Една обител възкръсва из мъртвите

Историята на Златния храм край Шипка е достойна за роман. За едно епическо повествование, което да обеме в себе си страстите български (и не само български) от новата история на държавата ни. Но ето как започва всичко – идеята за построяването на този величествен православен храм тук, където се зачева Българската свобода, е на майката на генерал Скобелев и на граф Игнатиев. Скоро начинанието им се превръща в дело на цялата руска общественост и в края на 1881-ва година в касата на комитета има повече от 300 000 рубли. Въпреки това, поради политическата несигурност в Източна Румелия, поради Съединението и поради временното прекъсване на дипломатическите отношения между Русия и Княжество България, реално строежът започва едва през 1898 година. Все пак, най-после на 15-и септември (стар стил) 1902 година храмът “Рождество Христово” бива осветен. Около него се извисяват и няколко солидни сгради – цял манастирски комплекс. Според първоначалния замисъл, най-голямата от тях е предназначена за духовна семинария. Но семинаристи така и не заживяват тук. За извършването на редовни богослужения руският Свети Синод изпраща един свещеник-предстоятел и трима църковни певци от братството на Александро-Невската света лавра. И тъй, далеч от своята родина, монасите сбъдват замисъла на създателите на този уникален храм. А именно: тук, в непосредствена близост до лобните места на руските солдати, над техните кости, положени в криптата на Златния храм, да се възнасят ежедневни заупокойни молитви за техните души.

Прогърмява Първата световна война, в която България и Русия изведнъж се оказват противници. После идва преломната 1917-а, а след нея и вълната от руски “белоемигранти”. Много от тях се заселват тук, в сградите на манастирския комплекс. Затова и безбожната съветска власт през 1934-а година прави един особен “жест” – дарява Шипченския манастирски комплекс на българската държава. Споразумението бива подписано в Цариград, а в него има една малка подробност: срещу това дарение българските власти се задължават да елиминират белоемигрантите от управлението на храма.

Но идва и 1948-ма година, когато нещата се променят из основи. Шипченският манастир преминава към Министерството на войната и става просто… музей. През същата година с протокол сградите при храма са “отстъпени за временно ползване” и в тях се учредява детски санаториум за сираци на борците против фашизма. Руският приют бива изместен в сградата на болницата, като по-късно е преобразуван в старчески дом… И така през годините, когато бъдещето беше светло, през прага на Златния храм прекрачват хиляди съветски туристи, хиляди български чавдарчета и пионери. Но едва ли някой се сеща да се помоли за упокоение душите на богатирите, загинали за свободата ни…

Нещата започват да се променят полека-лека едва след 2000-та година, когато за Старозагорски митрополит бива избран епископ Галактион. С енергията на своите 50 години дядо владика подема борба (да, думата не е пресилена) за връщането на Златния храм и прилежащите му манастирски имоти на Църквата. Съпротивата, явна или прикрита, е ожесточена… Та кой би искал доброволно да се раздели с кокошката, снасяща му златни яйца?! Още по-малко се иска това на Министерството на културата, към което се числи националният парк-музей “Шипка-Бузлуджа”. Защото през храма-паметник годишно минават десетки хиляди туристи, които плащат входна такса.
Междувременно, през 2003-та година руската Балтийска компания прави основен ремонт на храма “Рождество Христово” и той засиява с цялото си благолепие – едно истинско бижу в полите на Балкана… На това място искам да отворя малка скоба и да съобщя нещо твърде многозначително, но известно до днес на малцина. През лятото на 2004-та, когато правителствената цитадела мълчеше и не даваше никакви надежди за разрешаването на ожесточаващия се спор за Храма, двама свещеници отслужиха молебен. Те отидоха в Шипка, вдъхновени от житието на новопросиялата руска светица Матрона Московска; в него е засвидетелствана помощта й в сегашно време при връщането на един московски девически монастир на Руската църква. След безброй бюрократични спънки от страна на държавата, монахините се помолили на гроба на св. Матрона; после взели малко пръст от надгробната могила и с нея поръсили край оградата на своята обител. И проблемът им се решил като по чудо!.. По същия начин и тези двама български свещеници се помолиха и поръсиха района на някогашния Шипченски манастир с шепа пръст, донесена от Русия. Пръст от онази пътечка в Дивеевския манастир, по който преминала наяве самата Приснодева Мария…

И ето че дойде Коледа, 2004-та – и чудото стана! Навръх Рождество Христово тогавашният премиер Симеон Сакскобургготски подписа правителствен указ, с който Златният храм и прилежащите му имоти бяха прехвърлени на Българската православна църква. Но чудото, това безспорно чудо, станало по молитвите на Божията майка, има свое продължение. Което е още по-радостно. Точно преди година, в навечерието на 3-ти март бе постриган първият монах от братството на възстановената Шипченска мъжка света обител “Рождество Христово”. Така отец Сергий, който понастоящем е ректор на Пловдивската духовна семинария, посрещна на Националния ни празник височайшите гости в манастира. Днес, година по-късно, бе постриган монах Николай, който е шестият член на манастирското братство. Засега вместо монашески килии те използват стаичките на досегашните музейни екскурзоводи. Но вече е готов проектът за ремонт на солидните манастирски сгради, които допреди десетина години бяха използвани за Санаториум за силикозно болни. Всеки ден братята, сред които има трима иеромонаси, служат утреня, вечерня, повечерие. В празничните дни – литургии. И се молят за упокоение душите на десетките хиляди наши руски православни братя, дали живота си за свободата ни. “Защото няма по-голяма любов от тая, да положиш душата си за ближния” – напомня ми евангелските думи 22-годишният отец Януарий, който изпълнява послушанието екскурзовод. В следващия момент група англичани го молят да им освети кръстчетата, които току-що са си купили. После български поклонници го молят за благословение, питат го и за историята на храма. И той разказва, а младежкото му лице излъчва добронамереност, сякаш струи светлина от очите му. Гледам го и си спомням апостолските думи: „да имам такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм.” Затова на тръгване и аз вземам благословение от него, за да отнеса в делника си частица от тази любов. Защото нали “по любовта ще ви познаят хората, че сте Христови”?!