Съвети към родителите
Целта на брака не е само създаването на деца, а общението в любов между двама души. Когато казвам, че това е целта на брака, нямам предвид, че това е нещо лесно. Любовта изобщо не е лесно нещо, защото тя означава преодоляване на егоизма.
Често в семейството се развива съревнование чия воля да надделее, а не кой пръв да почете другия. Затова е много важно с какви критерии човек тръгва да създаде семейство, с какви критерии избира съпруг или съпруга, и доколко осъзнава, че семейството и бракът реално не означават приятна разходка, а кръст. Не съществува живот без бури, а живот, в който има трудности и именно мярката за истинската любов е кръстът. Човек е призван да се разпне, за да може да възкръсне. Да се разпне тук и сега, във всекидневния живот…
Нека поговорим за децата и особено за тяхната връзка с Църквата. Децата, чиито родители не ги водят на Църква и не им помагат да водят духовен живот, когато станат на 17-18-годишна възраст, има риск да се наложи да ги водят на психиатър. Казах това веднъж на един голям празник, където се беше събрал много народ и няколко дни по–късно, гостувайки в едно семейство, една студентка ми каза:
– Знаете ли, завчера на площада младите разговаряха за това, което казахте.
– И какво казаха младите?
– Ще ви се стори странно, но те са съгласни с Вас.
Отвърнах й, че не ми струва странно, защото децата много пъти в себе си крият големи проблеми, страховити празноти, и имат съществени въпроси, които да отправят, но обикновено родителите не само не се занимават с тях, а дори не подозират за празнотите и дилемите, които се таят в душите на техните деца. Защото именно децата първи усещат празнотата от липсата на смисъл в живота.
Да вземем например един диалог, който може да се е случил и във вашия дом. По време на поредния конфликт в дома, един баща казал на сина си: „Кажи най-накрая какво ти липсва? Всичко имаш! Училище, частни уроци, чужди езици, развлечения, всичко! Какво ти липсва? Защо никога от нищо не си доволен?„. Тогава детето за първи път не се разгневило, не се развикало, а с преспокоен глас казало на баща си: „Татко, имаш право, всичко, което каза, наистина ми го даваш и наистина би трябвало да бъда доволен с всичко това, но при едно условие – че бях животно. Тогава сеното, което даваш, наистина е достатъчно. Аз обаче, татко, не съм животно, а човек, който има въпроси, за които дори не си подозирал, имам проблеми, за които дори не си помислял. Ти ми казваш да правя или да стана еди-какво си – защо да правя всичко това, защо да стана всичко това, защо живея… Отговори ли ми някога на това? Седна ли някога да разговаряш с мене, да видиш кои са реалните ми въпроси и кое е това, което вътрешно ме изгаря?„.
Същото това дете намерило отговорите в Църквата и днес почита своята родина, работейки в чужбина като университетски преподавател. Затова много пъти не подозираме проблемите на децата, които виждат, наблюдават, и много пъти ги караме да се чувстват несигурни, тъй като в дома не съществува атмосфера на любов.
Ще ви споделя друг случай. Едно дете видяло свещеник и отишло да му целуне ръката. Свещеникът го прегърнал и му казал:
– Браво! Колко добро дете! Казваш ли си молитвата?
Детето обаче го обезоръжило със своя отговор:
– Да, отче, казвам я! Но когато порасна, няма да я казвам, защото татко изобщо не я казва!
Оттук разбирате, че всякакви съвети ще се окажат напразни, когато детето поотрасне. Казвам това, имайки предвид и един друг пример. За дядото, който научил внучето си от малко да се кръсти, да се моли. Детето забелязало, че дядо му застава пред иконите, там вече не говори, а се държи по различен начин, т.е. моли се. Детето го гледа, говори му, но дядото не му отговаря, остава прикован там, един ден и детето застава до него и шепне нещо с уста, както прави дядо му. Молитвата от детството преминава като опит в неговия живот на възрастен.
Така човек трябва да доведе малкото дете до Църквата – затова и кръщаваме децата, още докато са малки, и ги причастяваме. Научете вашите малки деца по възможност да се причастяват всяка седмица. Св. Причастие не е награда за добрите, а именно храна и живот. В молитвата „Отче наш“ казваме: „…насъщния ни хляб дай ни днес„, тоест хляба, който е необходим за нашата същност. А коя е същността на човека? Ако човек има само тяло, тогава, както казваше онова дете, сеното, което му даваме, щеше да е достатъчно. Обаче имаме и дух, имаме и душа, и тя има същност и енергия. Коя е храната за душата, която даваме на детето, кое е диханието на душата, което му предлагаме? Литургията има всичко това. Тя ни дава Божието слово, св. Причастие и молитвата. Молитвата е диханието на човека.
Много често, когато растат, децата бързо усещат, че техните родители не се питат какви искат да станат техните деца. Разбира се, ние имаме лесен отговор: „Да станеш добро дете!„. Какво означава добро дете? Това е важен въпрос, особено в нашата епоха, в която границите между доброто и злото са толкова размити. Коя е посоката, която искаме да дадем на децата си? Това е първият въпрос. И вторият въпрос е: нима темата за пътя и посоката на възпитанието е въпрос на личен вкус. Защото какво цели възпитанието – да помогне на детето да стане завършена личност. Какво означава човек да стане завършена личност? Това е личността, която е възприела определен тип антропология, разбиране за същността на човека. Например за материалистичната антропология човекът е само плът, това означава да ядеш, да пиеш, да се наслаждаваш и насищаш, и… е, какво да правим, в цялата тази работа има и един нещастен факт – че някога ще умрем!
Съществуват различни разбирания за същността на човека – нови, модерни, окултни… Днес съществуват цял куп духовни движения и секти, всяка от които развива собствена антропология. Много е важно да разберем обаче едно тяхно послание. Не знам дали сте забелязали, но в дейността на тези парарелигиозни движения и секти, на техни беседи и лекции, дискутираните теми имат богословски, а не моралистичен характер. А ние не говорим на децата си по този начин. И ние, свещениците, много пъти говорим с моралистични, а не с богословски категории. Ще ми кажете – нима децата разбират богословския език? Напълно. Защото езикът на богословието е езикът на истината, и детето е способно да го разбере. Най-важният разговор, който съм водил – бих казал, най-богословският разговор – беше с едно дете, което още не ходеше на училище. Неговото братче почина. Бяха го взели от къщи и след погребението, го върнаха отново у дома. Когато влезе, то започна да плаче с неутешим плач. Майка му и баща му се опитваха да го успокоят, но нищо не се получаваше. Бог ме просветли и им казах – оставете ме малко с детето. Взех на ръце плачещото дете и така двамата отидохме на балкона. Седнахме и му казах: „Кажи ми, защо плачеш?“ Детето промълви нещо през сълзи, а аз му казах:
– Виж, не разбрах добре какво ми каза, спри за малко да плачеш, кажи ми защо, и след това като искаш, пак плачи.
Тогава детето ми каза защо – за своето братче. То беше разбрало, че се е случило нещо. А аз го попитах:
– Знаеш ли какво ще празнуваме тези дни?
– Възкресението на Христос – отговори то…
И тогава си говорихме за това какъв празник е Възкресението – че Христос, Който е бил разпнат, е умрял и е възкръснал и т.н. Именно чрез смъртта и Възкресението на Христос съумяхме да видим смъртта на неговото братче и тяхното значение. И… детето се успокои. Успокои се напълно. Ще ме попитате – то разбра ли това, което му казах? Ако имате предвид дали е разбрало думите ми с ума си – не. Но нашият разговор отиде директно в сърцето му, защото децата, които имат чиста душа, веднага разбират истината. Затова не трябва да се страхуваме да говорим с децата за основни истини, именно защото те ги разбират по-добре, отколкото ние си представяме. Детето трябва да придобие друг опит – опита от Божието присъствие: така реално храним душата му, правим я силна, а силната душа предполага чист ум и чисто сърце.
Децата растат и стигат до трудния период на юношеството, за който е характерно съмнението. Детето започва да се усъмнява в различни неща. Много пъти се страхуваме от това, а би трябвало да се радваме, защото ако довчера то е правило нещо само защото му казваме да го направи, сега вече то иска да знае причината, да знае защо трябва да го прави. Не трябва да се страхуваме от съмнението. Напротив, трябва да помогнем на детето. Много пъти казвам на децата, че ако аз нямах съмнения като малък, днес нямаше да съм духовник. Само е нужно да им обясним, че съмнението не е нещо полезно заради самото съмнение, а заради процеса на изследване. Затова ние трябва да бъдем готови да отговорим на всяко детско недоумение. За всяко нещо съществува истина, която просто трябва да кажем. Трябва да се отнасяме с уважение към възприятията и въпросите на детето. Детето не расте само, а в определена среда, от която може да се влияе – от училището, от приятелите в квартала, дори от нашите близки в семейния кръг. Родителите може да искат да възпитат своето дете по един начин, а неговият чичо да възпитава своите деца по друг начин, и детето да се влияе от духа, в който са възпитавани неговите братовчеди. В своя дом научава едно, а в дома на чичо си то вижда друго, и какво по-логично от това да попита – коя е истината?…
Основен принцип във възпитанието е да разговаряте с децата още от малки, както и да говорите сериозно с тях. Много по-сериозно, отколкото говорите с всеки друг. Защото не мислете, че те не ви разбират, ако не им говорите сериозно, или им давате някакъв отговор само за да се отървете. Ако говориш на детето с любов, отговорност и уважение към неговата личност, това му помага изключително много. Така, когато детето расте и постави нещо под съмнение, ти ще му показваш, че зачиташ факта, че то пита и поставя под съмнение и не го смяташ за оскърбление, че те поставя под съмнение, дори като родител, а се опитваш да говориш с него, да му обясниш. Когато този диалог съществува и родителите са говорили на децата си много преди да настъпят проблемите, тогава, когато дойде проблемът и затруднението, детето няма да гледа объркано пред тази нова реалност, а ще си каже „За това ми говореше майка ми, баща ми, и ето го сега!“. Тогава ще дойде при теб, за да ти сподели за великото си откритие – че това, което си му го казал и за което си го предупредил, е станало и затова няма да чувства нужда да го скрие. Защо ли? Защото майка му и баща му са говорили за това, което то среща пред себе си.
Разбира се, съмнението на детето може да има връзка и с Църквата. Често родителите се измъчват от това, че на по-малките деца много пъти им доскучава в храма. И на нас понякога ни доскучава – защо това да не става и с децата? Но когато става въпрос за ходенето на църква, е необходим не натиск, а подход. Има много идеи, които можем да измислим и варианти, с които да подходим към детето, за да го убедим да дойде с нас в храма. Например майката и бащата може да ходят на църква, но след това ще отидат на някое място, което е любимо на детето, но те ще отидат заедно натам директно от храма. Оттук, ако детето иска да отиде там, ще трябва да придружи родителите си.
Всъщност детето няма възражение срещу Църквата сама по себе си, а срещу умората, която може да изпита. Може би е научило, че по същото време на св. Литургия има интересно предавания по телевизията, но и в този случай родителят може да се погрижи и да запише въпросното предаване, за да го пусне по-късно на детето. Темата за телевизията е много голяма – често телевизорът е паркингът, на който паркираме децата, за да можем ние, възрастните, да си вършим работите. Когато обаче паркираш детето си пред екрана, не знаеш какво ще види. Прекаляването с телевизия, дори и с добри предавания, може да навреди на детето, защото ако съм прикован към стола да гледам някой филм, единственото, което функционира в мен е възприемането на образите, но когато чета една книга, тогава онова, което чета, го създавам в ума си. По този начин човек мобилизира в много по-голяма степен самия себе си – когато фантазията му работи, когато пресъздава това, което чете.
Когато детето навлезе в юношеската възраст, несъмнено е нужно особено внимание, защото именно в този период могат да се допуснат трагични грешки. Преди време разговарях с един ученик, което се опитва да се откъсне от наркотиците. Обяснявах на учениците, че ако човек иска да се излекува, първо трябва да знае кое е неговото естествено състояние и понеже Бог е наш Творец и Баща, затова отхвърлянето на Бога в крайна сметка е отхвърляне на човека. Той ми каза: „Аз разбирам това, което ми казвате, но се страхувам да доближа Църквата.“. Когато го попитах защо, той ми даде следния отговор: „Защото я разглеждам като друг вид зависимост, подобна на наркотиците.“. Не бързайте да го обвинявате! Семейството му е виновно, че така е разглеждало и разглежда Църквата, т.е. по погрешния начин, по който понякога искаме да наложим нашите възприятия на децата. Помнете обаче, че Бог пръв е уважил нашата свобода. Ние защо да не го правим? Ще говорим на децата си за това, което има връзка с Църквата, защо ходим на църква, ще обясняваме и ще помогнем те да чуят за тези неща, но от даден момент нататък няма да упражняваме върху тях натиск на всяка цена да ходят на църква. Също така няма да им „правим гримаси“ понеже не са отишли. Така младият човек ще види, че родителите му ходят на Църква, но не се сърдят, че той не го прави, а напротив – отнасят се с доброта и любов към него. С други думи, детето вижда, че този духовен живот въздейства положително върху тяхната личност.
Сещам се за един баща. Всеки път на Нова година имаше кавга у тях. Защо? Защото останалите членове на семейството, сред които и дъщеря му, се връщали късно през нощта и не ходели на църква. Аз му казах: „Мислиш, че това е твоята мисия като християнин? Това ли взе от църквата, в която отиде? Гняв, напрежението, оплакване, ропот? Покажи им да видят твоята радост! Те още се опитват да се събудят, а ти се опитваш да покажеш колко по-добър си от тях! И намери възможност по-късно да говориш с тях и ще видиш, че ако те видят тази особена радост на лицето ти, не изкуствена, а истинска радост, тогава това ще ги накара в даден момент да направят сравнение.“. Сещам се и за една майка, която ми каза, че ругае детето си. Попитах я защо, а тя ми отговори, че е защото то не ходи на църква. Почувствах се толкова зле, че й казах: „Ако аз бях твой син и ми говореше по този начин, щях да хвърля расото, което нося! Този бог, в който вярваш, не искам нито да го гледам, нито да го зная!„.
Когато родители отивали при стареца Порфирий и му говорили за проблеми, свързани с техните деца, той им казвал: „Станете свети вие, родителите, и децата ще намерят своя път!“. Молитвата (на колене) е единият отговор. Ще се научим да се молим за нашето дете, което много пъти поставя всичко под съмнение, а от друга страна, трябва да чувства любовта, която му показваме. Детето разбира, когато вижда някого, който му говори с любов, с доброта, но и със строгост. Затова има случаи, в които понякога е нужно да бъдем по-снизходителни към децата в техните въпроси и проблеми, те усещат, когато им предлагаме лъжливи отговори. За да бъде доброто добро, то трябва да се случва по добър начин. Когато детето усеща, че към него възрастните се отнасят с уважение, че не го притискат, това дори би го провокирало много повече, отколкото да му казваш: „Стани и тръгвай към църквата!“. В определен момент то може дори да попита и тогава родителят спокойно да му каже: „Виждаш ме и знаеш колко бих желал и ти да дойдеш в храма с мен, но трябва сам да го поискаш.„. Често, когато ходя по училищата, казвам на децата: „В живота си стъпвате на земята с вашите крака, не с тези на вашите родители, нито на вашите учители. Зная, че искате да бъдете свободни, но винаги помнете, че свободата е съчетана с отговорност. Свободата не е да правите каквото искате и веднага щом я оплескате, да прехвърлите отговорността на друго място. И да го кажа на вашия език: на мен ми става гадно, когато виждам, че някой иска да прави каквото си иска, а когато я оплеска, да търси кой му е виновен.“
Детето може да се срамува и от другите съученици и приятели да ходи на църква. Веднъж един ученик ми каза:
– Знаете ли защо спрях да ходя в храма?
– Защо?
– Защото когато другите ме питаха: „Къде ще ходиш?“. И когато им отговарях „на църква“, те ме гледаха с насмешка. Няколко пъти стана така и спрях.
Аз му казах:
– Радвай се на твоята свобода!
Тоест исках да му покажа, че не трябва сам да ограничава свободата си – другите да „бият тъпана“ и ти да танцуваш по техния ритъм. От друга страна, нужно е възрастният да подкрепи това дете, да разбере от какво точно се срамува то и да го окуражи да говори. Не трябва да пренебрегваме тези терзания, а да помогнем на детето в тази немощ. За да може заедно, родители и деца, да ходят на църква и, разбира се, участието в литургичния живот постепенно да привлича детето…
Превод: Константин Константинов
