Европа от ъгъла на „другата Европа”
Православната църква разбира себе си като конститутивен фактор на Европа. Православието не е страничен елемент в географското, политическото, религиозното и културното пространство, което се нарича Европа, нито пък трябва да се разбира като такова. „Ние сме Европа преди Европа“ (митр. Йоан Зизиулас). Люлката на европейската култура е Гърция, Балканите. Векове наред културните и цивилизационните блага на европейския Изток са се насочвали от Балканите към Запада и обратно. Тук са се кръстосвали пътищата Север-Юг, Изток-Запад на Европа. Никой не е определял толкова хубаво Европа, както Пол Валери: „Европеецът не е определен от раса, нито от език, нито от нация, тъй като Европа е родина на много езици, националности и традиции (…) Европеец е всеки, който е протръбил романското разбиране за справедливост, който добре е разбрал гръцкото образование и който е приел и усвоил християнското учение.“. Предстоятелят на Православната църква в Албания архиепископ Анастасий смята, че Европа е немислима без православните народи и техните култури. „Рим, Атина и Йерусалим са троякият темел на европейския духовен живот“ [1]. Във всеки случай участието на славянските, германските и другите култури в Европа не е малко и незначително. Съвременната европейска идентичност е немислима и без европейското Просвещение и секуларизацията. Архиепископ Анастасий дори смята, че „европейското единство е дело на християнския дух и може да се разбере само като израз на християнското учение“ [2]. За Православната църква европейската общност не е само икономическото и политическото сътрудничество на дадени страни, нито пък е само общност от държави с политически и икономически цели. Архиепископ Анастасий пише: „За Църквата Европа е определена духовна възраст на християнството, тъй като тя съдържа в себе си римското наследство и елинското образование, които с времето християнството е прегърнало и разпространило през Средновековието и по-късно. Именно поради това подкрепата на Църквата за обединението на Европа не е политически акт, а духовна отговорност“ [3]. Константинополският патриарх Вартоломей по време на своя молебен за Европа, отслужен в Страсбургската катедрала, казва: „Нека смисълът на Европа да бъде несводимият човек, цялостният човек: не само homo economicus, а homo adorans! Нека смисълът на Европа бъде личността, която внимателно се приближава към другия, будно ослушвайки се с уважение и отговорност. Нека Европа да бъде катедрала на богочовечността, в която да има място за всички изследвания на модерното и за цялата всемъдрост на традиционното“ [4]. „Православната църква приветства всеки напредък в практиката на помирението и единството. Особено приветства хода на Европа към нейното единство и напомня, че в нея живеят много православни християни и че се очаква в бъдеще да се причислят и още. Не трябва да се забравя, че в голямата си част страните от Южна и Източна Европа са населени с православни народи, които имат решаващ принос във формирането на европейската култура и европейския дух. Този факт означава, че нашата Църква също е важен фактор във формирането на обединена Европа, а това само увеличава отговорността й“ [5]. Шмеман говори за изчезването на „православните светове““ [6]. Съвременният свят, в който Църквата съществува, независимо дали става дума за Изтока, или за Запада, „вече не е нейният свят“ [7]. Този свят поставя под въпрос самата ѝ същност [8].
Кръстоносните походи, двете световни войни през ХХ век и много други трагични събития са създали сред народите на Балканите определени страхове и подозрение спрямо Европа. Между другото и сред сърбите. Днес някои кръгове в Европа, но и в самата Сърбия, изтъкват, че Сръбската църква е най-голямата пречка за европейската интеграция и за „модернизацията” на Сърбия. Когато някой иска да подкрепи това, той най-често се позовава на съчиненията на две несъмнено най-важни църковни личности на ХХ в. – св. Николай Охридски и Жички и св. Юстин Попович. В интерес на истината трябва да се каже, че те са били критични към много явления, възникнали в Западна Европа – фашизъм, национализъм, комунизъм, атеизъм, материализъм, империализъм, радикален индивидуализъм, – но не са били антиевропейци. Напротив – и единият, и другият твърде много са ценили и уважавали всичко онова, което е достойно за човека и което западноевропейската цивилизация е постигнала. Те са не по-малко критични към собствения си народ, но това не означава, че са антисърби. И единият, и другият скърбят за Европа преди всичко защото тя е започнала да изгонва Христос от културата и историята си и да идололатризира човека и неговия разум. Както се твърди, антиевропеизмът се поддържа и от някои техни ученици, което също не е така или поне не може да се генерализира. Когато говори за християнската визия за Европа в православна перспектива, еп. Атанасий Йевтич, вероятно най-добрият сръбски богослов, между другото казва: „В нашия исторически съвместен живот с много народи и нации в Европа не само че няма нищо лошо, а напротив, тук трябва да се види Божията воля и задачата за общение в разнообразието, за единство в различието” [9]. Той вижда като задача на всички християнски народи и църкви в Европа „собствената си реевангелизация” и „изграждането на едно католично Тяло Христово, което е Църквата, която е единство в разнообразието по образа на Света Троица” [10]. Сръбската църква е член на Световния съвет на църквите и активно участва в работата му. Тя изпраща свои представители на домакинските и на международните срещи, посветени на икуменическия и интеррелигиозния диалог. Изпраща свои студенти в католическите и протестантските факултети. Православният богословски факултет на Белградския университет има институционално сътрудничество с Папския латерански университет. През последните години той беше домакин на най-видните личности от Римокатолическата църква и от протестантските църкви. Да се твърди, че Сръбската църква е антиевропейски ориентирана, е почти същото, както и да се твърди, че е против самата себе си, защото тя има пет епархии на територията на Западна Европа и голям брой свои вярващи. Сигурно в Сръбската църква има хора, които правят непремерени изявления и пишат антиевропейски памфлети, но това не е и не може да бъде израз на Църквата, а само на тяхната незначителност и ограниченост.
Да бъдеш православен (сърбин, грък, българин, румънец) не се съгласува с това да бъдеш в общия европейски дом. Но християнството като цяло и Православната църква в своята мисия не бива да се ограничават само до някаква „евроцентричност”. Църквата „мисли глобално”. „Тя не може да мисли Европа без другите континенти” [11]. Ако Православната църква се противопостави на волята на мнозинството народи в Европа (а и на онези, които нарича „свои”) да създадат обединена Европа, то това би било историческа грешка. „Православието не е призвано да парира Европа, както мнозина са искали под влияние на горчивината и разочарованието, предизвикани у православните от техните европейски партньори, а е призвано да смята Европа за своя, за свое естествено пространство и дом” [12]. Този най-влиятелен днес православен богослов и епископ на Църквата Христова прави крачка напред и казва, че „изолацията на Православието в Европа може да го превърне в секта или в гето, да го маргинализира и да го направи неспособно за служение и принос в духовното случване на Европа” [13]. Днес европейската общност се задоволява с празното единство (това предполага и човешките права), като допуска, и дори стимулира, всеки друг плурализъм: религиозен, културен, национален, езиков, морален. Това означава, че православните не са застрашени от опасността да изгубят в Европа своята идентичност, нито църковна, нито национална. Ако се обърнем към историята на източнохристиянските народи, тогава се стига до заключението, че те са настоявали като основа на единството да изградят единен космотеоретичен мироглед. Въпросът, каква трябва да бъде основата на европейското единство в бъдеще, е точката, от която трябва да се започне критичен и творчески диалог. Мнозинството православни и християнски мислители смятат, че за здравото единство не е достатъчно само правното, политическо и икономическо единство, но заедно с това трябва да съществува изграждането на духовно единство и „европейска идентичност”.
Бележки
1. Jанулатос, А. Реч и улога православља у Европскоj униjи. – В: Хришћанство и европске интеграциjе, с. 165.
2. Пак там.
3. Пак там, с. 168.
4. Васељенски патријарх Вартоломеj Ι. Молитва за Европу. – В: Хришћанство и европске интеграциjе, с. 10.
5. Саопштење са саветовања Патријараха у Цариграду 15 марта 1992. – Светигора, 1992, № 3, с. 11.
6. Вж. Шмеман, А. Православна Црква у свиjету неправославном. – Светигора, 1992, № 7–8, с. 27.
7. Пак там.
8. Пак там.
9. Jевтић, А. Хришћанска визија Европе из православне перспективе. – В: Хришћанство и европске интеграциjе, с. 174.
10. Пак там, с. 180.
11. Леман, К. Хришћански корени европског друштва. – В: Хришћанство и европске интеграциjе, с. 190.
12. Зизиjулас, J. Сведочење и служење православне жене у уjедињеноj Европи. – В: Хришћанство и европске интеграциjе, с. 206.
13.Пак там.
Превод: Свилен Тутеков
Из книгата на прот. Радован Бигович “Църквата в съвременния свят”, ИК “Омофор” 2013
