Отец Константин Цанков: „Личният пример е най-сигурното средство за убеждаване във вярата“

Това е една история за приемствеността на вярата. За семинаристи, които са станали свещеници и са се завърнали отново в Семинарията вече като учители. История за духа, който носи Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски”. Красива ограда, а зад нея – сгради от национална културна и историческа значимост, а между тях – изключително редки и застрашени видове дървета.

Превръщана в болница, дворец на пионерите и университет, Семинарията винаги успява да се справи с трудностите и предизвикателствата на времето, за да учи на истинската вяра бъдещите православни духовници на България.

Днес е средно общообразователно духовно училище, отговарящо на всички изисквания на Министерството на образованието, но пази традициите си и предава същото знаме отпреди 114 години. И мотото е същото – „Вярвай в Бог, обичай България”.

С какво обаче се различава от другите училища и как успява да привлича възпитаници, ни разказва отец Константин Цанков, преподавател и свещеник в Семинарията.

Отче, как станахте преподавател в Семинарията?

Дядо ми е бил преподавател и възпитател в Семинарията, а пък неговите предци са били свещеници. Като първи внук съвсем естествено продължих тази приемственост. Той е човекът, който ме запозна с вярата и ме заведе на първата ми изповед. По негово желание дойдох, кандидатствах и започнах да уча тук. Учих четири години, но се наложи да напусна пред последната година. Това обаче не се оказа краят, защото след това записах Богословския факултет на Софийския университет. Впоследствие епископ Сионий ме покани да стана възпитател в Семинарията, а четири години по-късно ме ръкоположиха за свещеник.

Какви са трудностите, с които се сблъсквате в работата си с учениците, тъй като те са в особена  възраст?

Има един кризисен период при тези, които постъпват за първа година, 14-годишните. Тъжно им е за вкъщи, не успяват да се справят с режима, а той не е лек. Някои деца в началото дори плачат, но това е период и той преминава. Имаме ученици, които са възпитаници на отец Йоан от Нови Хан. Те се справят много добре и лесно се адаптират. При всеки е индивидуално, но момчетата свикват…

Как изглежда ежедневието на един семинарист, какъв е режимът, за който споменахте, че не е лек?

Денят за нашите ученици започва в 6.30 ч., те стават от сън и се подготвят за утринното богослужение, което е в 7 ч. В неделята и на празници утренята започва от 8 ч. а светата Литургия – в 9. От 8.15 докъм 14 ч. са учебните часове, след това е обядът. Между 14.20 и 16 ч. е свободното време на учениците. Следва време за самоподготовка на уроците за следващия ден – до началото на вечерното богослужение, което започва в 18.30. След вечеря учениците също разполагат със свободно време – до 22 ч., когато е времето за лягане.

Споменах, че режимът не е лек, но знаем, че лесен път към спасението няма. Сам Христос е казал, че Царството Божие насилници го грабят, и този режим учи семинаристите точно на това – да полагат усилие. Християнството изисква жертва. Изисква самопринуждение, но в него има и радост. Радостта от това, че си с Бога!

Какво може да накара едно момче на 14 години да избере Семинарията? С какво училището

привлича възпитаниците си и решаваща ли е позицията на родителите при този избор?

Когато аз трябваше да избера къде да уча, идеята да се отделя ме блазнеше. Да пробваш да се справяш сам, без помощта на родителите си. Това бе един от мотивите ми да дойда да уча тук. Част от сегашните ни ученици са свещенически синове, те са подготвени за това – да учат в Семинарията. Повечето от тях искат да станат свещеници като бащите и дядовците си, затова са тук.

Какви са перспективите пред едно момче, което завършва Семинарията?

Абсолютно същите като тези на всички други ученици. Макар и духовно, нашето училище е и под шапката на Министерството на образованието. Радвам се, че голяма част от учениците ни продължават да учат висше образование, не само богословско, но и в други специалности. Това означава, че са намерили себе си и това, което им е интересно, имат план за живота си.

Имате ли наблюдение каква част от семинаристите стават духовници?

Когато говорим за духовен сан, трябва да се каже, че за да станеш свещеник, трябва да си семеен. Това показва зрялост и умение да се справяш и преживяваш проблемите на другите. Именно заради тези особености, не бих казал, че имам някаква статистика. Но винаги е радостно, когато това се случи.

Има ли момчета, които поемат по различен професионален път, който не е свързан с богословието и свещеническото служение, и са Ви накарали да се гордеете с успехите им?

Изключителна радост е за мен, предполагам и за другите колеги, когато бивши семинаристи идват на църква тук и виждам колко са пораснали, имат семейства, работят и обичат това, което правят. А най-радостното е, че не са извън Църквата. Останали са в Църквата с истинска осъзната вяра. Виждаш плода от работата си. Независимо каква е професията им, благодарение на вярата си те са близо до Бога.

Обществото ни не знае много за традициите на Семинарията и какво възпитава тя в съвременните млади хора. Какво бихте искали да изниква в съзнанието на хората, когато чуят за Семинарията?

Това е едно съвсем нормално училище в системата на българското образование. Уникално е с това, че при нас всичко започва и свършва с молитва към Господа. Всички изисквания и учебни програми на Министерството на образованието са напълно покрити. Наред с това се изучават специализирани предмети. Те дават знания за Православната църква и богослужение. Набляга се изключително на църковното пеене и църковния ред, което е практическата страна на православното богослужение.

Какви са трудностите пред един преподавател и свещеник в Семинарията и колко е важен личният пример?

За педагога по принцип личният пример е задължително условие за постигането на професионалните му цели. А за свещеника той е най-сигурното средство за убеждаване и укрепване във вярата. Силата на примера е много по-силна от всякакви думи и съвети.

Що се отнася до трудностите, винаги се водя от думите на Христос, че не бива да се тревожим какво и как да направим, защото то ще ни бъде внушено от Светия Дух. Има ситуации, в които е трудно, но тогава трябва просто да спрем и да се помолим на Господ за помощ. Не да мислим, а да се молим. Така нещата се развиват по най-добрия начин.

Вие обгрижвате и енорията към храма на Семинарията. Отскоро към църквата има и енорийски център и фондация. Каква е тяхната цел?

Идеята за центъра дойде спонтанно. Имахме нужда от място, в което миряните да се събират след служба. Центърът вече е действащ и хората свикнаха с мястото. Постепенно се развиват дейности, свързани с благотворителност, работа с деца. Така по съвсем естествен път ще се осъществяват все повече инициативи, които помагат за въцърковяването на възрастните и децата. Всички отиваме там след служба, след като сме се причастили, така Светият Дух е сред нас. Нещата се случват естествено и всеки може да помогне, да проследи какво се случва с дейността на центъра и фондацията.

Благодарни сме за помощта на Западно- и Средноевропейския митрополит Антоний, който откликна на нашите усилия. Той помага и благославя всичките ни дейности.

С какво се занимава центърът сега?

С помощта на миряните и семинаристите успяваме да помагаме на един дом за деца с увреждания в град Павликени. По молба на директорката събираме средства за различни техни нужди. Ходим често при тях заедно с децата от семинарията и хора от енорията. По този начин успяваме, освен да помогнем материално, да създадем и топли отношения с тях.

Много от семинаристите участват активно в дейността на центъра. Те се включват в благотворителните дейности съвсем отговорно. Допирните точки са много и това личи особено по време на служба. Това е ценен опит за момчетата. Когато са заедно с енориашите, свикват с енорията и така се докосват до същинското пастирско служение. Нашите семинаристи дават дежурство в храма и така се срещат с много хора, това ги учи на отговорност.

Фондация „Богоносци” вече издаде три книги. Имате ли планове да продължавате с издателската дейност?

Да, вече имаме три издадени книги. Първоначално много от нещата бяха качвани като текстове на нашия сайт. Но ставаха все повече и все по-обемни. В интернет е лесно да се намери информация, но не е удобно да се чете. Така естествено се появиха трите книги. Те са насочени към най-важното нещо в Църквата – светата Евхаристия. Като свещеник искам хората да знаят какво се случва при изповед и причастие, защото там липсва правилно осмисляне и това трябва да се поправи. Целта на книгите е именно тази.

Наближаващото Благовещение е един от големите празници на Семинарията. Разкажете ни как преминава той?

Благовещение е празникът на нашите абитуриенти. В навечерието на празника учениците организират Благовещенски четения, в които изнасят различни доклади и подготвят есета по богословски теми. Каним и енорията. На самия празник богослужението е оглавявано от епископ. А след литургията тържествено се предава семинарското знаме от 12 на 11 клас. Празникът ни е свързан с нашите пораснали момчета, които ще поемат своя път извън стените на Семинарията.

Какво пожелавате на учениците си след като завършат Семинарията?

Иска ми се, излизайки оттук, семинаристите да имат своя стратегия, планове и цели, които уверено да следват. От опит съм се убедил, че всеки, който е завършил Семинарията, не може да се отдалечи от Бога. Дори да има такъв период, то той е като при блудния син – временен.

На едно от дипломиранията епископ Тихон направи сравнение на семинаристите с двамата пътници към Емаус. Ще си вземат дипломите и, подобно на пътниците, ще се отдалечат от Йерусалим. Но ще дойде момент, в който ще искат да се завърнат с думите „Не горяха ли сърцата ни?”. Семето е посято и всичко останало си зависи от тях.

Искам да се обърна и към енориашите ни. Бъдете постоянни по пътя към Христа, към спасението. Влизайте в храма с молитва, влизайте с цялото си сърце, с единствената мисъл за срещата с Христа тук и сега. Бъдете наистина на службата, която е вашата благодарност към Бога.

Имайте благодатта, пазете я, пребъдвайте в нея, не позволявайте да ви бъде отнета, защото противникът именно там полага големи усилия.

Има хора, които идват и търсят чудеса в Църквата, очакванията им са неестествени, едва ли не ние не сме нормални хора със слабости и прегрешения. И когато опознаят атмосферата и видят, че всички сме просто хора, дошли на молитва, се разочароват. Не са открили бързото чудо, което не изисква големи усилия, и се отказват.

Не бива да губим надежда, защото чудото се случва, стига да имаш очи да го видиш и сърце да го усетиш.