Послушанието към родителите – мнения на свещеници
„Моята майка манипулира чувствата ми на дъщеря, а аз даже не знам какво да й казвам, защото на децата е заповядано да бъдат послушни на родителите си, да се стараят да ги следват, но вече ми се струва, че скоро няма да ми остане никакъв личен живот.” В коментарите на публикуваните от нас статии нерядко откриваме подобни твърдения и от наши читателки. Но какво всъщност е вложено в смисъла на евангелските слова? Длъжно ли е детето (особено ако то отдавна вече не е в ученическа възраст) да бъде безусловно послушно на своите родители?
Проблемът звучи още по-остро, когато погледнем към първоизточника и прочетем цялото послание: „Вие, децата, бъдете послушни на родителите си, в името на Господа,защото това е справедливо. "Почитай баща си и майка си" (това е първата заповед, дадена с обещание),"за да ти бъде добре, и да живееш дълго на земята". И вие, бащите, не дразнете децата си, а ги възпитавайте в учение и наставление Господне” (Еф.6:1-4).
Отговори ще ни дадат няколко свещеници.
Различна степен на свобода на човешката личност
Протойерей Андрей Лоргус, ректор на Института за християнска психология
Най-напред трябва да осъзнаем, че подчинението, послушността и послушанието са много различни неща. Коренно различни.
Какво е подчинението? Това е такова отношение между хората, при което един се явява началник, а друг – подчинен. Какви са причините – дали по старшинство, дали по власт, по положение, по звание или по традиция, това вече е друг въпрос.
Послушността на децата към родителите представлява нещо естествено в отношенията между деца и родители. Децата са принудени да се подчиняват на своите родители по много причини. До каква възраст? Докато не достигнат зрялост.
Не бива да се смята, че 18-те години са общоприета възраст, която за всички деца означава излизане от детската възраст. Макар че по своето положение в семейната йерархия детето си остава за родителите цял живот дете, в даден момент във времето то престава да бъде дете в психологически смисъл.
Съзрелите по възраст деца не се подчиняват на родителите си. Границата на това съзряване е различна у различните народи. В Чечня четиринадесетгодишното момче се счита за зрял мъж и майката е длъжна да му се покорява. В Русия само осемнадесетгодишните юноши имат право да претендират за независимост от родителите си.
Тази цифра на възрастта зависи от етноса, религията, културата. В Америка, например, пълнолетие се дава при навършване на 21 години. Такива са юридическите и традиционни норми там. Така че настъпването на „зрялата възраст” се определя не от съответния подрастващ или от неговите родители, а от традициите на нацията, към която семейството принадлежи, пък и до немалка степен – от традициите, установени в самото семейство.
Тук стигаме до въпроса: какво обуславя освобождаването от подчинението на родителите? На първо място, това е способността за взимане на самостоятелни лични решения – онези същите, които определят живота на възрастния човек: къде да отива, с кого да общува, как да се храни, как да се лекува, каква професия да избира, кой да бъде партньорът в живота му… Тоест желанието и умението да поемаш отговорност за собствения си живот, за своето здраве и постъпки. И от този момент нататък вече не може да става дума за никакво подчинение на детето към родителя.
И сега, относно послушанието. Послушанието – това е духовна добродетел. Тя е нещо, което не е заложено по природа у децата, защото добродетелта е прерогатив на възрастните, зрелите личности. Нито детето, нито юношата са в състояние сами да възпитат у себе си добродетелта на послушанието, защото те по принцип не знаят какво точно означава това, тъй като става дума за конкретна духовна добродетел, не за общоприето понятие и просто словесно наименование.
Така проявяването на послушание е по силите на възрастния човек. Послушание към родителите, началника… Това е вътрешен израз на добра воля – нещо, което се възпитава у човека. Но не бива да има принуждаване към послушание, защото то е нещо, което идва от сърцето. С външни средства може да бъде наложено единствено подчинението. При послушанието не просто изпълнявам поръчките на началник. При послушанието приемам волята на моя началник – родител, духовник, ръководител – като своя собствена. И преди всичко съм вътрешно съгласен, че началникът е прав. Докато при подчинението мога и да изпълнявам волята на началника, но вътре в себе си да го считам за глупак, за човек, който нищо не разбира и не става за ръководител. Тоест в този случай аз съм освободен от вътрешната положителна обвързаност с мнението на началника. При послушанието е тъкмо обратното.
Що се отнася до безпрекословната послушност към родителите – в случаи, когато имаме родител, излизащ от допустимите граници на поведение и злоупотребяващ с властта си, тогава става дума за някаква семейна слабост. Никога не носи отговорност само единият от родителите. Когато родител злоупотребява със своите права и надмощие (родителят винаги е по-силният: социално, психологически, на негова страна е всяка власт), това вече е общосемеен проблем. И ако той злоупотребява с това свое право, значи у него нещо не е съвсем наред – той е психологически зависим от детето, ако непрекъснато се стреми да го подчинява на своята воля. Това е тревожен симптом.
Сляпото, безпрекословно подчинение на детето няма нищо общо с послушанието. Когато първокласникът в течение на 40 минути държи ръцете си на чина и ги вдига само когато учителят разреши, това все още не е злоупотреба, макар че детето много се уморява. Но ако така се държи 13-14-годишен юноша и постоянно се бои с някое свое неумело движение да не предизвика гнева и раздразнението на учителя, тук вече имаме тревожна ситуация. Съществуват различни степени на свобода на човешката личност.
Като цяло, всеки отделен случай изисква специален подход. Ако детето счита, че възрастният „прекалява с използването на пръчката”, тогава то трябва да отиде при духовник или психолог, или пък при някого, когото счита за авторитет и му се доверява и който може да му помогне да реши проблема.
Да слушаме този, на когото вярваме повече
Протойерей Алексий Новичков, настоятел на храма на Тихвинската икона на Божията майка, с. Душоново
На практика всичко е доста просто… В Посланието до Ефесяни става дума за послушание към Господа, реализиращо се, когато родителите не противоречат на това, за което говори Бог. Онова, което противоречи на волята Божия, не подлежи на изпълнение.
Трябва да слушаме Този, на Когото вярваме и на Когото се доверяваме. Ако някой започне да влиза в противоречие със словата на Иисуса Христа, това означава, че да слушаме него ние не можем и не сме длъжни.
А що се касае до децата, то в тяхната възрастова психология и развитие съществува, разбира се, определена граница, след която стават способни сами да взимат решения за своя живот. Но това не се случва в конкретен ден и час за всички. Докато детето е малко, за него е естествено да слуша родителите си, защото родителите по природа, по Божи план се явяват носители на пълнотата на живота и осигуряват на децата най-доброто, което самите те имат.
Друг е въпросът, че когато порасне, детето започва да се отнася по по-различен начин към всичко, на което са го учили родителите, и никой не го ограничава в това негово право. То не е длъжно да слуша родителите си доживотно.
Важно е тук да не забравяме и една друга заповед, вехтозаветна: почитай баща си и майка си. И това почитание намира различен израз през различните периоди от живота. В детството си човек може да има само едно отношение към родителите си – да им се подчинява безпрекословно. В по-зряла възраст това почитание може да намира израз в старанието да не бъдат оставяни родителите без храна, без грижи.
Това е заповед с обещание – по отношение на всичко останало ни се говори единствено за благополучие и светло бъдеще в Царството небесно. Докато тук е казано директно: и дните ви ще бъдат изпълнени с всяко благо. Хората, които се отнасят с почит към родителите си, живеят добре, при тях всичко е на мястото си. А тъй като в по-голямата си част хората са престанали да се отнасят с почит към родителите си, това ни дава един от отговорите на въпроса „защо хората живеят зле”.
Разсъжденията по въпроса дали да бъдем послушни, или не, на родителите си започват в достатъчно зряла възраст. Смятам, че възможността да се даде адекватна оценка кога детето става мъж или жена идва по различно време. А до това време всички ние, както апостолът казва в алегоричен смисъл, виждаме смътно като през огледало (срв.1Кор.13:12), вървим пипнешком, знаем донейде, чуваме глас познат и му се доверяваме, поемаме след него.
Посоката на движение, не конкретна рецепта
Протойерей Александър Иляшенко, настоятел на храма на Всемилостивия Спасител в бившия Скорбященски манастир, директор на портала «Православие и мир»
Моят син се занимаваше с езда и само за няколко години стана запален спортист. В осми клас той беше изправен пред въпроса: какво да направи – да продължава да влага всичките си усилия в своето увлечение или да се заеме по-сериозно с ученето, за да постъпи в университет?
За него това беше много труден избор. Ужасно труден! Ездата е един благороден спорт. Прекрасен спорт! Но трябваше да се откаже от него… Това донесе на сина ми тежки преживявания. Той разговаряше с мен, размишляваше, ходеше при своя духовник и постепенно стигна до разумното решение да се откаже от спорта. В крайна сметка днес той има няколко висши образования, стана и свещеник. А когато му се удава възможност да поязди кон, той с удоволствие го прави.
Тук виждаме пример за начина, по който детето може да приеме волята на своите родители и това да бъде за негово благо.
Цитираният от вас откъс от Посланието до Ефесяни ни указва посоката на движение, не ни дава конкретна рецепта. Във всяка отделна ситуация ние трябва, въз основа на общите насоки, сами да достигаме до правилното решение. Апостолът ни говори за това, че децата трябва да почитат родителите си, както и за това, че родителите не бива да дразнят децата си. И ако детето не е съгласно с волята на родителя си, то може с цялата си почит и уважение винаги да му постави въпрос: мамо, или татко, а защо трябва да постъпя така, нещо не схващам добре, обясни ми, моля те.
Що се касае до родителската власт, тя е много по-голяма, отколкото си представяме. Само че тя не бива да бъде превръщана в деспотизъм и тирания.
Има случаи, когато родители „грабват пръчката”, когато се стремят във всичко да ръководят до безкрайност вече израсналите си деца и да ги манипулират. А децата, самите те вече станали майки или бащи, се подчиняват на тяхната воля, за да не ги обидят, да не ги огорчат. И добре вършат, защото Господ ще ги възнагради за това. Всички революции, преврати започват тогава, когато хората тръгнат да размахват идеите за своите права, за да докажат, че заслужават да получат повече. Нагледахме се на това. Стигат ни толкова революции!
По-високо и от пост, и от молитва стои светоотеческото послушание. И апостол Павел ни казва: покорявайте се на властите! Опитайте да не се покорявате! Получи се една революция, втора. Не са ли ни достатъчно? Съвсем основателно се казва, че всеки народ заслужава правителството си. Ако ние бъдем добри, и управниците ни ще бъдат добри, лоши ли сме ние, лошо ще бъде и правителството ни… трябва да се вглеждаме преди всичко в себе си. За това ни говори Евангелието и на това ни учи.
Границата на доброто и злото минава през сърцето на човека. Ако всеки човек се стреми да бъде добър не за пред хората, а пред лицето Божие, всичко ще бъде наред. Няма нужда да блъскате главата си върху мисли от рода на това, дали някой е постъпил справедливо към нас, или не. Справедливост няма. И тук е уместно да си спомним още една парадоксална светоотеческа сентенция: не казвай, че Бог е справедлив – Той не е справедлив, Той е милостив.
Ако съдите нещата от гледна точка на справедливостта, то от нас, с някои редки изключения, няма да остане и следа. Но Господи ни търпи всички. И макар да има и свети хора, истински угодници Божий, останалите трябва просто да бъдат заличени. Така че и ние трябва да бъдем състрадателни и милостиви, а не вечните правораздаватели: ти на мен – това, аз на теб – това, ти на мен – толкова, аз на теб – толкова, значи – сметките са уредени… Такива отношения са недопустими.
За никаква справедливост не трябва да говорим. Но в епоха на капитализация на обществото парите определят всичко и човек започва постоянно да прави сметки. А ако вземем да градим отношения на любов както в добро, хармонично семейство, в което всички се стараят да си помагат взаимно, да си бъдат полезни, да се доверяват един на друг, да споделят скърбите си, тогава всичко ще си дойде на мястото… | www.matrony.ru
Подготвила Олга Щербакова
Превод: Анжела Петрова
