Жената и ангелът

Жената, под чиито очи имаше подутини колкото бебешки юмручета. Болната жена с торба на синьобели квадрати, в която бе събран целият й живот. Жената, некъпана с месеци, чието присъствие се усещаше преди всичко по миризмата. Тя се молеше на всеки преминаващ за кафе. Просеше пари не за хляб, а за кафе.

Чаша кафе, като лекарство. Или може би за да я доубие. Жената беше с болно сърце и бъбреци. Живееше последните дни от живота си. Пищеше, оплакваше го, а и защото я бе страх от смъртта. Тялото не искаше да умре захвърлено, мръсно, само на голата земя върху леда. Тялото не бе храм на душата, а мръсен бордей. То неистово страдаше от това, освен от страха пред смъртта.

Ако жената знаеше, че има Бог, поне смъртта й можеше да бъде поносима. Но така оставаше напълно сама. Без нищо. Мъченица – без Бог. С жалко мъченичество, без подвиг и смисъл.

Жената не знаеше за Бога, но душата й вече виждаше демоните. Те прииждаха, обграждаха я, подиграваха й се, дърпаха торбата й. Блъскаха я.

Тя искаше да влезе в църквата, но бодигардът препречваше пътя й. Сърцето му се късаше от писъците на нещастната жена, но миризмата й бе непоносима. Все едно бе мъртва от дни и разложена вече.

Бесовете настъпваха, сатанински се смееха на ужаса й, подхвърляха си я един на друг, а понякога я пускаха да падне на земята. Така тя остана в нощта паднала на ледената земя без сили да се изправи. Като купчина мръсни парцали.

Тогава ангелът дойде. Обгърна жената в светлината си. Взе я в ръце, целуна устните й, за да й вдъхне сила за новия живот. Жената се усмихна. Отърси всичко земно от себе си. Торбата с боклуци, мръсните дрехи, отчаянието от това, че никой не чу писъците й, ужаса, че е отхвърлена от човешкия род, че се гнусят от нея, че няма местенце, където да се приюти, и никой, който да й помогне.

Като невеста, носена на ръце от ангела, жената прекрачваше прага на новия живот и влизаше в светлината. Оправдана, защото бе простила на всички за всичко.

Жената гледаше отгоре как индианците с перата свирят на площада. Бесовете с безизразните си миши очички все говореха и говореха. Там, където тя преживя последните си дни, хората бързаха в студа в някакъв хаотичен безпорядък. Но несъмнено във всичко имаше порядък и ред. И справедливост.