Основни позиции по проблема с евтаназията
Текстът е изготвен от Специалната синодална комисия по Биоетика на Св. Синод на Гръцката православна църква и е приет като нейна официална позиция по въпроса на 6 ноември 2002 г. Оригиналът е публикуван в официалния сайт на Гръцката Църква, също така и в сайта на Комисията.
1) На 28 ноември 2000 год. Холандският парламент прие узаконяването на евтаназията. На 16 май 2002 г. евтаназията бе декриминализирана и в Белгия. Успореден курс предприеха Австралия и някои щати на Америка. В последните години тази тема все повече се разисква от законодателните органи, от компетентни комисии, от средствата за масова информация, на конференции, обществени дебати и т.н.
Вече е формиран проблем, който досега не стоеше на дневен ред, но разширената клинична практика постоянно го поставя на авансцената и прикрива съществуващата опасност от притъпяване на съзнанието и изкривяване на нравствените критерии. Често чувствата и мислите на хората се насочват в една посока на разсъждение, изискваща (или в най-добрия случай – оправдаваща) законодателното гарантиране на евтаназията, макар че засега повечето общества и правови държави се противопоставят на нейното приемане.
2) Това първо узаконяване на тази практика и нуждата от изразяване на позиция по проблема от страна на Църквата е крайно наложителна, тъй като съвременното обществено разбиране и господстващия в него нездравословен рационализъм лесно принасят в жертва – на олтара на конюнктурното благополучие и тесния интерес – уважението към живота и към смъртта.
3) Под понятието евтаназия разбираме: постигнатото чрез чужда помощ – активна или пасивна (с действие или чрез бездействие), ускоряване смъртта на един човек, който страда или предстои да страда от неизлечима и мъчителна болест, запазил или не съзнанието си и лично изразил категоричното си желание да се прекъсне живота му.
ІІ. Животът и смъртта в Православното богословие и предание
4) Животът е най-висшият дар Божий, чиито начало и край се намират в ръцете Господни и единствено “в Негова ръка е душата на всичко живо и духът на всяка човешка плът” (Иов. 12:10). Животът е пространството, в което намира израз нашата самостоятелност, в което се срещат благодатта Божия и свободната ни воля и се извършва човешкото спасение.
Всяко усилие на човека да определя границите на живота единствено според собствената си воля, мнение, решения или възможности, лишават живота от неговата святост.
5) Човекът е създаден безсмъртен по благодат. Безсмъртието е неговото естествено състояние. Чрез греха обаче дойде болката, падението и смъртта в този свят. В резултат на това смъртта е допусната от Бога, “за да не стане злото безсмъртно”.
6) Биологичният живот не определя цялостното съществуване на човека. Човекът е сътворен от Бога с тяло и душа, намиращи се в неразривна връзка, която обаче се прекъсва с биологичната смърт. След нея тялото изтлява, а душата се запазва, за да се съедини отново с възкресеното тяло.
7) Основният смисъл на сегашния живот се състои в съединяването му с възможността за обожение на човека и неговото изкупление чрез покаянието. Без духовен живот запазването на биологичния губи своето значение, лишава се от смисъл и се превръща просто в един кръговрат на смъртта.
8) Човекът още след своето зачатие достига до опит от смъртта, било с морфологичните промени на тялото по причина на възрастта, било поради болест, било със загубата на обичано лице; но преодоляването на смъртта и нейните последствия се осъществява чрез Христа, Който със Своята смърт победи смъртта (“със смъртта Си смъртта победи”).
9) Смъртта е събитие, свързано не само с края на биологичния живот, но и с цялостното съществуване на човека. Тъй като животът продължава и след биологичната смърт; начинът, по който човекът живее и умира, определя състоянието му във вечността.
10) Съвременното светско разбиране разглежда смъртта в нейната връзка с евтаназията като право, а не като събитие извън властта на човека, като факт, чието време може да се избере и от човека, а не безусловно от Бога. Уважението към богодарувания живот изисква и защитаването му по всякакъв начин, което се изразява и като усилие за запазване на неговото качество, и като целенасочено удължаване на продължителността му. Според християнското учение, продължителността на живота и часът на смъртта по никакъв начин не могат да се определят като човешки права.
ІІІ. Смисълът на болката
11) Църквата приема със съчувствие болестта на човешката природа, затова и винаги прегръща болните, страдащите и скърбящите, човеколюбиво измолва избавлението им “от всяка скръб, гняв, беда и нужда”, моли се краят на човека да е “непосрамващ, безболезнен, мирен”, моли се също така и за упокоението на страдащите (молитвата при Разлъката на душата с тялото).
12) Независимо от това в болката се крие едно Божие благословение. Болката в човешкия живот, както всяко изпитание, е “съратник в спасението”, а понякога – “по-добро и от самото здраве” – според св. Григорий Палама (ЕПЕ, Солун 1985 год., т. 9, стр. 264). Естествената, както и екзистенциалната болка е благодетел, защото разширява понятията ни за живота: тя би могла да бъде и средство за аскеза в смирението, търпението и любовта, или пък предпоставка за подготовката ни за вечността.
13) Ние не търсим болката, и ако ни споходи, се стараем по всякакъв начин да я преодолеем, но в случаите, когато не отминава или е нелечима, с вяра, търпение и издръжливост, тя се оказва особено благотворна и полезна. Позитивното или отрицателно действие на болката зависи съществено от личната нагласа на човека спрямо нея. Поради това, да се научиш да търпиш и в най-тежките състояния на живота, е най-добрата подготовка за тяхното преодоляване.
ІV. Медицинският поглед към болката
14) Съвременната медицинска наука е в състояние чрез правилна обезболяваща терапия да преодолява успешно и в голяма степен повечето видове болка. По тази причина научното подготвяне и осведомяване на лекарите са от особено значение. Паралелно с тях обаче утешителната грижа от страна на медицинския персонал, както и съчувствието на роднините и приятелите, са неоценими за болния в преодоляването на неговите болки.
15) В случаите, когато болният не се повлиява от терапевтичните процедури, добре е да се дават успокояващи лекарства. Любовта ни задължава да облекчаваме болните с всички възможни средства и не ни позволява да подсилваме страданията им, като им отнемаме необходимото болкоуспокояващо. За тях сънят понякога е по-лекият начин на преминаване в смъртта.
Църквата приветства и благославя усилията на лекарите, които чрез прилаганата от тях терапия успокояват болките на пациентите до последния миг на земния им живот.
V. Последствията на съвременните медицински технологии
16) Съвременната медицинска технология има определящ принос в преодоляването на разновидните болести. Същевременно обаче тя силно е изменила медицинската интервенция и като резултат болните често се сблъскват с нововъзникнали състояния от чисто ятрогенен* характер, водещи до несрещани досега дилеми и завършващи с въпроси без отговор.
17) Трагичните състояния на отиващия си живот, предизвикващи настоящото бурно развитие в областта на медицината, поставят от само себе си на дневен ред въпросът, не само дали е допустимо да съкратим живота на някого, а и дали е правилно да препятстваме неговата смърт. Медикофармацевтичната технология удължава не само живота, но понякога и настъпването на смъртта.
18) От друга страна, въпреки впечатляващия напредък на медицинската диагностика и прогностика, никой и никога не може да бъде абсолютно сигурен в нелечимия характер на една болест или в безнадеждността на дадено състояние. Винаги съществува място за възможна грешка в лекарската преценка или за неочаквано развитие на болестта, дори и за някакъв чудотворен изход от нея.
VІ. Мисията на медицината
19) От времето на Хипократ мисията на медицината е тъждествена на терапията и служението на живота и е несъвместима с подпомагането на смъртта. В забележителната си клетва, лекарят обещава, че “никога и на никого няма да даде смъртоносно лекарство, дори и ако той самият го поиска, нито ще го съветва да го приеме”.
20) В случаите, когато е безсилен да излекува, лекарят участва в борбата на болните, действайки за потушаване на болките, облекчавайки ги от безпокойствата, успокоявайки напрежението, подпомагайки по-лекото понасяне на мъките им, така че човекът да живее достойно до последните мигове на живота си.
VІІ. Обществени и психологически причини на евтаназията
21) Съществената причина, поради която в наши дни евтаназията е придобила изключителна актуалност и предизвиква непознати досега явления, е фактът, че в нашата съвременност господства чисто материално, конюнктурно и меркантилно разбиране за живота, отразяващо се в цялостния му облик, в който здравето е придобило най-вече икономически характер, а човекът се възприема единствено механично и като мимолетно същество.
22) Съвременното консуматорско общество разглежда индивида, намиращ се в краен стадий на нелечима болест, като несвързан с производството и потреблението, недопринасящ за напредъка и развитието на системата, и като пречка за комфорта и благополучието на останалите. По тази причина обществената готовност за помощ и подкрепа е твърде малка.
23) Същевременно обаче не можем да пренебрегваме и съществуването на психологични причини, водещи хората до желание за евтаназия. Обикновено такива са: отчаяние по причина на естествена непоносимост, боязън от физическа болка, разочарование от отслабването на физическите сили и страх да не се превърнат в тежест за близките си.
24) Ако болният се увери, че една от тях или дори всичките се разрешават с обичта и грижите от страна на медицинските лица, на близките и приятелите, той трудно би стигнал до избора на евтаназията като изход от положението. Този факт се явява косвено обвинение към съвременното общество.
25) Желанието за евтаназия обикновено се появява в лица, намиращи се в състояние на тежка депресия, което означава: първо, че условията, при които се изразява това желание, са такива, че те не гарантират трезвия разсъдък на желаещия; второ, че с подходяща подкрепа, съчувствие, помощ и евентуална психотерапевтична инвазия същите лица биха могли да изразят различен избор за своето бъдеще.
Нелечимата и мъчителна болест влияе върху душевното равновесие на болните в такава степен, че бихме могли да твърдим, че е почти невъзможно болният да изрази волята си с бистра мисъл или логично съждение.
VІІІ. Обществените последствия от евтаназията
26) Прилагането на евтаназията дава на лекарите и роднините власт, извън тази която им принадлежи, с неконтролируеми последствия. От лекаря зависи диагностицирането на състоянието на болните. А от роднините, чиито подбуди понякога биха могли да са със съмнително качество, зависи решението. Тяхната лична нагласа, начинът на мислене, настроението им в конкретния момент, философската и религиозната им ориентация, дори личните им интереси, биха могли да изиграят определяща роля в решението да се съкрати чужд живот.
27) Ролята на лекаря, така както е естествено прието в обществото ни, е на човек, който има неоценим принос в борбата за здраве и съществуване. Енергичната му намеса в ускоряването на смъртта, дори само от съчувствие, изцяло разрушава връзката “лекар – пациент” и принизява достойнството на човешкия живот като висше благо.
28) Така нареченото “право на смърт”, което се представя като законна аргументация на евтаназията, би могло да прерасне в заплаха за живота на онези болни, които не са в състояние да отговорят на икономическите нужди по тяхното лечение и болничен престой. Нашата независимост се ограничава и от това, че сме социални същества.
29) Чрез напредващия преход към евтаназията се улеснява, от една страна, постигането на незаконни интереси, а от друга – се развива една расистка и сегрегационна логика, съгласно с която в борбата за защитата на живота се дава предимство на здравите, младите, състоятелните и успелите. Общественото възприемане на ближния само с логиката и етиката на администрирането, на производството и на личните права, а не с любовта в Христа, води до обезценяване на човека.
30) Прилагането на евтаназията в определени държави създава опасност от преки противозаконни действия и проблеми, един от които е така наречената “търговия със смърт”, пораждаща методичното придвижване с незаконни цели на всички желаещи евтаназия (например случая с Холандия и Швейцария).
ІХ. Правният възглед за живота
31) Човешкото достойнство има абсолютен характер и неговият основен израз – човешкият живот, притежава абсолютна защита, тоест независимо от неговото качество и независимо от волята на неговия носител. С други думи, не се признава правото на разпореждане със собствения живот.
Това доказват разпоредбите, като например тези, наказващи съучастието (подбуждането или подпомагането) на самоубийството (чл. 301 от НК), или убийството на неизлечимо болен с неговото съгласие (чл. 300 от НК), както и това, че съгласието на страдащия от опасен или тежък телесен недъг да бъде прекъснат живота му, не намалява тежестта на вината на извършителя.
32) В случай на поставяне на равностойна основа на правото на разпореждане с личен живот като израз на правата на личността, то това по всяка вероятност ще предизвика пукнатина в системата на абсолютната защита на живота и ще отвори вход към самоволни права и такива на други носители, като например на роднините (и на кого от тях?), или на лекаря, когато не действа правото на самостоятелно разпореждане.
33) Евтаназията на “умиращия”, тоест, ускоряването на очакваната смърт, ако се възприеме от законодателя, ще бъде трамплин за узаконяване евтаназията на “страдащи от неизлечима болест”, което понятие само по себе си е крайно несигурно. В този случай държавата се заплита в ценностна криза и решения за достойнството на дадения ни живот.
34) Наказателният Кодекс на Република Гърция се счита за един от най-добрите и най-богатите по съдържание в Европа. Членове 300 и 301 от него понастоящем биха могли да бъдат удовлетворителен критерий против всеки отделен случай на евтаназия.
35) Съзнателното отхвърляне от страна на всеки лекар на “дълбоката и настойчива” молба на болните за евтаназия е ненарушимо. Така наречените лични права в живота на индивида не могат да водят до желанието от страна на такъв човек да бъде убит от своя лекар.
Х. Приносът на Църквата
36) Дълбоката духовна причина, водеща до положителна позиция спрямо евтаназията, обикновено се крие в необуздания материализъм, в бездуховността на човека, в липсата на вяра или в отхвърлянето на Бога, в приемането на болката и болестите като нещастие и неправда, в лишаването на живота от святост и свързването му единствено с външната красота, природната и икономическата сила, както и в приемането на смъртта като окончателно социално-биологическо събитие, а не като преходен стадий в човешкото съществуване.
В такова общество понятията жертва, търпение, очакване и издръжливост са непознати, а понятията милост, съчувствие и щедрост са погрешно тълкувани.
37) Евтаназията, макар от светска гледна точка защитавана като “достойна смърт”, в своята действена форма е подпомогнато самоубийство, тоест включване на собствено участие в извършеното убийство. По тази причина тя е упадъчно явление на социално пренебрегване на човека.
38) Миговете на нашия живот, свързани с неговото начало и край, както и тези на слабост, болка и изпитания, крият в себе си изключителна святост и са тайнство, изискващо особено уважение от страна на роднините, лекарите, медицинския персонал и цялото общество. Ако тези моменти се приемат духовно и с необходимото внимание, те улесняват смирението, търсенето на Бога и дават на човека опита на божествената благодат и на чудесата Божии.
39) Същите тези мигове благоприятстват връзките между хората, развиват обществената любов и нейната изява на съчувствие и милосърдие. Молбата на болни хора за евтаназия всъщност е въпрос за нашата обич и желание да бъдем до тях. В такива мигове мнозина търсят благодатта Божия и обичта на събратята.
40) Църквата добре познава слабостта на човешката природа и това, че “по-добре смърт, нежели скръбен живот или постоянна болест” (Сирах. 30:17), затова и с дълбоко разбиране се отнася към тези, които се огъват пред непоносимата болка и смъртта. Словото на истината в Църквата винаги е човеколюбиво и нейното човеколюбие винаги служи на истината.
41) Любовта по своята природа е не просто съчувствие, а болка и съпричастност към кръста на страдащия брат. “Обичам” не означава избавям другия от тежестта на живота, а поемам и аз от тежестта на неговата болка и му давам от своя живот, или много повече – давам му истината и обичта Божии. Любовта е понятна само в истината.
42) Нашата Църква вярва в безсмъртието на душата, във възкресението на тялото, във вечната перспектива и реалност, в болките като “раните на Господа Иисуса на нашето тяло” (вж. Гал.6:17), в изпитанията като причини, благоприятстващи спасението, във възможността за развитие на обществената любов и съпричастност между хората. На тази основа:
а) Църквата проповядва, че нашият живот се намира единствено в ръцете на Бога, че всичко, което се случва с нас е за наша полза, и че нямаме правото да “поправяме” плана на Божието домостроителство;
б) че всяка смърт, която е резултат от човешки избор – колкото и да носи определението “добро” – се отхвърля като “хула” спрямо Бога. Всяка медицинска практика, свързана с ускоряване момента на смъртта се осъжда като противна на деонтологията и оскърбителна за медицината.
Ние хората се молим на Бога, но не определяме живота и смъртта.
43) На съвременната форма на евтаназията, като ускоряване и предизвикване на смъртта, Църквата противопоставя човешката кончина по Бога и в Бога като преодоляване на смъртта. Щастливият живот и умирането за Църквата означават живот и смърт със смисъл и перспектива. Изборът на смъртта, произлизащ от отхвърляне на волята Божия, е грях, а жаждата за смърт, когато извира от любов към Бога, е изключително благословение, особена благодат и рядка добродетел: “желая да се освободя и да бъда с Христа” (Фил.1:23).
44) В преданието на Църквата са запазени много разкази за светци, които са отказвали да прибягват до лекари и лекарства за своето изцеление, оставяйки се изцяло на Божията грижа за по-нататъшното развитие на здравето и живота им. Има случаи, когато аскети са прибягвали до употреба на лекарства и други медицински средства, а впоследствие са преценявали тези си действия като отклонение от пътя на съвършенството.
Този факт не показва неопределена позиция от страна Църквата, а показва абсолютното уважение към човешката свобода и значението на неговата съкровена вътрешна воля.
Затова във всяко слово на болния трябва да виждаме дълбокото състояние на душата му, което ни обяснява неговите желания и решения. Аскетът, когато отхвърля лечението в болница и избира аскетизма, не извършва евтаназия, докато в случаите, когато човек, загубил надежда и търпение, отхвърля лекарската подкрепа и помощ и пожелава прекъсване продължителността на живота му, това се вменява за негова вина.
45) Упражняването на медицинската грижа и лечение от юридическа гледна точка не е независимо лекарско право, а единствено – задължение, в съответствие и според мярката, в която ги изисква пациентът. Също така, настъпването на смъртта “поради липса” на приложено подходящо лечение, поради отказа от приемане на лекарска помощ от страна на имащия пълно съзнание болен, не представлява убийство, нито е съучастие в самоубийство. Въпреки това лекарят има нравствено задължение да помага на болния да се включи в усилието за преживяване на болестта му.
46) В случай, че болният не е в съзнание, но има надежда за излекуване, лекарят трябва всячески да помогне за запазването на човешкия живот.
47) Когато болният не е в съзнание и след уверяване, че не съществува надежда за изцеление, съзнанието на лекаря и това на роднините запълват празнотата на отсъстващото съзнание на болния. Затова се подчертава нуждата от високо развито съзнание у лекарите. В случаите, в които лекарят, базиран на своите познания, наблюдения, опит, обич към пациента и вяра в Бога, чувства, че е по-добре да избягва употребата на инвазивни средства, които повече натоварват и изобщо не подпомагат лечението на пациента, това не опетнява нравствената му честност.
48) Употребата на медицинската инвазия е добре да се простира дотам, докъдето усложненията и евентуалните допълнителни проблеми не се превръщат повече в мъчение, отколкото в облекчение. Болката се дава единствено от Бога и тя не трябва нито да се предизвиква, нито да се удължава от медицината. Продължаването на живота и избавлението от болката трябва да стават съгласно волята Божия, а не да стават самоцел.
49) Възможността чрез модерната терапия да се предизвика изкуствено удължаване на естествените граници на живота и запазване за неопределено време на състояние на бездушна дрипа, стигащо дори до унижение на човешкото достойнство на болния, но с пълни последствия за обкръжението му – икономическо източване или пълно ограбване, или предизвикване на множество психологически безизходици, е нещо, към което лекарят не трябва нито съзнателно да насочва, нито да участва в него.
50) В пространството между евтаназията чрез бездействие и евтаназията чрез активна намеса се намират случаите, в които:
а) вече е приложен метод на стабилизиране и поддържане (например механичните жизненоподдържащи системи), но липсва перспектива за възстановяване на болния, и тогава въпросът тук е дали се разрешава активната намеса за нейното изключване;
б) съзнателното даване на успокоителни и болкоподтискащи средства, които вероятно ускоряват смъртта.
В първия случай, активната намеса обременява съзнанието с чувство на вина за съучастие в смъртта на болния, докато във втория – отсъствието на пряка връзка и сигурност за нещо такова не натоварва съзнанието. Тук пряко и сигурно е облекчаването на болния от болките.
51) В чист случай на евтаназия чрез активна намеса няма никаква възможност за оправдание, поради това дори и предположението за узаконяването й е нравствено недопустимо.
Политикът, респективно – законодателят, нямат правото да се самопровъзгласяват за разпоредители на живота и смъртта.
52) Развитието на здравите връзки на обич и общение и на всичко, подкрепящо човека, когато той трябва да посрещне смъртта и болката, допринася за преодоляването на изпитанието и за превръщането му от лична борба в причина за силна съпричастност и общение.
53) В случаите, когато болният се намира в такава паника, че е завладян от изкушението да поиска евтаназия, Църквата може със своето присъствие, с утешителното си слово, с резултатната си молитва, с тайнството си елеосвещение, с любовта си да даде надежда и облекчение, които да са по-силни от страха пред болката и желанието за смърт. Тогава евтаназията ще отсъства не само от мисълта на Църквата, но няма да има място и в решенията на болния.
54) Църквата, за да направи осезаемо присъствието си в миговете на критични решения и изпитания, не трябва да очаква болните при себе си, а да ги призовава – тя самата да ги намира прониквайки внимателно и успешно в болниците. По тази причина се препоръчва както засилването на институцията на болничните свещеници, така и пристъпването към организиране на доброволчески групи в болниците с цел напътстваща подкрепа на тежко болните. Ако изоставянето води към евтаназия, то обичта, подкрепата и дълбоката надежда усилват любовта към живота.
