Църквата и младите в епохата на комерсиализма
Основният белег на индивидуалистично-центричния начин на живот е евдемонизмът, т.е. черпенето на наслада заради обожественото его. Разбира се, евдемонизмът като екзистенциален избор не е от вчера, а е съществувал във всяка една епоха. Основната разлика днес е, че в съвремието той е наложен като неотменно право на човека, като синоним за себереализация, като индивидуална и колективна визия за успешния живот.
В епохата на всеобхватна индивидуализация човекът смята, че преди всичко трябва да се наслаждава; че е длъжен да бъде щастлив, да се кланя и да му се кланят, да бъде очарователен и еуфоричен. Това е основният принцип на съвременната представа за пълноценен живот – осъществяване чрез умножаване на контактите, чрез интензивната употреба на вещите, чрез систематичното възползване от всякакви възможности за наслада.
Тази утилитарна интерпретация за човека е една от идеологическите основи на съвременното консуматорско общество, на комерсиалния кръг от производство и потребление. За да съществува производство, трябва да съществува консумация, а за да съществува консумация, трябва да възникват все нови и нови нужди. Така консуматорската система разширява постоянно сферата на пазара, създавайки нови изкуствени нужди. С различни свои механизми за убеждаване тя определя поведения, формира идоли и идеологеми. Днес, заедно с вещи и продукти, хората купуват и мисли, идеи и модели на живот. Всичко се превръща в обект за консумация; дори човеците. Хората стават консуматори на други хора – в брака, в приятелството, в работата, в политиката, в спорта и в икономиката. Преживявайки като живот ограбването на другия, човек се отчуждава от своя автентичен аз.
Като резултат на своето консуматорско изчерпване отчужденият човек става безразличен към Бога, обезценява своя ближен. Истинските и величествени неща биват игнорирани и унижавани. Децата биват институционализирани, творците – презирани, старците – отблъснати. Всичко, което не се вмества в рамките на комерсиалното разбиране за щастлив живот, се изтиква в периферията. За най-важни добродетели се смятат скоростта и производителността. Разбирането за житното зърно, което заравяме в земята, за да поникне по-късно, се смята за отживелица. Човекът, съзнателно или не, се връща отново към логиката на магията: максимален резултат на минимална цена, светкавично бързо. Загърбвайки идеята, че истинският успех изисква ограничаването на „аз“ заради „ние“, с други думи изисква себепревъзмогване.
Бидейки отчужден от Бога, човекът губи измерението на вечното и бърза да изживява ефимерното. Като последица от това се утвърждава краткосрочната наслада, моментното изживяване, а вътрешният контрол, дисциплината и авторитетите са отхвърлени. Всичко е тукашно, всичко се обобщава в настоящия живот, в настоящия момент. Така прякото задоволяване на някакви въображаеми потребности се превръща в наркотик, в себеприспиване, създавайки общество от зависими. Едно упоено общество, което и на индивидуално, и на колективно ниво с всички сили се опитва да притъпи усещането си за екзистенциална агония; усещането за смъртност, което руши чувството му за сигурност. Вземете за пример масовата употреба на всякакви упойващи вещества, или пък търсенето на екзотизъм в религията, което е белег за колективната невроза на съвременния свят.
Двата пътя
В съвременната ситуация младите обикновено имат два избора: единият е приспособяването. Младият човек приема консуматорския начин на живот и е погълнат от системата. По този начин славолюбието, сластолюбието и любовта към парите стават основни цели на преждевременно остарелите млади.
Вторият път, който младите могат да последват, е изборът на съпротивата, който въпросното общество нарича антисоциално поведение. Несигурността на днешния ден и страхът от утрешния, социалният дарвинизъм и моралистичният релативизъм, отчуждението и самотата водят младите до съпротива срещу настоящото устройство на живота. Чрез презиране на нормите, чрез нарушаване на установените правила младите предизвикват настроения против тях режим да реагира като ги осъжда и осмива.
Осмивайки младите, обществото обаче осмива самото себе си, тъй като младите са отглеждани в неговата ценностна рамка и техният свят е отражение на самото общество. А именно младите са тези, които най-интензивно преживяват неговите противоречия. Именно консуматорското общество превръща ероса в делови отношения между сексуални обекти, а иначе се оплаква от увеличаващия се брой на разводите. Същото това общество изтъква като социално утвърждаване лесното и бързо забогатяване, а от друга страна се оплаква от нарастващото ниво на корупция. То спомага за появата на все по-свирепа конкуренция, а от друга страна се жалва, че нараства употребата на наркотици и други вещества, които водят до забрава и измамно освобождаване от стреса. То стимулира безразличието към ближния, а се оплаква от нарастването на самоубийствата. Съвременното общество, принизявайки всякакви социални отношения, превръщайки всичко в обект на покупко-продажба, предлага на младите всичко най-лошо, сред което е и отсъствието на общност.
Опасните млади
С всички сили консуматорското общество се опитва да притъпи усещането си, че се намира в екзистенциална безизходица, че страда от криза на смисъла. Съпротивата на младите е вик за излизане от тази безизходица. Безизходицата на системата обаче не се преодолява чрез претенции към нея, тъй като по този начин не се стига до отхвърляне на нейната господстваща логика. За консуматорската система опасността произтича от младия човек не когато той е нетърпелив в това да замени по-стария от него в дадена структура, а когато отхвърля самата структура. Опасен е младият, който със своя етос въплъщава едно друго състояние на живот, друго разбиране за честно съществуване.
Затова само съзнателното отхвърляне на консуматорската логика, единствено другият поглед към човека, света и историята, може да функционира като изходна точка за личен подвиг в утвърждаване на живота. Едно друго предложение за живот, което дарява на човека опитни преживявания на човеколюбие, нежност, красота и обич. Тогава консуматорското общество трябва да отстъпят своето място на автентичния живот.
Предложението на Църквата
Тук, в предлагането на алтернативно предложение за съществуване на житейската сцена се появява Църквата, носейки своя собствен уникален опит за човека и живота. Църквата е хармоничната връзка на човека с Бога и съответно с неговото автентично аз, с ближния и с природата. Църквата е преходът от себелюбие към братолюбие, от отчуждението към живота към истинската свобода. Затова тя не е безразлична към нито един аспект на живота, към нито едно недоумение на човека.
Първото нещо, което Църквата дава, диалогизирайки с проблемите на младите, е преживяването на бащинството на Бога. Богословието много по-рано от психологията и педагогиката открива, че подчинението или бунтът на младите се дължи на изкривяването или отсъствието на бащинството. Младите имат нужда от бащинство по образа на божественото: бащинството на взаимното проникване на любовта и свободата, на единството и различието. Бащинство, което е синоним на безусловното и безгранично общностяване на живота. Това означава, че родителите помагат на своите деца да порастат, да оставят вдетиняването (тоест зависимостта и еднопосочната облага), за да могат да бъдат пълноценни участници в отношения, в които доминира взаимността и пълното отдаване. Това означава, че духовните отци помагат на своите чеда да бъдат в общение с Бога и с ближния, да се радват на красотата на творението и едновременно с това да отхвърлят всякакъв култ към личността, всяко отъждествяване или обсебващо привързване към тяхната личност. Образец за духовен баща в Църквата винаги остава свети Йоан Кръстител с думите си: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам”. Така духовният наставник сякаш ни казва: „Мислите, че сте мои деца, но сте Христови чеда. Към Него трябва да се отнася всяко земно бащинство“.
Освен това автентичното духовно бащинство, тоест истинското християнско възпитание учи младите хора да се противопоставят там, където религията се превръща в „опиум за народа”, в послесмъртни обещания или в заплахи, в анемично учение за задължения, в отричане на свободата на човека и на любовта заради живота и ближния. То ги учи, че истинската религия не е „опиум” или „невроза”, а общение и живот, че не е моралът на робите, а е етосът на свобода. Оттук бащинското ръководство трябва да бъде подготовка за живот, да бъде живот, да дарява на човека екзистенциални способности, да го подготвя за приятелство, съпружество, родителство. Да го формира като активен гражданин, опитен творец, отговорен служител. Освен своите биологични нужди, човекът трябва да удовлетворява и своите екзистенциални потребности: глада за свободата, жаждата за истинска любов, глада и жаждата за Бога на любовта и свободата. В своето любящо общение с Бога човек става уникална и неповторима личност, тъй като участва в общността от личности – в Бога; общност, в която абсолютната другост на единия се проявява чрез присъствието и приемането на другия. Това утвърждаване на уникалността на всяка личност подкопава още една основа на консуматорското общество: господството на общото, абстрактното, безличното…
Превод: Константин Константинов
Снимка: www.boligan.com; карикатура на Анхел Болиган
