След конкурса „Блага вест“: среща с Радка

Радка Стаматова: Първо ще му кажа, че много го обичам…

Разговор с Радка Стаматова, спечелила първа награда в конкурса „Блага вест” с разказа си за малкия ученик Нермедин – Чудото Божие

Радка е начална учителка в Бургас. Има повече от 30-годишен опит в работа с деца. Преди четири години при нея идват родителите на Нермидин. Те искат да запишат детето си в първи клас, но са силно притеснени от сериозното заболяване на детето, свързано с прогресираща атрофия на мускулите. Радка приема детето и родителите с изключително внимание и с вътрешното убеждение, че трябва да им помогне с каквото може.

В онези дни малкият Нермидин все още можел да ходи и през първата му година като ученик посещавал учебните занятия, наравно с останалите си другарчета. За съжаление, прогнозите на лекарите за по-бавно развитие на болестта не се сбъднали и той още във втори клас бил прикован на инвалидна количка. Молбите на Радка към директорката на училището да не се преместват децата от първия на втори етаж, или да се направи рампа за децата с увреждания, остават пренебрегнати и до ден днешен. Малкият Нермедин вече не можел да посещава учебните занимания в училище.

Тогава Радка Стаматова решава да посещава ученика си в дома му, в едно от най-отдалечените бургаски села. Всеки ден тя пътува и работи с детето. В първите дни родителите я възприемат с недоверие – жена от друга вяра, от друг род. Но за любовта няма граници и много скоро Радка става част от семейството на Нермедин, и негова вярна компания в дългите му самотни дни. Баща му работи на няколко места, за да покрива сумите по скъпите лекарства на детето, а времето на майката е заето изцяло от грижите за сина й. Две години жената се бори за правото да бъде официален „личен асистент” на Нермедин, а властите оправдават отказа си с високия доход на семейството. Доход, който всъщност се стопява в разходи за лекарствата на малкия, които Здравната каса не покрива.

В продължение на четири години Радка работи с Нермидин; неговото състояние е изключително тежко. Заболяването му не предполага обратно развитие. И все пак, съвсем неотдавна чудото се случва:

„Когато детето, за което ви писах, се изправи с един пълен поглед срещу мен, а до него стоеше изтръпналата му майка с разтреперани от вълнение ръце, и то със сакатите си ръчички успя да пропише думите на срички, започна да решава задачи – случи се Слава Богу нещо, на което от 4 години всички ние се бяхме надявали. И мисля, че това беше най-великата, най-благата вест, която получих. И като педагог, и като човек, и като майка. Това като че ли беше нещото, което ме накара да напиша своите послания.”

В конкурса „Блага вест” Радка сподели с нас своята радост. Нейният разказ трогна журито и тя спечели първа награда. Заедно пътувахме по светите места в Гърция:

„Бях много приятно изненадана от наградата и дълго време не можех да осмисля, че това става наистина. Защото за мен то е едно от Божиите чудеса, които се случват на други хора по друг начин. За мене то е нещо, за което продължавам да нямам обяснение, и в същото време – то просто в момента тече, с реализирането на моите големи мечти в истински, в житейски план. Аз съм в Гърция, аз съм по светите места. И една голяма ниша в душата ми се изпълва. Дай Боже да се напълни един ден!”.

Тя сподели също, че според нея подобни пътувания трябва да се правят за младежи, за учащи: „ Защото, струва ми се, много правилно и много интуитивно е намерена тази ниша, която съществува. Нашите деца, нашите студенти, не са добре ориентирани и според мен, като педагог с повече от 30 години опит (може да ми се доверите в това отношение), аз професионално и човешки усещам тази потребност у младите хора”.

Попитах Радка, какво ще каже на Нермедин, като се прибере.

„Първо ще му кажа, че много го обичам, и сигурно той много ще се зарадва. Защото за него това е много голяма потребност. След това ще го накарам да си затвори очите, за да му подаря подаръка, който заслужава, защото ние се разделихме с уговорката, че ще получи един много красив подарък. И трябва да ви кажа – много съм доволна, че му намерих силиконова глина, нещо като пластелин, което ще ни бъде в полза. Аз като учител гледах да взема пак нещо, което да ни бъде полезно, а не нещо, което ще се изконсумира физически. То и затова съм помислила естествено: да можем да упражняваме мускулите на ръчичките и костиците на горните крайници и едновременно с това да ми помага – подготвителната фаза да я имаме във вид на игра с този пластелин. И силно се надявам, че много ще му хареса, защото знам, че той ме обича и ме чака.”