Принципи на катехизация – традиция и перспективи
Всяко християнско образование, осъществявано извън църковната литургична общност по принцип подменя със себе си Църквата и дава знания за Христа без Христа. Във връзка с това е изключително актуален риторичният въпрос на о. Александър Шмеман: “Какво изобщо бихме могли да предадем в нашето християнско образование днес, ако то не въвежда в Църквата, ако обяснението не се предхожда от опит?” [16, с. 17]
При такова напрежение в отношенията между църковност и съвременно християнско образование не бива да ни учудва постоянната криза в институциите, провеждащи религиозно образование на всички нива и добре известната критика, която винаги се повдига, когато става дума за богословско образование. В Църквата, от една страна, е настъпила десакрализация на процеса на обучение: на огласителните занятия се гледа като на лектория извън службата, извън сакраменталната и осветена от Бога дейност на Църквата. От друга страна, в нашите богослужения дидактическият елемент често се оказва сведен до нула, особено за некръстените – било заради неразбираемия език, било заради отсъствието на проповед и наставления.
Отделянето на църковното училище от литургическия и сакраментален живот на Църквата е пагубно явление и то непременно трябва да бъде преодоляно. Ако погледнем назад в миналото, ще видим, че в една християнска империя като Византия не е имало собствено църковно училище и че най-великите Отци-богослови са получили образованието си в езически академии. Това до голяма степен определя тяхната плодотворност и приноса на тяхното време в историята на Църквата. Тогава самата богословска традиция не е била школска, а свързана направо с молитвения и сакраментален живот на Църквата. Може би и днес най-ефективна ще бъде подобна парадигма: училището и образованието да са светски, а всичко останало да се черпи непосредствено от църковния живот.
Църквата не е училище, но, за да осъществява себе си в историята, тя постоянно трябва да съдържа определен образователен институт. Затова още от първите векове след Христа в църковната традиция се оформя специално обучение на встъпващите към вярата хора, натрупва се огромен опит за цялостна катехизация, който, за съжаление, е почти забравен днес. Възраждането на този опит, богословски прецизиран и педагогически адаптиран към съвременността, може да помогне за “преодоляването на историческите недостатъци и наслоения, които съществуват в реалния църковен живот” [13, с.13].
За да имаме ясна концепция за развитие на християнското образование днес, е необходимо да бъдат анализирани основните принципи, въз основа на които се е градила катехизацията в древността. Но преди да пристъпим към този анализ, нека накратко да изясним какво означава понятието катехизация и какво се е подразбирало под нея в древността. Думата произхожда от гръцкия глагол “катехео”, основното значение на който е било “оглашавам” или “съобщавам на широка аудитория”. По-тясното й значение, което получило разпространение в християнската практика е “уча” или “наставлявам”. С думата “катехизация” започнали да обозначават устното последователно и цялостно лично обучение в основите на християнската вяра и живот.
Като основание за катехизация послужили думите на Иисус Христос, отправени към Неговите ученици: “Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа” (Мат. 28:19). В тази връзка през първите векове от историята на Църквата се появили организирани форми на обучение във вярата, които се изграждали върху основата на определени принципи, наследени от апостолската традиция. Появили се различни катехизични (огласителни) школи, т.е. възникнал катехуменатът – организирана църковна институция за подготовка към кръщение и въцърковяване. Развила се “два вида катехеза: поучение за оглашените, или поучение за тези, които се готвят за кръщение и мистагогична катехеза, поучение, което има за цел да въведе новопокръстените в по-дълбоките тайни на Христовата вяра и по-съвършените степени на живот в Христа“[14]
Искам да подчертая, че основното свойство на катехизацията в древната Църква е нейната органична връзка със светотайнствения и богослужебен живот. Най-добро свидетелство за това са катехезите на св. Кирил Йерусалимски, които представляват обяснение на тайнствата Кръщение, Миропомазвание и Евхаристия, както и тълкуване Символа на вярата в същия мистагогичен контекст. Св. Амвросий Медиолански в своите катехези (“За тайните” и “За тайнствата в IV книги”) тълкува същите тайнства и Господнята молитва. “Органичната връзка на древните катехези със светотайнственото и молитвено Предание на Църквата е продължение на апостолското отношение към поучението и способа на учене в Христа. Това, което важи за древната катехеза, важи и за църковното поучение от всички векове. За тази негова връзка с богослужението, единствен истинен център в живота на общността от верни, свидетелстват не само древните катехези, но и цялата светоотеческа богословска мисъл.” [14]
В контекста на това главно свойство на църковната катехизация и на основата на достигналите до нас писмени източници, съдържащи цялостни системи на катехизация (оглашение) можем да изведем принципите, на които се е основавала нейната действена сила. Ключови думи за тяхното формулиране са: Личност, Библия, Порядък, Цялост, Църква.
На първо място, това са принципите за личностен подход, за последователност и постепенност, за цялостност в обучението. Освен това принципно важен за обучението в християнска вяра и живот е приемствеността между Новия и Стария Завет. Затова и традицията в изграждането на катехизацията се основава върху изучаването и тълкуването на Свещеното Писание. И не на последно място, тъй като катехизацията се е провеждала в Църквата и за Църквата, един от основните й принципи е църковността.
1. ПРИНЦИП ЗА ЛИЧНОСТЕН ПОДХОД И УСТНО ПРЕПОДАВАНЕ ИСТИНИТЕ НА ВЯРАТА.
Тъй като катехизацията онтологически е родствена с проповедта, тя трябва да бъде насочена към конкретна аудитория, срещата на катехета с катахумените да бъде лична, а връзката – жива. Това би помогнало на обучаваните да достигнат до лична, жива среща с Бога. Затова и оглашението в древната църковна традиция е устно и лично наставляване в основите на християнската вяра и живот. В основата му винаги е заложена определена форма на диалог.
Устната и личностно насочена катехизация продължава делото на проповедта на Евангелието и въвежда новоповярвалите във вътрешния живот на Църквата.
През IV век в своите “Огласителни и мистагогични поучения” св. Кирил Йерусалимски дава и следните прагматични аргументи за осъществяваната от него устна катехеза: “Понеже не всички могат да четат писанията поради неумение; а на други някакви занятия препятстват да се запознаят с тях, то, за да не погуби душите незнанието, ние в не много стихове поместваме цялото учение за вярата; и е желателно вие да го запомните, и сами на себе си всичко със старание да повторите, като не го записвате на хартия, а възпоменанието за него запечатвате върху сърцето, като при неговото изучаване се пазите оглашен по някакъв начин да не чуе съобщеното на вас” [10, с. 70-71]. Както виждаме, тук принципът за устно преподаване истините на вярата е тясно свързан с принципа за постепенното им предаване само на тези, които вече могат да ги възприемат. И макар впоследствие поученията на св. Кирил Йерусалимски да били записани, нееднократно преиздавани и станали основа за многочислени огласителни поучения и катехизиси, те са съхранили атмосферата на устната беседа и несъмнено под тяхно влияние по-късните катехизиси започват да се издават под формата на въпроси и отговори.
В практиката на древната Църква чрез индивидуален, личностен подход в катехизацията се помагало на катехумените да намерят своя собствен път към Бога и да станат членове на народа Божий. Доказателства за това се откриват в произведенията на редица църковни учители и писатели. Например, св. Кирил Йерусалимски, като се обръща в огласителните си катехези към тези, “чиито имена са внесени в списъка на просвещаваните” [10, с. 8], подчертава, че ще “забелязва усърдието на всекиго, благоговението на всеки” [10, с. 10]. В своите огласителни беседи св. Йоан Златоуст също подчертава необходимостта от лично отношение към всеки един от катехумените. [6, с. 65]. В спомените на блажени Августин за св. Амвросий Медиолански пък виждаме как личните отношения между двамата са повлияли на неговото обръщане към християнството. Блажени Августин споделя: “Този Божий човек ме приемаше бащински и приветстваше моето преселение по епископски. Аз веднага го заобичах, отначало, наистина, не като учител на истината, а като човек, благожелателен към мен” [2, с. 194].
Принципът за личностно оглашение на всеки катехумен започва да се осъществява още в предогласителния период. Един от най-действените методи на предоглашение и насочване към християнски начин на живот на търсещия човек е установяването на вътрешно доверие и контакт, а по-късно, според степента на зараждане и утвърждаване на вярата, на приятелско общение. Екзалтирано-нетрезвата отвлеченост, шаблоните и формалният подход при някои катехизатори днес говори за липса на умение да се реагира живо на особеностите на конкретното място и настоящия момент, както и на индивидуалния живот и характер на конкретната личност. Личностно ориентираната катехеза е насочена към ума, съвестта, интуицията и вече съществуващия положителен и отрицателен жизнен опит на всеки [12, с. 67-69].
Огласителните беседи трябва да бъдат преимуществено неформални и лични, независимо от това, колко човека едновременно се оглашават. Това предполага изключително голямо натоварване и отговорност от страна на всеки катехет, както и внимателно прецезиране на самите лични отношения, които не бива да се поставят на първи план. “В противен случай – предупреждава свещ. Георгий Кочетков – оглашаемите могат да се присъединят не към Господа Иисуса Христа, а към проповядващия Го служител и раб, не към Църквата, а към някакъв църковен кръг или даже “кръжок” [12, с. 92]. Затова катехизаторът трябва да гледа на оглашението не като на лично дело, а като на църковно служение, което същевременно притежава и личностен характер, понеже “и самата Църква, като живо Тяло Христово има личностен и свободен характер. Затова всяко тайнство в Нея съществува и като църковно, и като лично дело” [12, с. 188] и изисква винаги църковно-лична подготовка.
Изучаването на основните начала на християнска вяра при личната и личностна катахизация трябва да доведе до лична вяра. Тази лична вяра на катахумените се изповядала в първите векове пред цялото църковно събрание. С тази цел на последния етап от катехизацията ставало заучаването и подробното тълкуване на така наречените “правила на вярата”. Чрез произнасяне Символа на вярата на самото тайнство Кръщение катехуменът декларира верността си към триединния Бог и Неговата Църква.
Св. Йоан Златоуст смята, че изповядващите вярата си в Христа, т.е. лично осмислили, приели и декларирали Символа на вярата, са сключили с Него личен договор. “Всички ние сме сключили с Него договори, които са записани не с мастило, а с Дух, не с перо, а с език. Защото именно с такива оръдия се пишат договорите с Господа, за което говори и Давид: “Езикът ми е перо на бързописец” (Пс. 44:2). Изповядахме Неговата власт, отрекохме се от дяволската тирания; това стана и ръкопис, и договор, и документ” [6, с. 63].
Принципът за личностен подход в катехизацията е от изключително значение, защото без осъзната чрез личния опит и лично изповядана вяра не може да има пълноценно въцърковяване и Кръщение.
2. ПРИНЦИП ЗА ОСНОВАВАНЕ НА КАТЕХИЗАЦИЯТА ВЪРХУ СВ. ПИСАНИЕ.
Практиката на катехизацията едновременно е предшествала Евангелието и впоследствие се е основавала на него като фундамент за апостолското учение. Повечето книги, влезли в състава на новозаветния канон, са писани с предимно катехизически цели. Самият евангелист и апостол Йоан Богослов формулира основната задачата на своето евангелие така: “А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име.” (Иоан 20:31).
В произведенията на църковните отци и учители на Църквата нееднократно се подчертава, че Свещеното Писание е основен критерий за всичко, казано от тях. Затова и цялата катехизация се основава на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. Това е и следващият традиционен и основен принцип.
В цялата древна църковна практика Словото Божие е неотделима част от литургическия живот. Още в началото на своите поучения св. Кирил Йерусалимски подчертава, че “никоя Божествена и свята тайна на вярата не може да бъде съобщена без Божественото Писание… даже не ми вярвай, когато просто говоря на теб за Него; ако за думите ми нямаш доказателства от Божественото Писание. Защото спасяващата ни сила на вярата зависи не от избора на думи, а от доказателствата от Божествените Писания” [10, с. 51]. И впоследствие заявява: “Ако нещо е написано, ще го кажем. Което не е написано, за това да говорим не смеем” [10, с. 263].
Интерес представлява и едно съвременно богословско мнение. Като се опира на катехизичната църковна традиция, о. Георгий Кочетков в своя труд “Възможна система на оглашение” също поставя Свещеното Писание в основата на катехизацията, като структурира изучаването му според етапите на въцърковяване.
Според него на първия етап на катехизация – предоглашение, катехумените трябва да се “запознават с каноните на книгите на Свещеното писание”, като им се препоръча “да четат първите три (синоптически) Евангелия с изяснения на всички външни и вътрешни въпроси, съпоставени със собствените търсения, опит и интуиция”. За молитва препоръчва да се използва Псалтира, а при нравствената работа – “да се актуализира библейския опит, особено старозаветния (преди всичко, с помощта на такива книги като Притчи и Премъдрост Соломонова, Премъдрост на Иисуса син Сирахов, Битие, Изход, Второзаконие – само в тяхната етическа част – Исая и 2-3-ма малки пророци)” [11, с. 5-6].
На втория етап на оглашение Св. Писание се чете в съответствие със структурирането на огласителните беседи по теми. А на третия етап (мистагогичен) се чете Евангелие от Йоан, Деяния на Светите Апостоли и някои от апостолските послания [11, с. 12].
Следването на една такава поетапност в обучението се обуславя от още един изключително важен за катехизацията принцип – принципът за постепенност и последователност.
3. ПРИНЦИП ЗА ПОСТЕПЕННОСТ, ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ.
Всеки добър педагог и психолог знае, че в процеса на обучение трябва да се върви от простото към сложното, от познатото към непознатото, от нива на по-малка към нива на по-висока абстрактност, за да се осъществят дидактическите принципи за достъпност и съобразяване с възрастовите и индивидуални особености на учениците.
Това основно положение е възприето с цялата му сериозност от св. отци и учители на Църквата. В апостолското учение има дълбочина, не веднага и не за всички еднакво достъпна. Във връзка с това апостол Павел различава две степени на зрелост във вярата и това разделение става традиционно в църковната катехизация: “И аз, братя, не можах да ви говоря като на духовни, а като на плътски, като на младенци в Христа. С мляко ви нахраних, а не с твърда храна, защото не бяхте в сила да я приемете, па и сега още не сте, понеже сте още плътски.” (1Кор.3:1-3).
Пряко следствие от ясното разбиране на принципа за постепенност и последователност на катехизацията е нейното разделяне през II век на три етапа:
1) предварително изпитване на желаещите да се запишат в числото на слушателите (т. нар. audientes);
2) изпитателен срок и обучение, с последващо евентуално приемане в числото на избраните (т. нар. electi);
3) заключителен интензивен етап на обучението, завършващ с кръщение и приемане в съобществото на верните. [4, с. 43]
Съгласно достигналите до нас катехизиси на св. Кирил Йерусалимски, Теодор Мопсуестийски и блаж. Августин, на втория етап на оглашение от катехумените се изисквало добре да изучат църковната догматика. Катехизисът често представлявал подробен коментар на Символа на вярата, с който катехумените се запознавали в продължение на няколко седмици преди кръщението. Третият етап продължавал не повече от седмица след кръщението и бил посветен предимно на обяснение смисъла на тайнствата Кръщение, Миропомазване и Евхаристия и свързаните с тях църковни обреди, поради което този етап е получил названието “тайноводство”, или “мистагогика”. [5, с.28]. Катехумените постепенно се допускали до участие в различните части на богослужението. Некръстените не само не се допускали до Евхаристия, но и не можели да присъстват на причастяването на верните, както и при четене на евхаристийните молитви [4, с. 50].
Св. Кирил Йерусалимски нееднократно подчертава необходимостта от последователност. Той сравнява огласителните поучения с изграждането на сграда, като предупреждава: “Не считай тези поучения за обикновени беседи, добри и достойни за вярата; от които, ако днес изпуснем нещо в тях, то ще го узнаем утре. Учението за банята на възраждането, преподавано ти в порядък, ако днес бъде изпуснато, то кога ще се възнагради? … Да си представим, че огласителното поучение е строеж. … трябва да се полага поред камък върху камък, да се свързва ъгъл с ъгъл, излишното да се отхвърля, и така строежът да се извисява. По подобен начин и ние градим сякаш камъните на познанието. Трябва да бъде чуто за живия Бог, за съда, за Христа, за възкресението; за много неща предстои да се говори по ред; сега казаното поотделно после ще бъде представено във връзка. Ако ти не съединиш в едно, а и не помниш първото и второто, съзиждащия ще съзижда, но твоето здание ще е лошо” [10, с. 7-8].
Когато произнася своите поучения пред непосредствено готвещите се за Кръщение, св. Кирил подчертава, че те вече се намират на друга, по-висока степен на познание и ги призовава да пазят от оглашените тайните, открити им от Св. Дух, тъй като всичко трябва да бъде научавано постепенно, според мярата на възрастване. “Докато траят огласителните поучения, ако оглашен те попита какво ви говориха учителите?, ти за нищо не отговаряй подробно. Защото тайната ти преподаваме, и упованието на бъдещия век. Пази тази тайна … и не слушай, когато ти казват: какво толкова, ако и аз узная? И болните искат вино, но ако то не е дадено навреме, и болният умира, и на лекаря се отнема славата. Така и ако оглашеният чуе каквото и да е от верния, той изпада в безумие, защото не може да разбере чутото, а ще опорочи и осмее казаното. Верният пък се осъжда като предател на тайната. Сега ти вече си близък до нас; гледай да не разказваш не защото проповядваното тук е недостойно за разказване, а защото слухът е недостоен да го чуе. Някога и ти беше оглашен; тогава не ти съобщавахме това, което предстои. … Когато чрез опита си достигнеш пълнота на учението, тогава ще разбереш” [10, с. 8].
Св. Йоан Златоуст също, стъпка по стъпка, постепенно води своите слушатели (и читатели) от простото и достъпното към разбиране за съкровените истини на християнското вероучение. В “Поучение към възнамеряващите да приемат просвещение и към новопросветените” той казва: “Всичко това не пропуснах и не изложих необмислено от самото начало, а наставлявах вашата любов” и сравнява оглашението с обручение и подготовка за бракосъчетание. [7, с. 67].
Чрез осъществяване на принципа за постепенност и последователност катехумените се подпомагат в тяхното съзряване за християнски живот. Обяснява им се неговата цел и смисъл, предявяват им се определени изисквания преди и след приемане на кръщението. “Основна пречка за осъществяване на този принцип от съвременните пастири и катехизатори е недостатъчната интуиция и умения да разграничават предогласителните, огласителни и мистагогични нива в катехизацията. Често катехизаторът изпада в изкушението да казва наведнъж всичко, което знае, за което чете или за което го питат, без да отчита достигнатото от всички и всеки” [12, с. 105].
Цялата подготовка за кръщение и/или въцърковяване: и предоглашението, и оглашението, и мистагогиката, трябва да съставлява единен комплекс [12, с. 95]. Този принцип за цялостност и системност е ясно осъзнаван и осъществяван в раннохристиянската традиция.
4. ПРИНЦИП ЗА ЦЯЛОСТНОСТ НА КАТЕХИЗАЦИЯТА
Християнското учение разглежда света, човека, неговите отношения с хората в цялостност. Катехизацията като богочовешко учение и наставляване по пътя към Христа също трябва да обхваща всички аспекти на човешкия живот, т.е. да е основана на принципа за цялостност. Затова изучаването основите на християнската вяра трябва да бъде съпътствано и от усвояване основите на християнската нравственост и начин на живот.
Педагогическото условие за постигане на цялостност в катехизацията е единството на възпитание и обучение. Това единство според св. Йоан Златоуст се достига чрез уроци по любомъдрие, което той определя като християнски начин на живот, аскетически път на служение Богу, усъвършенстване на духовната красота. Любомъдрието включва пост, молитва, четене на божествени книги. “Да любомъдърстваш, – пише Йоан Златоуст, – значи да живееш по християнски” [8, с.186]. Любомъдрието – това е целият християнски живот, чиито страни – духовна, нравствена, интелектуална, естетическа, практическа се намират във взаимовръзка една с друга и във връзка с цялото. Педагогическият процес е част от живота, също свързан с цялото и притежава свойствата на цялото, което се достига чрез единството на процесите на възпитание и обучение, на техния взаимопреход, на общите им цели.
В своите поучения св. Кирил Йерусалимски и св. Йоан Златоуст осъществяват принципа за цялостност на катехизацията, като отделят много внимание не само на огласителните беседи, а и на нравствената работа с катехумените, на вътрешния и външния им духовно-молитвен живот. Според св. Кирил Йерусалимски: “Начинът на богопочитание се състои в две неща: в точно познаване догматите на благочестието и в добри дела: догматите без добри дела са неблагоприятни Богу; Той няма да приеме и делата, ако те не са основани на догматите на благочестието” [10, с. 42-43]. И още: “Ние нямаме никаква полза да носим името християнин, ако не го съпътстваме с християнски дела” [10, с. 104].
Като напътства катехумените в началото на огласителните беседи, св. Кирил говори за това, че оглашението трябва да бъде цялостно като обхваща цялата личност и всички нейни прояви. “Въдвори в себе си вяра, имай твърда надежда… Приготви сърцето си за приемане на учението, за общение със Светите Тайни. … Не бъди бездеен нито денем, нито нощем: а щом сънят падне от очите, умът да се изправя на молитва. И ако почувстваш, че в него влиза зъл помисъл, събуди в себе си спасителния спомен за съда. Заеми разумът си с поучения, за да забрави непристойното. Храни душата си, за да остане неуловена, и като пребивава в надежда, да стане наследник на вечното спасение” [10, с. 11].
Днес, в съвременния църковен живот, се натъкваме на сложния проблем за неравномерното вътрешно съзряване на християните. Пред нас стои актуалният въпрос за възможностите за преодоляване и коригиране на тази неравномерност и постигане на духовна цялостност. Когато християнинът съзрява неравномерно, когато е в дисхармония в собствения си живот, тогава трябва да се разберат причините за това противоречие и да му се помогне, съобразно достигнатата от него духовна степен на катехизация.
Както казва св. Кирил Йерусалимски, “огласителното обучение е строеж; който трябва да се укрепва с връзки, като всичко се обединява в единство и всяко нещо се представя във връзка с друго” [10, с. 7-8]. Т.е. за да не рухне зданието на духовното познание, то трябва да бъде цялостно и като учение, и като проява на това учение в християнската практика – като нравствен и литургичен начин на живот и богопочитание.
Принципът за цялостност на катехизацията е тясно свързан с принципа за нейната църковност, тъй като в него се съдържат в обобщен вид всички други принципи.
5. ПРИНЦИП ЗА ЦЪРКОВНОСТ НА КАТЕХИЗАЦИЯТА.
Животът с Бога даже в своите дълбоко лични прояви (мистични и пророчески) е бил общо дело и не е бил мислен от първите християни като нещо отделно от Църквата
“Църквата – пише Аксаков – според учението на Апостолите, е школа на взаимообучение, взаимоназидание, взаимоусъвършенстване, в която всеки встъпва като домостроител на многообразната Божия благодат” [1]. Затова и християнският живот от самото начало е бил свързан с общността, със събранието на вярващи. За това свидетелстват и св. Кирил Йерусалимски, и св. Йоан Златоуст, както и редица други християнски автори. Например, когато говори за Църквата, Амвросий Медиолански подчертава особената взаимосвързаност на нейните членове, като казва: “Църквата е определена форма на справедливост, общо право на всички. В съобщност тя се моли, в съобщност се труди, в съобщност се изпитва.” [3]
Приемащият Христа става член на общността от вярващи с нейния литургичен живот. В ранната Църква това приобщаване преминава през покаянието, кръщението, делата на любов и взаимопомощ, съвместното четене и изучаване на Писанията, евхаристийното и молитвено общение.
Още от самото начало катехумените се приобщавали към живота в християнската община. Кръщението било колективно събитие, дело на цялата Църква, а не частен семеен обред. То се извършвало не ежедневно, а само по големите празници като Пасха, Рождество, Кръщение Господне, Петдесетница. Като правило били кръщавани не отделни хора, а големи групи катехумени, които до тогава в течение на дълго време са били в чина на оглашените. Кръщението било тържество, в което участвала цялата община: след обредите на заклинание, помазване с елей, след четенето на продължителни молитви, трикратното потопяване във вода, обличането в бели одежди и миропомазването, новокръстените със свещи в ръка, съпровождани от тържествено пеене, влизали в храма, където заставали срещу олтара и участвали в Евхаристията. Кръщението на оглашените и тяхното участие в богослужението било, по такъв начин, кулминационният момент на всеки голям църковен празник. “Празник” и “тайнство” тогава били почти синоними: всеки празник носел мистериално-тайнствен характер, и всяко тайнство, в частност кръщението, се възприемало като празник. [5, с. 206].
Св. Йоан Златоуст нееднократно твърди, че просвещаваните и верните са братя в Христа и трябва да се грижат за спасението един на друг. Пред всички – верни и новопокръстени – той поставя задачата не само за собственото им спасение, а и за спасението на ближните, като подобно на ап. Павел ги назовава “членове един на друг”, т.е. на Тялото Христово – Църквата. “Трябва да имате голяма грижа, възлюбени, затова вашите ближни да изправяте и спасявате от тази буря, за да получите велико възнаграждение не само за своето собствено спасение, но и за другите. Така е учил и ап. Павел: “Никой да не търси своята полза, а всякой – ползата на другиго.” (1 Кор. 10:24). А също и: “увещавайте се помежду си и се назидавайте един другиго.” (1 Сол. 5:11). [9, с. 77].
За да има реални християни, тази църковност и мистагогичност на катехизацията трябва да бъде актуална и днес, тъй като всяко тайнство винаги е църковно и по своя чин – литургично. Това означава, че то се извършва от Бог в Църквата и чрез Църквата, а следователно, нужда от подготовка към него има не единствено свещеникът, а и цялата събираща се на тържеството на вярата и живота Църква, респективно – енория, която също не може да бъде сведена единствено към възприемниците, роднините и близките на кръщаваните.
Катехумените, пристъпващи към Христа, трябва да чувстват, че тяхното оглашение и кръщение е църковно дело, да осъзнаят своята отговорност към цялата Църква. Към тях вече се предявяват християнските изисквания в областта на вярата и начина на живот, макар и не толкова строги и дълбоки, както към кръстените. На никой християнин не бива да бъде безразлично духовно-нравственото състояние и ръст на бъдещите църковни членове. И все пак най-голяма е отговорността на тези, които са свързани по-тясно и лично с катехизация. Това са пастирите и вероучителите. Затова главно изискване към всеки катехет е неговата дълбока вътрешна църковност във вярата и живота, както и ясното съзнание за това, че неговото дело не е просто лично, а преди всичко църковно.
Всяка конкретна ситуация в процеса на катехизация изисква съчетаване на личния и общоцърковен опит, но “най-важният принцип и основание на цялото учително служение в Църквата е единството на църковната традиция. От това доколко правилно се предава от поколение на поколение апостолската традиция, зависи бъдещето на цялата църква.” [13, с.13-14]
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Изведените принципи с ключови думи Личност, Библия, Порядък, Цялост, Църква, се съдържат в църковната катехизическа традиция и могат да бъдат приложени във всяка една конкретна историческа обстановка, защото са обусловени от самата същност на християнството. Трябва да се научим да ги прилагаме и днес, като творчески търсим методите и формите за тяхната реализация. Например, като отчитаме цялата сложност на съвременната историческа и духовна ситуация, за нас е изключително важен опитът на диалога [15], на който е базирана цялата система на образование в древната Църква. Погледнато пък строго конфесионално, “методът на литургично оглашение е единственият православен метод на религиозно образование, тъй като произтича от Църквата и Църквата е неговата цел” [16, с. 16]. Но по пътя на духовното възраждане на църковно-катехизическата традиция не е достатъчна проста реставрация на стари модели. Традиционният катехизически опит сега изисква ново църковно преживяване, нови размисли и изпитания, нова проверка и отстраняване на изопачените практики в църковния живот. Той трябва да бъде творчески преосмислен и пригоден за съвременността.
“Не може да има съмнение, че ученичеството е едно от измеренията на християнския живот, при това основно, централно, постоянно и непрекъснато… Но, разбира се, в това духовно ученичество училището като институция заема само определено скромно място… Всеки, който е бил в досег с училището разбира, че то е духовно занятие, но в същото време достигането на духовно ниво в него е много трудно”[1]. Затова, разглеждано в контекста на църковната катехизическа традиция, съвременното училищно християнско образование може да изпълнява само предогласителни функции. Единствено и само Църквата е тази, която може и трябва да даде цялостен модел за катехизация тук и сега.
За да бъде актуална и действена, християнската педагогика днес трябва първо да подложи на сериозен анализ църковната катехизическа традиция и да извлече от нея най-ценното и принципно важното за срещата на съвременния човек с Бога. От друга страна, като има тези основни начала и критерии за душеполезно и спасително образование в Христа, да търси и нови оригинални методики, да ги уточнява, усъвършенства, като ги сверява с духа на Божественото Откровение.
ЛИТЕРАТУРА
Аксаков, Н. П. Предание Церкви и предания школы
Амвросий Медиоланский, “Две книги о покаянии и другие творения”, М., 1997.
Амвросий Медиолански. За длъжностите на свещенството. (De Officiis)
Гаврилюк П. История катехизации в древней церкви. М., 2001
Иларион (Алфеев), иером. “Жизнь и учение св.Григория Богослова”. М, 1998
Иоанн Златоуст, свт. “Беседы огласительные”. Слово третье и четвертое.//ЖМП, 1972,N9
Иоанн Златоуст, свт. “Поучительные беседы к намеревающимся принять просвещение и к новопросвещенным”. Слово первое. // ЖМП, 1972, N4
Иоанн Златоуст. – свт.Беседа 2-я на послание к Ефесянам. –
Иоанн Златоуст, свт. «Беседы огласительные». Слово пятое. // ЖМП, 1972, N 11
Кирилл Иерусалимский, свт. “Поучения огласительные и тайноводственные”, М, Синодальная библиотека, 1991
Кочетков, Георгий “Возможная система оглашения в русской православной церкви в современных условиях”. М, 1994
КочетковГеоргий “Таинственное введение в православную катехетику. Пастырско-богословские принципы и рекомендации совершающим крещение и миропомазание и подготовку к ним”, М., 1998
Кочетков, Георгий “Идите, научите все народы”. Катехизис для катехизаторов. – М., 1999
Радович, митрополит Амфилохий . Литургическа катихиза, „Миссионерско обозрение“ № 11, Београд, 2003 г.
Сурова, Л.В. Учимся учить (Поиск православного метода в педагогике)
Шмеман, протопрезвитер Александър. Литургия и живот. В. Търново, 2002, с. 16
