоръжения и вързан човек бива убит от човек, въоръжен, нищо не рискуващ и действуващ изключително от низка себичност. От тук е и специфичният позорен характер на смъртната присъда и безграничното, всеобщо презрение към палача.

Странно би било да се опровергава срамността на смъртната присъда и презрението към палача с напомняне за тези древни времена, когато смъртната екзекуция е била свещенодействие и се е извършвала от жреците, а също и за по-късните древни времена, когато и светските високопоставени лица не са се гнусели да изпълняват задълженията на палача. Но какво може да докаже това? Имало е време, когато проституцията, както в естествени, така и в противоестествени форми е била религиозно учреждение. Но от това, че жените на древния Вавилон са гледали на блудството с чужденци за пари като на свещенослужение на богинята Милите, не произтича никакво оправдание за проституция-та в наши дни. Точно така и никакви спомени за канибалските древности, не пречат на това, че на стъпалото на нравствено съзнание, което вече достига днешният среден човек, смъртното наказание е осъдено не само като нечестиво и нечовечно, но и като позорно дело.

Бидейки против първоосновата на нравствеността, смъртната присъда заедно с това е и отрицание на правото в самата му същност. Ние знаем, че тази същност се състои от равновесието на два нравствени интереса: личната свобода и общото благо, откъдето правилният извод е, че последният интерес (общото благо) може само да ограничава първият (личната свобода на всеки), но в никакъв случай няма намерение напълно да го отмени, защото тогава очевидно всяко равновесие би било нарушено, затова мерките против, което и да било лице, внушени от интересите за общото благо, въобще не могат да доведат до отстраняването на това лице като такова, чрез лишаване от живота му или чрез доживотно отнемане на свободата му. Следователно, законите допускащи смъртната присъда, доживотна каторга или доживотен затвор не могат да бъдат оправдани от юридическа гледна точка като отменящи окончателно дадено правово отношение чрез премахване на един от неговите субекти. При това твърдението, че общото благо в някои случаи изисква окончателно премахване на дадено лице представлява и вътрешно логическо противоречие. Общото благо, затова и се нарича общо, защото то съдържа в себе си благото на всички единични лица без изключение — иначе то би било благо само за болшинството. От това не следва, че общото благо се състои от простата аритметична сума от всички частни интереси взети по отделно или, че заключава в себе си сферата на свобода на всяко лице в цялата й безпределност — това би било друго противоречие, тъй като тези сфери на лична свобода могат сами по себе си да се отричат една друга и действително се отричат. Но от понятието общо благо с логична необходимост следва, че ограничавайки го именно като общо (имащо общи предели) за частните интереси и стремежи, то в никакъв случай не може да премахне дори един носител на лична свобода или право на субекта, отнемайки живота му и самата му възможност за свободни действия. Общото благо по самото си понятие, трябва да бъде благо и на този човек; но когато то го лишава от възможност за съществуване и свободни действия, следователно и от възможност за каквото и да било благо, още повече такова мнимо общо благо, то престава да бъде вярно и за него, защото то загубва своя общ характер, превръща се само в частен интерес, а затова губи и правото си да ограничава личната свобода.И точно тук ние виждаме, че нравствения идеал е в пълно съгласие с истинната същност на правото. Въобще правото с особеността си да принуждава вършенето на минимално добро, макар и различна от нравствеността в тесния смисъл на думата и с този си принудителен характер, служи на реалния интерес на същата нравственост и в никакъв случай не може да й противоречи. Затова, ако някой положителен закон се намира в принципно противоречие с нравственото съзнание за добро, то ние можем да бъдем предварително уверени, че той не отговаря и на същностните изисквания на правото и че правовият интерес, съдържащ се в тези закони, е не в съхранението им, а само в последователната им отмяна.

Образът на Христос като проверка на съвестта

Крайната задача на личната и обществена нравственост е Христос — в който обитава телесно цялата Божествена пълнота — да се „изобрази“ във всички и всичко. От всеки един от нас зависи да съдействаме за достигането на тази цел, изобразявайки Христос в нашата лична и обществена дейност.

Всички са съгласни с това, че рамките на юридическите закони ни най-малко не определят действията на човека, стремящ се към съвършенство. Може никога да не убиваш, крадеш или нарушиш някой наказателен закон, и да бъдеш все така безнадеждно далеч от Божието Царство. Юридическият закон няма за пряка цел усъвършенстването на човека и човечеството — неговата задача е само в това да бъде възможно постоянното охраняване на човешкото външно земно съществуване, докато то е нужно за по-висшите цели; здраво да задържа плътския човек поне на първите ниски степени на съвместното съществуване, при които истинската цел дори още не се вижда, но без които тя не би могла да бъде достигната. По същия начин недостатъчни за правилно насочване към съвършенството в пределите на нравствения закон са и самите евангелски заповеди, когато те се приемат като отделни външни предписания — по буквата, а не по духа. Даже висшата, включваща в себе си всичко, заповед за любов може да бъде разбрана и приета в лъжлив смисъл — и не само е възможно, но е била и е. Едни казват, че евангелската любов е преди всичко любов към Бога и в името на тази любов считат себе си в правото и даже длъжни да мъчат своите събратя, които не изповядват както тях своята вяра в Бога. Други утвърждават, че евангелската любов изисква равномерно безстрастно благоволение към всичко и всеки, и затова сякаш не допускат никаква задължителна защита за мирните и невинни хора от убийци, насилници и хищници. Едните в името на любовта към Бога позорят Божието име със своята жестокост и фанатизъм, другите в името на любовта към ближния желаят като че ли безпрепятствено предаване на множество свои ближни на гибел.

Че тези хора съзнателно вървят против своята съвест, аз не се решавам да кажа, но че те не са проверили, както трябва съвестта си, е ясно. А най-добрата и истинска проверка е така близко!

Нужно е само преди да се решим на каквато и да е постъпка, имаща значение за личния или обществен живот да извикаме в душата си нравствения образ на Христос, да се съсредоточим в него и попитаме себе си: би ли могъл Той да извърши тази постъпка, или с други думи, ще я одобри ли той или не, ще ме благослови ли или не при нейното извършване?

Предлагам тази проверка на всеки — тя няма да ви излъже. При всеки съмнителен случай, ако само е останала възможност да се опомним и помислим, спомнете си за Христос, представете си го жив, какъвто Той и е, и възложете на него цялото бреме от вашите съмнения. Той вече отдавна се е съгласил да приеме това бреме с всички останали, не за това, разбира се, за да ви развърже ръцете за всякаква мерзост, а за това, за да можете вие, обръщайки се към Него и опиращи се на Него, да удържите на злото и да станете в това съмнително дело проводници на Неговата несъмнена правда.

Ако всички хора с добра воля, както частните лица, така и обществените деятели и държавници на християнските народи, започнат да се обръщат към този верен способ при всички съмнителни случаи, то това би било вече началото на второто пришествие и приготвяне за страшния Христов съд — защото времето е близо.

Превод: А. Аврвамов

Списание „ДАР“, бр.1, 1991 г.