До моя приятел в Христа Господа, Марио

Изминаха три дни от приемането ми в болницата и още толкова от операцията от апандисит. Здравето ми се възстановява бързо, благодарение и на твоите молитви към Бога и Пречистата Владичица Дева Мария, както и на покровителя на нашия народ и на семинарията св. Иоан Рилски.

Но душата ми се разкъсва поради немощта на тялото: не мога да отида на църква. Повярвай ми, приемам по-тежко това, че съм далече от църква, от богослуженията и семинарския клир, отколкото стреса и болката от операцията.

Но не това искам да споделя с теб, а нещото, за което сме разговаряли неведнъж – за належащата нужда от въвеждането на православно вероучение в училище. С постъпването ми в болницата аз се потопих сякаш в друг, нереален свят, много различен от нашия, на семинаристите. Ще започна с това, че съм настанен в стая с други оперирани деца, от всякаква възраст – от 5 до18-годишни.

До мен лежи шестгодишно момченце, Влади. Не знаех нищо за него, но постепенно ми направи впечатление, че никой не идва да го види, освен дядо му. Вътрешно смутен и любопитен, попитах сестрата какво е станало с него… Оказа се, че родителите му са разведени, че Влади временно живеел при баща си, който преди 6 дни го намушкал около петнайсет пъти с нож и след това се самоубил. Бях потресен. Както казват г-н Попов и г-н Насковски, днес човешките нравствени стойности са се преобърнали. Хората сякаш смятат за добро злото, а злото – за добро. На мен ми се доплака за това малко дете, как е оцеляло след това изпитание, и как вече някак се движи, даже се усмихва! Аз смятам, че св. сестри Вяра, Надежда и Любов са измолили за него великата Божия милост да остане живо след онова варварство… (Спомняш ли си житието им?).

В отделението идваха все повече и повече мои връстници и така, една вечер, се озовах в отсрещната болнична стая. Седях на стол, слушах какво разказват, като следях всяко движение и всяка мисъл на новодошлите в отделението. Тук също ме чакаше изненада, защото, както написах по-горе, намерих отговор на въпросите си относно предмета вероучение в училищата. В стаята имаше две момчета и четири момичета: Иван, Кристиян, Ива, Славина, Силвия и Ивана. Всички кръстени с тези прекрасни християнски имена. Единствено Силвия, за мое учудване, не беше кръстена. После разбрах, че родителите й, идвайки на свиждане, настоявали да я кръстят, но тя категорично отказвала, даже ги ругаела. Любопитството ми надделя и съвсем внимателно я попитах защо не иска да се кръсти и в какво вярва. Тя сякаш бе измъчвана от някакъв демон. Сподели ми само, че разговаря със своя вътрешен дух и че си има своя собствена религия, но не пожела да разкрие в какво по-точно се състои нейното „верую”.

До Силвия лежеше Ива, която пък ме учуди със своите познания, свързани с всички основни и малки религии в света. Тя ми отправи всепознатите подхвърляния: „Ти поп ли ще ставаш? Ама вие жените ли се?”, като продължи да ме убеждава за съществуването на вампири, разказа ми тяхната история и как в Румъния и България било пълно с такива. Говореше толкова убедително, че за малко щях да й повярвам. После започна да разказва за известните и на нас будистки вярвания, за прераждането ту в човек, ту в животно – „до достигане на съвършенство и пълна нирвана”. Няма да ти пиша подробностите от разговора, но искам само да отбележа, че тя е перфектно запозната с всички „ разновидности ” на християнството, било то православни, католици, протестанти, евангелисти, църква на петдесетници и доста други. Посочваше слабите страни на исляма, после на иудеизма. Проведохме с нея дълъг разговор. Но мене все ме глождеше нещо отвътре и най-сетне я попитах – в крайна сметка, в какво вярва тя. Оказа се, че тя смята тялото си за пашкул, който обвива нейната енергия ( т.е. нейната душа ) и след смъртта тази енергия отива на свое определено място в космоса, докато не се прероди новото осмо поколение на човечеството. Тя сподели, че знае всичко това от майка си, която се е развела с баща й.

Запознах се и с Ивана, която пък бе обсебена от нейния човекоидол – някоя си попфолк изпълнителка. Забелязах, че леглото, шкафчето и даже сакът й бяха препълнени със списания за нейния човекоидол… Личността на Ивана я нямаше, а на нейно място имаше заблудена овчица, която някой трябва да спаси.

Досещаш се, че ти описах някои от пациентите в отделението. Мисля, че трябва по-скоро и ние да направим нещо по въпроса за вероучението в училищата. Предлагам ти да говорим с някои от преподавателите в семинарията, да обмислим и да предложим и ние своите идеи. Може би да се организират изложби във всяко училище с фотоси от разрушени и осквернени храмове и манастири в България. Или на добре подредени и празнични храмове, с богослуженията, с богомолците… Можем да се обърнем към децата, а и към родителите. Защото мисля, че преди всичко родителите са религиозно непросветени. Но нали повечето от тях искат децата им да не пушат, да не употребяват алкохол или наркотици, да не правят безразборен секс като необуздани „ животни ”. И така, постепенно да се преодолява вече анахроничното атеистично мислене на родителите, а оттам и на децата.

Това накратко са терзанията ми относно моите „светски” връстници и братя в Христа Господа. Но да не прекалявам – ще говорим по-нашироко, като се върна.