На моя красив приятел

Съжалявам. Не мога да ти говоря. Сполетяна съм от една почти очаквана посетителка. Потокът на живота ми се прекъсна от една доста странна болест. Тя всъщност е социална (извинява всяко отсъствие), но виждайки честотата на нейните посещения, предполагам, че нейната кауза е морално нетърпима. Наистина не разбирам много добре какво ми се случва. Имам такава болка, че не мога да ти говоря, нито да те слушам толкова внимателно, колкото бих искала, не мога вече да те погледна с нежния си поглед. И гърбицата в основата на врата ми ме кара да навеждам, сякаш срамежливо, глава… възпрепятствайки ме да играя с теб.

Изсъхнало гърло, изострен слух, присвити ръце, очи, които се затварят сами… болката на гърба, завладяваща ме до полуда, и дори сърце, изразяващо своето недоволство (кашлящо слабо и вкочанено)! Имам усещането, че се връщам назад във времето с 30 години! Аз съм малко бебе.

Виж! Това състояние на затваряне в себе си дава предимството, че от сега нататък всичко, което мога да получа от хората е снизходителност и време… Уф!

Най-после малко покой. Понякога си казвам, че си струва да се разболея, точно заради тази бавност, заради това спокойствие и пространство на размишление и отдих. Без повече излишни думи. Нито празни съвети, или тежки препоръки по повод на толкова и толкова плашещи открития…

Дори забраните изглеждат забравени. Трябва ли да казвам, че съм толкова слаба, че не може вече да ми се забрани… Те не ще ми забранят да бъда болна! Това би означавало да ми забранят да премълча всичко, което бих споделила с тях, да ми забранят да избягвам красотата и хубавите аромати, които мога да изживея всеки път, когато видя красиво цвете или хубаво дърво, да смачкам крилете на нежните птици, които срещам по улиците на моя град… Вярно, че ако те правеха това, нямаше да съм повече вкъщи… не бих могла да се възползвам до такава степен от техните внимателни грижи, от тяхната финансова щедрост, от тяхната храна, подготвена със страха да ме отчаят и едно чувство за вина, наследствено култивирано. Не, какво биха правели те без мен?!

Все пак аз мисля, че не бих могла… да уважа такива забрани… прекалено добре свикнах да се храня от хранителните им навици… Очевидно е! Какво щях да правя без тези физически болежки, които единствени са ми верни с нежното чувство за вина, което ги придружава? Преди всичко никога не липсва среща с липсите ми на смелост. И ето моята приятелка, която идва отново, използвайки всяка възможност да ме посети, да дойде да живее с мен, в тялото ми, в къщата ми. В действителност ние обичаме много нашето взаимно приятелство… тя нежно пие виталната ми енергия, моето време и ме предпазва, дундурка, доказвайки ми, че съм много незряла, за да изтърпя… Тя ме оставя спокойна с някои отговорности, доста отдалечена от мен във всеки случай, за да си помисля, че мога де ги понеса.

В това състояние всичко, което мога да приема от хората, са прегръдки, гальовно отношение и целувки. Това е всичко, от което бих имала нужда, за да оздравея… Но хората предпочитат да ми дават това, което имат: някакъв вид колеблива любов, съмняваща се в себе си, несръчна, от критики по моя начин да се обличам, да ходя, да ям, съвети за това какво бих трябвало да правя, за да бъда отговорен човек… Знаеш за всички тези неща, които казваме на другите, за да не се намерим сами със съветите на сърцето, и от там – задължени да си ги кажем сами… което не бихме направили(!), за да не видим липсата за грижата за облеклото и храната на нашето малко сърце, чиито въздишки свидетелстват за съществуването на една личност по-богата, крилата и преливаща от жажда за свобода.

Eто! Може би… може би гърлото ми е пресъхнало, тъй като в него са потънали всички неща, които не са били изказани, но които е трябвало да бъдат изказани. Истината е, че имах желание да ги кажа. Може би ушите ми ме болят, защото са чували прекалено от това и не от онова, защото са преситени от горчивината и са жадни за истинска нежност. Може би очите ми се затварят, защото съм виждала прекалено много от тази невротичност, която поражда страданието, и не толкова от спокойствието, което поражда хармонията, може би защото има нещо да открия, оставяйки се, сама на себе си, рискувайки да се удавя… Да, рискувайки да се оставя на тъмнината на първите километри вода, да се влея в безкрайността, която ми е присъща, и да се оставя да ме завладее красотата на светлината, която спи някъде в мен. Може би ръцете ми са отслабнали, защото от тях е била изисквана нетипична работа, и недостатъчно работа в плодородната земя, тъй като те са уморени да месят от това тесто, което никога не втасва, принудени да мечтаят за мускули, пращящи от радост, за кости, танцуващи през годините, без никога да се изтощят. Може би гърбът ми ме боли толкова силно, тъй като се опитва да носи грижите на хората, които сами не полагат толкова усилия за себе си… или защото през целия си живот се опитвам да се представям за някоя, която не съм. И че просто в природата този тип фалшификация не може да оцелее.

Търся. Опитвам се. Не се получава. Защо? Не разбирам. Трябва ли да разбирам нещо, което не успявам да разбера? Трябва ли винаги да бъда силна? Как е възможно толкова да искам да се адаптирам и в същото време да съм безпомощна в достигането до тази задача?… Къде са правилните релси? Защо никъде не ги откривам? Да ги създам аз? Каква идея! Това е невероятно дълго и трудно, без съмнение… може би…

Не съм в състояние да бъда адекватна. За теб. За себе си. Колкото и странно да изглежда, вярвам, че тъй като болестта ми изобщо не е рядка, трябва да съществува някакъв лек! Сироп, който има вкуса на нежната радост и на топлината на огъня на търпението, който гори бавно и се поддържа трудно. Хм. Предполагам, че ще ми е достатъчно, за да поддържам огъня!

Изненадващо е, мили мой приятелю. Докато ти споделям всички тези мисли, пропити с интелигентността ми, която ти толкова обичаш, си се представям изтегната под една слива, елегантно приведена като китайски бонзай върху един български хълм, малко висок, но все пак откриващ красиви хоризонти към безкрайността. И през клоните аз виждам небето, чиято синева ми напомня безкрайността на универсума, с неговите звезди, скрити от погледа ми поради ефекта на пролетната светлина, която ме обгръща и която вдишвам… Това е добре… И през нежните листа слънчевите лъчи гъделичкат носа ми, играят си с миглите ми, галят бузите ми, покрити с утринна роса… Червенината на маковете цъфти, децата танцуват и се смеят! О! Виж, приятелю! Изглежда, че нещо ново вече е започнало да се заражда … Хихи! Остава да го осъзная. Следователно нещата са добре… така. Благодаря ти.