„Искам да съм съпруга на свещеник“
Пред мен стоеше мило, прекрасно, 17-годишно момиче в сватбена рокля. Истинска красавица. Такива като нея снимат във филмираните приказки: плитка до кръста, румени бузи, огромни чисти очи. Казваше се отново, както в приказките — Анастасия, Настенка. Жива, непринудена, готвеща се да се венчае със семинарист.
„Ох, дете мое! — мислех си аз. — Настенка, скъпа, но защо? Защо искаш да погубиш живота си?“. „А ако ви изпратят на село?“ — „Ще заминем. Ще бъде както е угодно Богу. Аз искам да работя в храма заедно със съпруга си. Няма значение какво, каквото е нужно“ (Достоевски и декабристите биха си оскубали косите от завист, че точно аз съм срещнала такова чудо!).
Настя току-що беше завършила училище и животът беше пред нея. Можеше да продължи да учи, да си намери интересна работа, да пътува, с една дума да поживее за себе си и за собствено удоволствие. А сега? Безкрайни служби всеки ден, дълги самотни вечери в очакване на съпруга, много деца, безсънни нощи, енориаши, досаждащи ежечасно с проблемите си. Нима това е щастието? Нима е възможно да мечтаеш за такъв живот и то на 17 години?
С какво привлича такъв живот, заради който от всички краища на безкрайната страна в Троице-Сергиевата Лавра (където се намира Московската духовна семинария) се стичат хиляди млади момичета с надежда да срещнат тук своя принц? Възможно е, той да не бъде толкова лесен, както си го представят те. Или не толкова ужасен, както си го представям аз?
За да не бъда голословна, ми се наложи да проведа анкета сред енориашите на различни храмове и сред презвитери, заемащи различно съсловно (според техния собствен изказ) положение. Ще ви призная, че мненията бяха на двата полюса. От „Презвитерата е като жената на войник“, до „Всяка християнка вече е и майка на всички“.
Средностатистическата гледна точка е примерно следната: да си съпруга на свещеник не е съвсем лошо. Тя не работи, седи си вкъщи (просто така, като един жив придатък към свещеника!), няма някакви специални задължения, живее си спокойно. Е, гледа децата, върти къщната работа, ходи в храма, моли се на Бога, спасява се. Понякога пее в църковния хор, понякога дава съвети на по-младите от нея енориашки. Може и някой празник да организира. Какво толкова?
Но след всички проведени разговори вече съм сигурна, че това е тежко, почти непосилно бреме, както духовно, така и физическо. Бреме от непрестанно възникващи проблеми (от съпруга, служението, децата, паството), които не търпят отлагане. Често тези проблеми изобщо не засягат нашата героиня, тя просто доброволно се е превърнала в „социален работник“, или в управител на денонощно „бюро за всестранни безплатни услуги“, където, за жалост, тя е и единственият работник.
Презвитерата е публична личност, стотици очи в храма са вперени в нея. Старателно наблюдават и отбелязват какви са отношенията й със свещеника, как се грижи за децата си, как е облечена, с каква прическа е днес. Защо се усмихва на едни, а други дори не забелязва…
Само за минутка си представете, че посред бял ден се разхождате по централния площад на вашия град, но без дрехи. Представихте ли си? Ужасно е, а тя живее с това чувство всеки ден!
Освен това, две трети от презвитерите, с които успях да поговоря и имащи по 4, 5 и даже 6 деца работят! Да, работят много не само в храма и то на пълен работен ден.
Всеки младеж, който има духовни стремежи да стане свещеник, в известна степен е готов за такъв духовен подвиг. Много пъти е обсъждал темата със своя духовник, бил е иподякон, прочел е немалко книги. Обучението в семинарията продължава четири години, има време спокойно да се подготви и обмисли всичко.
А съпругата е принудена да следва свой, често интуитивен път, понеже духовните ни отци не се и опитват да вникнат по-дълбоко в нейните вътрешни пориви. Единствено може да я разбере друга позната презвитера, ако има, разбира се или приятелка по нещастие, която също трябва да си намери сама. Книги по темата „Как да стана добра презвитера“, дори най-, най-тънички също не намерих. Жалко. Смятам, че ще се разграбят като топъл хляб. Та нали е пълно с книги за това, как да възпитаме добро момче или момиче, даже има брошурка „Как правилно да се омъжа“. Смятам, че и настоящите и бъдещите презвитери с удоволствие биха прочели нещо такова. Понеже не намерих литература, реших, че разказите на самите съпруги ще напълнят със съдържание моите размисли.
След като се омъжи за семинарист, презвитерата се сблъсква със сериозен проблем: как да устрои съвместния живот. Могат да живеят заедно и тогава тя ще трябва да остави всичко и да се премести в града, където се намира семинарията (в Русия в семинария се постъпва след завършване на средното образование — бел. прев.), или на младоженеца ще се наложи да пътува всеки ден по няколко часа до семинарията.
Впрочем, могат да продължат да живеят разделени дори заради това, че размерът на стипендията на бъдещия свещеник е меко казано, неприличен, а и е по-добре съпругата да свиква с мисълта, че в близките няколко години грижата за издръжката на младото семейство ще бъде изцяло нейна. Семинаристът не само се учи, но и изпълнява послушания, тоест има и задължения. Те също отнемат време, но не се заплащат по никакъв начин. Впрочем, не е толкова страшно, защото и двамата са млади, пълни с енергия и се обичат. Но най-важното е, че твърдо вярват, че Бог няма да ги остави.
Но като че ли най-тежко е за съпругите на дяконите. Не на тези, за които дяконското служение е един вид бърз преход между семинарията и свещеничеството, а истинските. За енориашите тя все още не е презвитера, но вече не е и приятелката, с която можем да си приказваме празни приказки, докато си пием кафето. Ето в такова, леко висящо положение живее тя.
Имам позната с шест деца. Последно е била в отпуск преди 12 години, естествено преди сватбата. Занимавайки
се с домакинството, понякога няма възможност да излезе от къщи по цели дни, защото съпругът й няма възможност да се прибере. Става в 6.30. Нужно е да навие два часовника, защото един може и да не бъде чут. В 7.20 излиза от къщи с две от децата, вече готови за училище. Няма страшно ако пристигнат по-рано на училище, те са тихи и възпитани, ще почакат. От 8 до 9 стават другите деца. След закуска, разходка, обяд малките заспиват в двете спални, а по-големите си пишат домашните на кухненската маса. Следва вечерна разходка и вечеря. В 22 часа настъпва дългоочакваната свобода. Прави каквото искаш – можеш да переш, да прегледаш домашните на децата, да сготвиш за утре, пълна свобода. Е, има си и слабости, обича да чете и да говори по телефона. Попитах кога, но не получих смислен отговор. И все пак: „В моя живот има и много хубави неща — убедена е тя. — Най-голямата радост е когато мъжът ми си е вкъщи“. Атмосферата е друга: и децата са щастливи, и аз от нищо не се страхувам. Чувствам, че не съм сама. Сигурна съм, че дяконското служение е неговото призвание и се старая да го подкрепям, просто защото сме семейство“.
По принцип на село презвитерата не работи. Само че не живее в свой дом, задължително поддържа зеленчукова градина, пее на клира, шие, грижи се за реда в храма. Пък когато на новичкия свещеник вместо храм му се паднат руини, тя се превръща и в бояджия, зидаро-мазач или дърводелец. Съвсем в реда на нещата е след като успеят да сложат ред и да подредят заедно със съпруга си и дом, и храм, да бъдат изпратени на ново място. Тогава всичко започва отначало. Е, има и някои привилегии: може да се превърне в истинска стопанка на енорията и тогава хората започват да идват при нея. Прекрасно. Лошото е, че, погълнати от собствените си проблеми, енориашите не винаги се съобразяват и могат да се появят за съвет по всяко време. При отсъствие на свещеника тя спокойно се справя с някои от неговите задължения. Особено почетно е да се отиде при презвитерата с нещо, подобно на изповед. Тя пък е длъжна да изслуша всички, да даде съвет, да каже добра дума. На някого, пристигнал отдалече за духовна помощ може да му е нужен и покрив. Естествено, той не е дошъл сам, а със семейството си и не за един ден, защото проблемът му е голям. Презвитерата през това време и за децата ще се погрижи, и на жената ще кажа добра дума, нали затова е жена на отеца, тоест майка?!
„Той е нашият флагман, светлина в мрака за мен и децата“. Интересно се получи. Бях се приготвила да слушам за трудности, а без да искам видях скритата страна на живота на обикновената презвитера. Разбира се, на 17 години тя не си е представяла, че ще играе ролята не само на жена на свещеник, а на съпруга въобще. „Аз исках да бъда съпруга на свещеник. Вече работех в храма, водех активен църковен живот. Искаше ми се да живея до духовен ориентир. До благодатта. Сага тази благодат е в дома ни завинаги. Той става все по-добър, по-чист, по-извисен. Когато до себе си имам такъв човек, то и аз ставам по-добра. И на семейството ни е по-добре. Той се учи да разбира, да съчувства, да се отнася с хората по-толерантно, ние се учим заедно с него. Не ми харесва това, че аз съм презвитера, а че моят съпруг е свещеник. Смятам, че ако той не беше свещеник, щеше да е още по-трудно. Божественото призвание дава несъизмеримо повече. А пари мога да изкарам и сама“.
Длъжна съм да отбележа, че всички жени на свещеници, с които общувах са прекрасни. Те са добродушни, с чувство за хумор, без него няма как в тяхната ситуация. Те не са зли, не се самонавиват и което е особено приятно, никого не съдят и не обвиняват за своята тежка участ. Оказа се, че разликата между трудно и нетърпимо е от небето до земята. Тежко е, да, но кой е казал, че ще е леко? Някои нямат проблеми? Често съпругът не е вкъщи. Но и морякът плава по няколко месеца в открито море. Много от съвременните бизнесмени са вкъщи още по-рядко, а да се занимават с децата дори не се и сещат. Много деца? „За мен всяко следващо бебе е като малко слънчице. Даже не си представям какво бих правила без тях“, гордо споделя една от моите анкетирани.
Влизайки в техния дом, започваш да вярваш, че онези вековни постулати, които за последните десетилетия ние толкова успешно успяхме да изгубим: любов към Бога, добри отношения в семейството, семеен уют, родство, ред, традиции — не са изчезнали безвъзвратно и подлежат на реставрация, че надежда има.
Ето ви парадокс. Когато всяка от презвитерите описваше своя бит, ми настръхваха косите. Но всяка от тях твърдеше, че всичко е наред и всички са щастливи. Как е възможно? Това е някакъв мистичен позитивизъм, непонятен за нас, останалите.
„Никъде другаде не бих имала по-голям шанс да се трудя за спасението си. Никога не бих живяла толкова напрегнато. А тук — трябва. Но това „трябва“ е толкова правилно, че правиш всичко без много, много да размишляваш. Без това „трябва“ сме за никъде. Така хубаво, така естествено е да служиш на Бога. Това е целта. Не си представям друга професия. Помисли, и най-умният, и най-глупавият знае, че в труден момент трябва да се обърне към свещеника като посредник между нас и Бога. А моят посредник е винаги до мен и живее в нашия дом“.
Да, случва се свещеникът да си е вкъщи само за няколко минути. Но за тези минути е невъзможно да се опише за каква защита става дума. Покров, Божествена защита, безкрайна Божия помощ. А какво е нужно на жената и на семейството – защита. Тогава Господ превръща обективните трудности в леко бреме. Невъзможното става възможно, започваш да гледаш на битовите проблеми с други очи. Животът ти е едно чудо…
Всички презвитери бяха единодушни, че да се омъжиш за бъдещ свещеник не е самоцел. Омъжваш се за човека, а не за професията. Според тях главното е да обичаме Бога, да се обичаме един друг и действително да се стремим да създадем здраво семейство. | www.pravmir.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
