Писмо

Толкова отдавна се каня да ти пиша, но все нещо ме спира да го направя –задължения, глупави развлечения, неотложни грижи. А времето минава, и въпреки че го нося много дълбоко вътре в себе си това писмо, че обмислям думите в него по пътя за работа или за вкъщи, във влака и автобуса, докато изтърпявам скучни събирания – започвам да се страхувам, че никога няма да го напиша. И ето, сега използвам като повод този конкурс, за който прочетох случайно, и сядам – е, не пред белия лист, както съм си го представяла толкова пъти, а пред екрана.

Хората не бива да мълчат, не бива да премълчават най-важното. Казват – мълчанието е злато. Да, но аз толкова много мълчание съм изслушала, още от малка. Ако беше вярно, цялата да бях заблестяла. Но не, напротив, в някакъв момент върху мен падна тъмна сянка. Всъщност всичко, което правя, е опит да изляза от нея, да стана пак слънчева, каквато бях като дете. Но никак не е лесно това.

Баща ми в детството ми с часове мълчеше. Затова пък понякога направо вулканично избухваше – както може да го направи само този, който прекалено много е таил. А когато около теб всичко се тресе, ти ставаш нисък като тревата. Ето така се научих да мълча и аз.

Сметнах, че бягството е решение, заминах на стотици километри далече и поставих свое начало. За да усетя с течение на времето как повтарям грешките на родителите си, копирам тяхното нещастие, сякаш за да докажа, че ги обичам. Как предавам като щафета на своите деца болката и вината. Когато забелязах това, започнах да губя опорите си.

Зная, мила моя, безполезно е да се говори за миналото, да се предъвкват събития, над които вече нямаш власт. Но всеки от нас има правото на такава милост – да пречисти душата си чрез словото, да излее насъбралата се мъка. Сигурна съм, че точно ти си човекът, който би могъл да ме изслуша.

Колко те търсих! Как поставях в твоята роля кого ли не – приятели, любими, родители, достойни хора, срещнати по пътя ми, и кухи авторитети. Колко глупави сълзи съм проляла поради невъзможността да поговоря надълго и нашироко с някого от тях, всичко докрай да му изкажа. Колко време съм пропиляла. Заблуждавала съм се, днес никого не виня. Всеки, с когото ни среща животът, дори и най-близкият, е понесъл своята нелека съдба – той няма как да я пусне, да я постави за мъничко настрани, за да поеме нашата. Той може да ти помогне в труден миг, с дума, поглед, постъпка. Но никой не може да замени собствената си грижа, собствената си голяма отговорност пред Висшето с твоята. А и не бива.

Ето това разбрах, мила, и затова се обръщам към теб. Винаги малко съм се страхувала да го направя. Ти знаеш всичко за мен, миналото ми, мечтите ми. Пред теб рухват удобните ми страхчета и илюзийки, става прохладно и проветриво, миг – и ще хвръкна, краката ми се отлепят от земята. Очите ти гледат право в душата ми.

Защото ти – това съм аз, истинската аз, мъдрата, добрата, вярващата. И аз изричам пред теб – изричам пред себе си онова, което никога не съм посмяла никому да кажа: Обичам! Обичам себе си. Обичам децата, родителите, обичам приятелите и неприятелите си, обичам живота. Повтарям, че обичам, нененаситна съм да го казвам и усещам как мълчанието си тръгва, наметнало кафявия си плащ, чувствам как отново ставам слънчева – както в детството, и виждам как баща ми пак мълчи, но ми се усмихва, а очите му казват: „Браво, момичето ми!”